Писмо до Дядо Коледа

Скъпи дядо Коледа!

Знаеш, вече съм голяма. Аз от своя страна знам, че ти не си съвсем белобрад старец- просто така се явяваш за първи път на малките деца, за да могат да приемат образа ти по-лесно. След това живееш чрез най- близките ни хора – онези, които ни обичат и искат да ни правят щастливи и да ни изненадват. Живееш и в мен, за да мога и аз да радвам и изненадвам онези, които обичам.

Знам ги тези неща, защото познавам Един, по чието подобие и ти работиш. Даже и Него често го оприличават на белобрад старец. Но стига… продължавам към същината на това писмо.

И така, тази година си пожелавам много весели дни с моето семейство! Искам да се съберем и да ни е радостно и уютно! Нека сме здрави и да се обичаме все повече. Пожелавам си и всичко да е наред с малкия юнак, който расте в мен и нека той да донесе радост на всички в семейството! Моля се и за повече топлина и любов за децата от Липница и младежите от „Дом възможност”. За тези неща се моля на Бог – все пак той е Всемогъщия! За теб съм оставила по- дребни и материални заръки, с които съм сигурна, че ще се справиш. Ето ги и тях:

[Краят на това писмо е различен във всяко от копията, които бяха разпратени до пожелалите да сложат червените ботушки и да зарадват децата- веселушки! ((:]

Много благодаря, че всяка година ме радваш, дори да не съм била от най- послушните и че си гъвкав и модерен, а не закостеняла консерва!

Весели празници!

С обич,

Миряна

Image

Advertisements

Равносметка след посещението в Бойчиновци или за стойността на живота, поправката и любовта

Поправителният дом в Бойчиновци е място, което те сдухва. Просто е потискащо само по себе си – стара сграда, отблъскваща мозайка за под, влажни стени в депресиращи тонове, ронеща се мазилка, кънтящо ехо, миризми на застояло. Съвсем отделно затворническите мотиви – решетки, бодлива тел, звук от спускане на резета, деца строени по етажи в зависимост от това колко лоши са били.

Ако това е поправителна институция – тя трябва да има за цел да промени миналото на обитаващите я и да ги стимулира да поискат по-добър живот за себе си. Те не могат да поправят действията си, да съберат и залепят счупеното, но могат да се замислят следващия път преди да сторят нещо подобно.  Това е моето разбиране, защото все пак говорим за поправителна, а не наказателна институция. Ако до тук не си съгласен, може би следващите редове хич няма да ти допаднат..

Прекарвайки един крайно недостатъчен следобед с момчетата там, имам време само да си дам сметка, че всъщност тази институция не поправя нищо. Те така или иначе си живеят в мизерия, така или иначе са заобиколени от бедност, враждебност, насилие и омраза (липса на любов) – в домовете им, кварталите им, в обществото ни. Така, чувството на несправедливост и липсата на всякаква стойност за живота им се засилват още повече и това неизбежно води до задълбочаване на социалните проблеми на момчетата.

Липса на стойност на живота – просто кънти в главата ми в образи след посещението в Бойчиновци.

Говорим си за вредата от наркотиците – върху тялото, върху психиката, върху социалното функциониране, а всъщност за тях тези неща така или иначе нямат стойност. Ако ти кажа да си пазиш старите, вехти, изцапани и скъсани дрехи, ще си ги пазиш ли? Пък макар и единствени?

Друго е усещането на терена. След скучната беседа, на която ние научихме повече за живота и наркотиците отколкото научиха момчетата, отидохме да играем футбол. И понеже аз бях от запалянките, имах време да ги наблюдавам и да слушам какво ги вълнува, как реагират и за какво си говорят – помежду си и с другите запалянки. Бяха щастливи и се бореха за победа, защото имаше награди или защото виждаха смисъл в победата сама по себе си.

Единственото, което може да мотивира един „развален” човек да се погрижи за себе си и за света около себе си и да „поправи” действията си е да види, че има смисъл. А смисълът се корени в стойността – да повярва, че живота му има стойност, следователно и животът на другите. Когато животът има стойност, стойност има и здравето, и вещите, и благосъстоянието въобще. Все неща, които някое от момчетата в Бойчиновци е отнел някому.

А единственият начин да придадеш стойност на нечий живот е чрез демонстрация на любов.  Най- мащабния акт на любов в исторически план, който мога да цитирам е „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Това доказва, че любовта се демонстрира със (само) жертва. И всеки родител ще се съгласи с мен.

Ние се лишихме от един ден и няколко левчета за път, но вярвам, че ако го направим отново и отново, някое от момчетата в Бойчиновци може би ще ни повярва.

Ще ни повярва, че животът му има стойност.