На този въпрос ме наведе едно мое хоби, стартирало съвсем наскоро – снимането на сърца. И то не какви да е сърца, а такива, които са възникнали естествено и съм намерила съвсем случайно. Като тези мокрите, които няма да имат шанса да бъдат видени от много.

Всичко започна естествено. От прозореца на моето място в работа се вижда сграда, част мазилката на която е паднала – във формата на сърце 🙂 Вече 2 години, всеки път когато погледна през прозореца, го виждам. Особено красиво е, когато е слънчево. И с времето става все по голямо, но запазва формата си.

Второто беше повратната точка, която отприщи колекционирането. Направо си беше тематично и мотивиращо 🙂

Нещата тръгнаха на шега и си признавам, че ми доставя удоволствие.

Като всяко колекционерството и моето вече си има правила. Признавам за находка само тези, които са с ясно разпознаваема форма и са попаднали в полезрението ми случайно. За да бъда честна, това обикновено се случва, когато най-много бързам. За миг се засуетявам дали да се върна за снимка, но винаги решавам, че няколко секунди закъснение са по-поносими от съжалението, че съм изпуснала мига.
И след това продължавам с усмивка…

Реално в хобито ми няма нищо оригинално. По-интересни са мислите, който започват да вилнеят в главата ми след всяко поредно откритие. За това, че пътят по който минавам всеки ден може да е различен и изненадващ, откривайки нови детайли в него. За това, че несъвършенството  всъщност може да е съвършено. За това, че ако си с отворени сетива, нещата се появява пред очите ти и красотата наистина е във всичко.

Наскоро ми казаха, че когато търсиш нещо го виждаш навсякъде. Така било и с моите сърца. Някак си не бях склонна да се съглася. Има нещо друго, което прави магията. Реших да си направя експеримент и да ги търся целенасочено. Истината е, че можеш да ги видиш, но далеч по-криви и несъвършени. Обикновено трябва да вложиш доза въображение и те са там. Лесно е, но не е истинско и не носи удоволствието на спонтанността. Моите сърца не са такива, не са на всяка цена!

Даже понякога не мога да ги видя повече, дори и да ги търся повторно…

Сега сърцата станах метафора. Какво намираш, когато търсиш? Когато силно искаш да видиш нещо го виждаш, защото вече е в съзнанието и мислите ти. Проектираме го в действителността от нуждата да бъде там. Хващаме малък елемент и чрез въображението допълваме до цялост. А действителността е друга. Това, което ние виждаме, всъщност е бледо подобие на желаното. Но притиснати от необходимостта приемаме и това, и го доукрасяваме в мислите си. Тогава няма удоволствие, има нужда и заблуда. Има отчаяние. Няма истинско откриване, има проекции. Има и разочарование, когато по-късно отворим очите си за истината.

Когато спрем да се водим от нуждата, започваме да откриваме. Когато търсим същността и емоцията, а не формата – тогава откриваме. Когато гледаме с отворени очи и любопитство, а не проектираме – тогава откриваме. Когато започнем да се радваме искрено на откритията си… тогава намираме още! Тогава откриваме и това, което търсим. Истината е, че много често разбираме, че дадено нещо е най-доброто за нас, едва когато го намерим. А колко пъти сте получавали нещо, което сте желали силно и сте били разочаровани след това? Внимавайте какво си пожелавате. Наистина!

Когато емоцията е истинска и от сърце е заразна. Тогава това, което търсиш започва да идва при теб само и в целия си блясък!

И в тези моменти не забравяйте да благодарите! 😉