ДПС не заслужава българските турци

ДПС не заслужава българските турци

Лятото е 2011-то. С бъдещия ми съпруг избираме Родопите за летен отдих и никак не съжаляваме. Популярните курорти не представляват интерес. В един от дните решаваме да обядваме в едно родопско село. Не пиша името му, защото не го помня, признавам. Минахме през много села. И все пак – името не е важно. Би могло да бъде всяко село в България със смесено население.

Решаваме да се разходим из улиците и да усетим местния дух. Изкачваме една стръмна уличка. Още по средата сме възнаградени за любопитството. Задминаваме една баба с шалвари и забрадка, която бавничко върви нагоре с  малка кофичка в ръка. На свой ред тя забързва крачка, за да ни настигне.

„Ех, млади хора са дошли на село…”*

снимка: Юлиан Собаджиев
снимка: Юлиан Собаджиев

Спираме. Какво по-добро усещане за духа на едно място ако не разговор с местен жител. Радостта ни е още по-голяма, когато бабата поднася кофичката си към нас. Малини! Свежи, току-що набрани. „Откъде сте, бе деца?”, „Какво ви води насам?” са бързите първи въпроси.

Без да губи време, след като получава отговорите, бабата бърза да си каже, каквото има:

„Ей, деца, не ги слушайте ония в парламента. Те само лъжат. И нас тука идват да ни лъжат…”

Ние с Иво по онова време хич не се интересуваме от политика. Млади, влюбени за друго си мислим. Гледаме въпросително, но със слаб интерес – май само от уважение. Бабата продължи:

„…Доган само ни използва, за да си трупа богатство на фирмите. И вас и нас използва и ни настройва едни срещу други. А ние тука добре си живеем, в мир, българи и турци. Не се делим. А вие младите, трябва да знаете това и да не позволявате да ни делят. Ние на село нищо не можем да направим. Хайде, със здраве.” И си замина бабата…

Тогава думите ѝ останаха неразбрани и ги отминах. Днес прокънтяват в главата ми и придобиват всичкия смисъл на света.

Това е. Друго няма.

ДПС не е българските турци. ДПС не заслужава българските турци.

*Всички цитати на бабата са по спомен.

**На снимката не е бабата, която видяхме. Може да е всяка баба.

weleda. бизнес с мисъл за човека и природата

не мога да не се вълнувам, когато попадна на бизнес, създаден с мисъл. не с мисъл за пари и власт. с мисъл за природата. с мисъл за хората. с мисъл за баланса.

weleda е създадена през 1921. тогава не са имали концепция за корпоративна социална отговорност. това показва, че КСО не е някакъв тренд. КСО е просто съвременното наименование на на желанието на корпорациите нас хората да работими и да създаваме БЛАГА. ние сме създадени да правим пари. създадени сме да живеем добре. това значи да живеем така че и другите около нас да са добре. такава е и концепцията на weleda.

може би сте ги срещали в аптеките. немска марка за козметика. няма да ги наричам био, натурални или еко, защото това създава объркване. наричам ги добри продукти. добри за хората. добри за природата.

weleda

сами отглеждат повечето от съставките в продуктите си във ферми в Германия. невен, просо, пшеница, тлъстига, розмарин и др. растат на различни парцели всяка година, за да щадят почвата. с вредителите се справят техните естествени “врагове” в природата.

а за хората как се грижат ли? като извличат най-доброто от природата. впечатли ме да чуя, че извлек от различните частите на растенията се грижи за определена зона от кожата. корените – за епидермиса, листата – за дермата, а цветът – за хиподермата. сертифицирани от NaTrue.

отново с грижа за човека weleda помага на хора в икономически неразвити райони да основават ферми и да отглеждат продукцията си по природосъобразен начин. за капак, гарантирано изкупуват част от произведеното. зарадвах се да науча, че подкрепят такива ферми за отглеждане на лавандула в централна България.

мимолетен КСО проект, изсмукан от пръстите. прекрасен пример за КСО във всяко отношение. с мисъл за добруването на човек и природа още при създаването на бизнес модела.

П.П. скоро ще пробвам новите им продукти за коса. ще споделя впечатления (:

Равносметка след посещението в Бойчиновци или за стойността на живота, поправката и любовта

Поправителният дом в Бойчиновци е място, което те сдухва. Просто е потискащо само по себе си – стара сграда, отблъскваща мозайка за под, влажни стени в депресиращи тонове, ронеща се мазилка, кънтящо ехо, миризми на застояло. Съвсем отделно затворническите мотиви – решетки, бодлива тел, звук от спускане на резета, деца строени по етажи в зависимост от това колко лоши са били.

Ако това е поправителна институция – тя трябва да има за цел да промени миналото на обитаващите я и да ги стимулира да поискат по-добър живот за себе си. Те не могат да поправят действията си, да съберат и залепят счупеното, но могат да се замислят следващия път преди да сторят нещо подобно.  Това е моето разбиране, защото все пак говорим за поправителна, а не наказателна институция. Ако до тук не си съгласен, може би следващите редове хич няма да ти допаднат..

Прекарвайки един крайно недостатъчен следобед с момчетата там, имам време само да си дам сметка, че всъщност тази институция не поправя нищо. Те така или иначе си живеят в мизерия, така или иначе са заобиколени от бедност, враждебност, насилие и омраза (липса на любов) – в домовете им, кварталите им, в обществото ни. Така, чувството на несправедливост и липсата на всякаква стойност за живота им се засилват още повече и това неизбежно води до задълбочаване на социалните проблеми на момчетата.

Липса на стойност на живота – просто кънти в главата ми в образи след посещението в Бойчиновци.

Говорим си за вредата от наркотиците – върху тялото, върху психиката, върху социалното функциониране, а всъщност за тях тези неща така или иначе нямат стойност. Ако ти кажа да си пазиш старите, вехти, изцапани и скъсани дрехи, ще си ги пазиш ли? Пък макар и единствени?

Друго е усещането на терена. След скучната беседа, на която ние научихме повече за живота и наркотиците отколкото научиха момчетата, отидохме да играем футбол. И понеже аз бях от запалянките, имах време да ги наблюдавам и да слушам какво ги вълнува, как реагират и за какво си говорят – помежду си и с другите запалянки. Бяха щастливи и се бореха за победа, защото имаше награди или защото виждаха смисъл в победата сама по себе си.

Единственото, което може да мотивира един „развален” човек да се погрижи за себе си и за света около себе си и да „поправи” действията си е да види, че има смисъл. А смисълът се корени в стойността – да повярва, че живота му има стойност, следователно и животът на другите. Когато животът има стойност, стойност има и здравето, и вещите, и благосъстоянието въобще. Все неща, които някое от момчетата в Бойчиновци е отнел някому.

А единственият начин да придадеш стойност на нечий живот е чрез демонстрация на любов.  Най- мащабния акт на любов в исторически план, който мога да цитирам е „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Това доказва, че любовта се демонстрира със (само) жертва. И всеки родител ще се съгласи с мен.

Ние се лишихме от един ден и няколко левчета за път, но вярвам, че ако го направим отново и отново, някое от момчетата в Бойчиновци може би ще ни повярва.

Ще ни повярва, че животът му има стойност.