Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (само без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се поучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено нямам никакво търпение за паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне.

Преди някоко дни в един форум една майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но много ми се искаше. Та, реших да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на маките, това важи повече за чувството на отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват “големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си голям е основна ценност. Както и да си силен и на всяка цена пръв 🙂

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

Преди навършване на 1 година – храненето е първото нещо, което започнаха да правят сами още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

1 година и половина – горе- долу след като започнаха да стъпват смело и двамата можеха да носят покривката до масата (може и хляба и друго леко и меко нещичко). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но важното е, че допринася за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за него да бъде включен в задълженията и никога не отказва. С времето се случва да откаже да слага масата, но поне получава сигнал, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за сядане, детето вече се е настроило.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да “помага”. Помагането обикновено е пиполчене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

IMG_20141024_173226
Филип (на 1 и половина) помага на дядо Гого да прави фреш

Според Монтесори между година и половина и три години детето е податливо на приучаване към ред и порядък. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три започнах да прилагам съветите в тази връзка. Едно от нещата беше да започне детето да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което си играе детето, да му е достъпно. Подреждаме заедно разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби, например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

12079724_10153104091090796_5545875658811892638_n
Дамян още преди да проходи (на около 10 месеца) се разпорежда с книжките на батко си

Преди да навърши две Дамян вече можеше да си съблича всички дрехи и да се облича ако дрехите са му приготвени удобно. Филип малко по-късно (откъм възраст), но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години – Филип и Дамян вече слагаха повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Тук вече се включват и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

cooking
Филип на 2 и половина, Дамян на 1: слагат зеленчуци в блендера (под надзор, разбира се)

Когато Дамян стана на две вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати и ясни. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (всички подробности), четкат зъбите сами (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян също вече). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала гадна кърпата, той веднага действа.

12553043_10153276719390796_7625416652485591300_n
Филип (почти на 3) и Дамян (на 1 и 5м) мият зъби качени на столче.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят по-високи цели. И двамата се научиха да си свалят памперсите преди да се научат да не пикат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха памперсите, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години – правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи, примерно, проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

По това време Филип се научи сам да си мие ръцете, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода, могат да светкат и гасят лампата (с приплъзване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, те не отказват да влязат и не чакат някой голям да дойде да им светне.

Като цяло съм убедена, че включването а децата в домакинството е ключово за изграждането на автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете! (:

Още по темата за самостоятелните деца: 

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Майката на патриарха, генерала, министъра, лекаря

 

Попаднах наскоро на едно видео, в което малко детенце посочва ликовете на българските възрожденци и цитира имената им безпогрешно. Впечатлих се много. Самата аз се затрудних за една част от тях. Нещо друго обаче също ми направи впечатление. Всички тези възрожденци или други знайни просветни дейци бяха мъже.

Сещате ли се за жени възрожденки, с които се гордеем и които почитаме?

Добре, друга, освен Райна с байрака?

Честно казано не държа да имаме паметници на знатни жени и не ме боли, че няма много жени по снимките от значимите събития свързани с българската просвета и култура.

Повече ме боли, че не осъзнаваме най-важната роля, която ние жените имаме и не се отнасяме с достатъчно осъзнатост и отговорност към нея. Защото всички тия значими мъже, които цитираме по националните празници, са родени и възпитани от достойни български жени.

Аз съм от жените, които просто не могат да си стоят вкъщи и да домакинстват. Не съм била в същинско майчинство. Дори от родилна зала пращах имейли. Вечно съм нарамила някаква кауза, а понякога цели месеци работя без почивен ден или поне не изцяло.

Убедена съм обаче, че доброто родителство е едно най-смислените неща, на които мога да отдам енергията си. И от тази гледна точка, винаги ми е било прелюбопитно какво родителство са получили децата, които са останали в историята със своите дела като възрастни.  

Днес си мисля за една жена, чийто лик не виси по стените на училищата и не я виждаме по снимките от Възрождението, на които обикновено има само мъже. Стояла си е основно вкъщи и е вършила основно “женски работи”. Сигурно дори не е излизала от Сопот.  Всички се сещаме коя е тя като чуем името ѝ, защото фамилията ѝ е прославена от децата, които е отгледала.

съба вазова
Съба Вазова

Съба Вазова се е научила да чете на 14 години. На 15 се е омъжила.  Има двет деца. Девет. Има някои преки заслуги за просветата на България, но нямам никакво съмнение, че най-ценното, което е дала на България, е великолепното родителство.

Нейни деца са патриарха на българската литература, лекар, виден общественик, трима военни, от които двама генерал-лейтенанти и един военен министър. Сред внуците ѝ има още военни, режисьор, химик, художници, адвокати, политици и други общественици.

Семената, които е посяла тази жена в живота на своите деца, са дали изобилен плод за благословение на цялата ни нация. 

Нямаме информация как точно е отгледала децата си, но едно от нещата, които несъмнено е изиграло своята роля, е бил начинът, по който са отбелязвали празниците във вазовия дом. Съба Вазова е събирала в бащината си къща други жени и са четяли заедно.  

Когато по празници четем, това превръща четенето в празник. Когато по празници ядем, това превръща яденето в празник.

Phil reading
Филип позира. Тонита снима.

Затова днес по повод на най-значимия български празник, ние ще си облечем празничните дрехи, ще отидем до Пролетния базар на книгата, ще си купим нови книжки и ще се приберем да си ги прочетем.

Хайде с нас!

Честит празник!

 

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия поодбни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 😉

 

Още по темата за самостоятелните деца:

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Смелост, мами, смелост!

П.П. Много се радвам, че темата не вълнува само мен.  Danonino вече цял месец  повеждат кампания за насърчаване на самостоятелност у децата и се радвам, че сме на едно мнение. Ура!

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност.

1-ayran-shtastie1
Филип и 1 айрян щастие

Оставям настрана факта, че в българското училище не се говори за емоции, освен ако някой сърцат учител не е поел инициативата в свои ръце. Макар да смятам, че е добре да се учат децата как да разпознават своите чувства и тези на другите, не искам да питам къде е държавата тук, а по-скоро се замислям какво правим вкъщи по въпроса.

 

Убедена съм, че емоциите са важна част от личността на зрелия, балансиран човек. Дори бих казала – на независимия човек. Това е дълга тема, по която не съм експерт и не искам да изглежда, че се изказвам генерално и авторитетно, но ще споделя своя опит.

Защо е важно

Това, което наблюдавам сред майките от моето поколение, е че имаме склонността да се превърнем в „майки-орлици“, които следят и контролират детето на всяка крачка. Това прави детето зависимо и му пречи да постигне своята самостоятелност. Под самостоятелност нямам предвид да пишка в гърне на година и половина. Имам предвид на 2 години да може да заяви какво харесва и какво не и да може да вземе решение дали иска нещо или не.

Не прави това, не прави онова, вземи това, облечи тези, сложи това кубче горе, не пипай на другото дете играчките, това влакче се слага така, това се рисува иначе – всички тези фрази казват на детето: „Има един единствен правилен начин да се случват нещата и ако  не го следваш, ти се проваляш.“

Разбира се, важно е да се въвеждат правила и детето да знае, че има граници, които не бива да преминава, но в голяма част от случаите, забележките, които правим на децата, не касаят неоспорими правила.

Този контрол в по-късна възраст произвежда млади възрастни, които нямат представа какво искат от живота, какво харесват да правят, какво таланти имат, къде виждат себе си в света. Това води до нещастие. Нещастие.

Какво се опитваме да правим вкъщи по въпроса

chetat
“Четат”

 

  • Едното много важно нещо, което виждам, че помага на Филип и Дамян да разпознават емоциите, е четенето на книжки. В поредицата за Франклин, както и в книжките на Макс Лукадо се говори много за емоциите през игрите и преживяванията на героите. Веднъж Филип (тогава на 3 г.) отвори нова книжка за Франклин, която не бяхме чели и попита: „Мамо, защо Франклин е угрижен тук?“
  • Казваме „не знам“. Децата искат отговори на всичките си въпроси. Аз много често казвам „не знам“. Първо, не искам да растат с илюзията, че мама знае всичко, но още повече не искам да се учат, че „не знам“ е лошо/неприемливо.
  • Питаме „ти как мислиш“. Най-честото продължение на отговора „не знам“ вкъщи е въпроса „ти как мислиш“. Това провокира децата да разсъждават. Филип (почти на 4г.) вече ни изумява с всякакви неочаквани отговори. Дамян за момента (2 и 6.) свива рамене „Ная“ (не зная).
  • Питаме „Как се чувстваш“, макар невинаги въпросът да е така отворен. Например,
    yadosan-damyan
    Дамян се прави на ядосан

    когато се сбият или сдърпат, ги спираме, питаме какво се е случило и веднага след това „Ти ядоса ли се/Натъжи ли се“ или пък ако получат някакъв подарък/изненада, винаги питаме „Щастлив ли си“.

  • Даваме право на избор, което върви с последствия. Най-чето това се случва с храненето. Случвало се е и не е инцидент, децата да не искат да ядат яденето, което съм сготвила. В такъв случай не ги натискаме и имат избор да ядат кисело мляко (такова винаги има вкъщи) или да не ядат. Знам, че много родители (включително съпругът ми) се ужасяват от мисълта децата да си легнат гладни, но практиката къщи показва, че няма нищо обезпокоително.

Не съм фен на генерализациите, още по-малко когато касаят родителството. Всеки човек е различен, всяко дете е различно  и това означава, че няма как едни и същи подходи да работят във всички различни ситуации. Ще ми се обаче, да видя повече родители, които обръщат внимание на емоционалната интелигентност и си дават сметка колко е важна за възпитаване на самостоятелност и автономност у децата.