Насилието в детските градини няма да се елиминира само с контрол

Подкрепям майките, които излязоха на протест срещу насилието в градините и училищата, но мисля, че пропускаме някои важни неща.

Твърдото ми мнение е, че семейството е единственото най-добро място за възпитаване и отглеждане на детето. В същото време социалните умения и живота в група няма как да се научат в домашна изолация. И Филип и Дамян тръгнаха на ясла малко преди втората си годинка и се чувстваха добре от самото начало (с епизодични тръшъци, разбира се, както във всяко друго отношение).

P1000530

И макар да избрахме държавна градина,  хич не смятам, че грижата там е отлична. Заведенията ни за деца (държавните) са на светлинни години от онова, което науката и здравия разум в наши дни разпознават като добра среда за изграждането на малкия човек. И разбира се, ние като родители сме една от най-заинтересованите страни това да се промени.

Протестът на майките от тази седмица е много адекватен и аз се радвам, че успяваме да канализираме енергията си в градивни действия, сместо в безкрайно и безполезно мрънкане по градинки и седенки.

Има обаче някои неща, които бих искала да помислим и обсъдим малко по-внимателно. Държа да отбележа, че не съм участвала досега в работната група, която е изработила исканията на простеста, но възнамерявам да се включа ако съм добре дошла, разбира се.

Струва ми се, че онова, за което настояваме в голямата си част е фокусирано върху контрол и ограничения. Имам дълбокото убеждение, че онова, което искаме да постигнем като краен резултат няма да се случи в следствие от подобни мерки. Любовта и добрата грижа не са плод на контрол и ограничения. Любовта и добрата грижа са плод на любов и добра грижа.

В никакъв случай не казвам, че не е добра идея да има строги правила и тестове. Видеонаблюдението също не е лоша идея.  Само че тези мерки и други от този характер само ще ни помогнат да открием и посочим конкретен отговорник при възникнал инцидент.

Да, когато се чувстваш застрашен от понасяне на лична отговорност, може би ще си по-мотивиран да пологаш по-добра грижа, но колко повече ще си мотивиран, ако се чувстваш удовлетворен, щастлив, оценен, свободен да работиш в комфортна среда?

И друг път съм споменавала Маги – моята приятелка детски учител от Великобритания, с която често си говорим за образованието на децата. Маги страда изключително много от резултатите, до които са довели постоянните искания за затягане на контрола и ограниченията в последните години в Кралството. При нас дори не можеш да докоснеш детето, защото не знаеш до какво ще доведе това, казва тя. А не е ли докосването важна част от общуването и изграждането на среда на доверие? Само с думи можем ли да покажем на детето, че го обичаме, ценим, че одобряваме стараието му? 

Ако искаме децата ни да получат добра грижа, мисля че трябва да поискаме добра грижа и за грижещите се. Професията на педагога е изключително стресова и отговорна. Нужно е да издигнем отново престижа и да повишим удовлетворението на учителите и всички педагогически специалисти. 

Затова към исканията на майките от протеста аз бих добавила и следните:

  • увеличение на възнаграждението на педагогическия персонал;
  • осигуряване на грижа за психичното и емоционално здраве на учителите;
  • включване на родителите в общността на училището/дестската градина/яслата;
  • създаване на среда за взаимна подкрепа, менторство, обмяна на опит и успешни практики в професията на педагога;
  • фокус върху емоционалното здраве и развитие на децата във всички възрасти.

 

 

Интервю за Ботевградски вести

Нова рубрика има вестника на родния ми Ботевград – Лицата на протеста. С радост отговорих на въпросите на Димитрина Стамболова. Интервюто е публикувано на 16.12.13 на страниците на “Ботевградски вести”.

1. Миряна, ти си от първия ден на протестите в София? Какво те провокира и мотивира вече половин година да не спираш?

Истината е, че до 14 юни аз нямах никакъв интерес от политиката. Не смятах, че можем да променим много с протести и недоволство, а повече с работа и отдаване на дадени каузи. Проблемът е, че това правителство е толкова нагло, че няма да се спре пред нищо, за да задоволи частните интереси на хората, от които зависи. Корупция има навсякъде по света и ще продължава да има. Кабинетът Орешарски обаче доказа, че няма никакво намерение дори да прикрива нечестивите си намерения – третират ни като едноклетъчни, като безмозъчни същества, които просто ще се хващат на всяко нещо, което зависимите от тях медии излъчват и ще си кротуват вкъщи доволни на парчето хляб, което въпреки всичко имат на масата си.

Дадох си сметка, че е мой граждански дълг да изляза заедно с всички други недоволни и да поискам да бъда чута. Както се казва „рибата се вмирисва откъм главата” и, колкото и да се опитваме да игнорираме този факт, рано или късно нашият живот се вмирисва заради онези, които го управляват.

Не искам детето ми да расте в държава, управлявана от частни интереси без никаква грижа за гражданите, не искам един ден да напусне България, защото нашето поколение не е съумяло да я направи добро място за живот.

 

2. Говори се, че активната група протестиращи са режисирани, манипулирани и платени. Така ли е?

Доста се изговори по този въпрос. Протестът събра заедно всякакви хора и със сигурност е имало хора, които са били платени по един или друг начин.

След толкова месеци обаче аз съм убедена, че хората около мен, онези, които продължават да недоволстват, са на улицата само и единствено, защото вярват, че гражданите трябва да си върнем държавата. Масата от протестиращи е автентична, неплатена и искрена в исканията си.

Image

3. Половин година искането за оставка  остава  нечуто.  А ентусиазмът на протестиращите  като че ли намалява. Защо?

Неизбежно е човек да се отчае след 180 дни. С помощта на медийните си бухалки, управляващите полагат всяко усилие да убедят хората, че искането за оставка е неоснователно, протестиращите не предлагат алтернатива и че нищо по-добро не ни чака след оставката. Аз искам да попитам туморът има ли алтернатива? Никой болен не пита „Какво ще дойде на мястото на тумора?” Той просто трябва да бъде премахнат. Това правителство също трябва и ще си отиде.

От преките ми наблюдения и като член на Протестна мрежа, мога да кажа, че ентусиазмът не намалява. Той по-скоро се канализира. Да, малко  ни писна да бродим по жълтите павета, но сме запретнали ръкави и се възползваме активно от гражданските си права и привилегии и градим онова, което 24 години не беше съградено – Гражданско общество в България.

4. Какво трябва да се случи, за да успее протестът според теб?

Протестът вече е успял. Най-малкото Делян Пеевски не е шеф на ДАНС – все пак това беше поводът за протеста. Мисля обаче, че най-големият ни успех всъщност е формирането на това гражданско общество. Досега в България от политика се интересуваше много малка група от хора, другите бяхме апатични и не вярвахме, че нещо въобще зависи от нас.

Колкото до оставката – тя ще дойде! Управляващите вече действат отчаяно, общият митинг на БСП и ДПС доказва това – смешни опити да убедят хората, че имат нечия подкрепа. Бюджетът за 2014 също – та те няма с какво да съществуват като правителство през 2015 ако реализират Бюджет 2014.

5. Защо с Ивайло водите и сина ви  на протестите?

Ами защото смятаме, че мястото му е с нас. Протестът е изключително мирен и няма никаква заплаха за детето.

6. Как гледат на това вашите родители?

Хората около нас, включително и родителите ни, ни подкрепят. Разбира се, бабите имат своите опасения, че детето ще настине, но това е съвсем в реда на бабините неща (:

7. Как ти възприемаш славата на съпруга ти Ивайло Захариев? Лесно ли се живее  с него / и с нея – славата му/?

Иво е изключително земен човек и всеки, който го познава, може да потвърди това. Като съпруг е внимателен, посветен и подкрепящ. В никакъв случай не може да се каже, че е допуснал славата да повлияе на отношенията ни. Аз също нямам никакъв проблем с нея (славата). Като цяло не ни притеснява интереса към личния ни живот и се стараем да бъдем пример, както на хората около нас, така и на онези, които ни познават от медиите.

 

8. С какво се занимаваш извън времето, в което се грижиш за Филип?

Ами, това с протестите си изисква сериозна работа J Част съм от екипа, който списва вестник „Протест” – безплатен седмичен вестник, който цели да отразява протеста и работи за каузата на протеста – Оставка и създаване на активно гражданско общество. За протокола – всички в екипа сме доброволци.

Освен това наскоро започнах работа по онлайн репутацията на Театър „София”. Хубавото е, че работата е почти изцяло онлайн, мога да я върша дистанционно и не ми се налага да оставям Филип на заден план.

9.Какви са твоите страхове?

Откакто се роди Филип, основните ми страхове са свързани с него. Едва сега си давам сметка колко уязвим е човек, когато има дете. Въпреки това гледам да не се фокусирам върху страха. Намирам утеха във вярата в Бог и това ми помага да продължавам да отстоявам позицията си, дори срещу себе си да имам голям и страшен враг. Казвам го неслучайно. Много хора, с които протестираме заедно, получиха реални заплахи за работата си и дори за живота си и този на семействата им. Това е ужасно. Страхът е най-големият враг на прогреса и хората, които ни управляват, използват това много добре. Не трябва да се оставяме да ни подчинят с репресии.

 10. За какво бъдеще мечтаете? Като българи и като родители.

Българите сме неоснователно нещастен народ. В класациите излизаме по-недоволни от живота от хора, които живеят в държави в много по-лошо състояние – икономически и социално. С Ивайло вярваме, че българите можем да сме по-щастливи и правим всичко, което зависи от нас, за да влияем на хората около себе си в тази посока.

Като родители, искаме да видим децата си здрави и щастливи да живеят в свобода – да изразяват себе си свободно и да мечтаят смело.

 

А сега накъде?

Десетки хиляди марширувахме по улиците на София през юни. Много неща се случиха оттогава, но (сякаш) някой целенасочено се опитва да ни убеди, че протестът умира, че загубихме битката. А сега накъде?

На много хора им се иска да сме като украинците: защо не можем и ние да излезем няколкостотин хиляди на улицата?

Защо не сме радикални като украинците?

Защо не сме организирани като украинците? Споделям някои разлики, които ми се струват важни. В Украйна има легитимна опозиция, която ръководи протестите т.е. има йерархична структура като на война – с командири и командвани. Тук ние правим нещо, което досега не е правено. Работим в хоризонтална структура и ако тя не е ценна сама по себе си, то поне гарантира, че нашият успех няма да „бъде яхнат“ от някой амбициозен опонент на сегашната власт. Стига да успеем да задържим хоризонталността, разбира се. Друго, украинците са 44 милиона души. Дори на брой протестиращите им да са повече от нас, като процент не са. Още, Киевският съд забрани протеста. Нашите се правят, че протест няма. И най-големият успех на пропагандната машина в България е, че успява да успи голяма част от българите с песента „Нищо страшно няма, всичко е по старому“ – няколко платени лумпена бродят безпътно улиците на София.

Image

Да, ама не! Ако има безпътица, то това означава, че

ще строим нов път.

Защото сме решени! И не, това не е поредната магистрала. Ред е на автентичния граждански път. Шест месеца никой не яхна протеста, въпреки усилените опити това да стане или да ни се втълпи, че е станало. Да, той намаля и отслабна след мощните удари на пропагандната машина, задвижвана от хората във властта, но остана истински, остана граждански, остана наш!

От тази перспектива ние отказваме да приемем, че сме победени, отказваме да допуснем някой да ни убеди, че вече нямаме сили, отказваме да се откажем. Оттук нататък на улицата вероятно няма да има десетки хиляди души, ще останат малцина по-устойчиви на студа. Но вкъщи, в сърцата и в умовете на стотици хиляди ще

се ражда нашето гражданско общество,

нашата свобода! Да, така е! Площадът е място за революции, но нашите умове са единственото място, на което може да се роди свободата – онази, която ще расте, ще се развива и накрая ще победи.

Това са думи за финал, може би, но ги слагам преди него, защото е нужно да внеса едно пояснение.

Това не са клишета, с които целя да надъхам някого и най-вече себе си. Близката, а и по-далечната ни история дават немалко примери за това, че кървавите революции (някои днес ги наричат „радикални действия“) носят само лъжлива свобода. Всеки външен освободител непременно се превръща в поробител и когато чакаме Принца на белия кон, е добре да си припомняме това.

Когато освободим умовете и сърцата си от страха, омразата и клопките на пропагандата, ще се учудим колко много място ще се отвори. Място за мисли, мечти и планове за действие. Това вече се случва. Като част от Протестна мрежа, виждам десетки умни, способни и активни българи как работят заедно по малки и не толкова малки проекти, които бавно, но сигурно ни водят към успеха – оставка и избори веднага. Паралелно с това осъзнаваме колко сме силни и колко права имаме. Заедно се справяме със страха от уволнение или други репресии. Започваме да се възползваме активно от гражданските си права и привилегии и градим онова, което 24 години не беше съградено – Гражданско общество в България. Не елит, не ВИП-ове, не интелигенция, а маса, гражданска маса, активна гражданска маса.

А оттук накъде? Загърбваме страха и песимизма, загърбваме амбициите за бърз и лесен успех и ставаме граждани. Аз поемам този път. А ти?

*Снимката е на Йоана Райчинова

24 години по-късно

Преход, демократични промени, край на комунизма/тоталитаризма/социализма, началото на демокрацията – това са само част от имената, с които в последните 24 години се опитвате да ми обясните онова, което ми се случва или… така и не ми се случва.  

Аз съм на 26. Бегли спомени и цветни разкази за борбата през 89-та, 90-та, 97-ма – доста.  Само едно не разбирам – кое не се получи? Защо четвърт век по-късно отново сме на площада, отново окупираме Университета, отново понасяме палките на полицията със същите искания и надежди?

Image
Снимка: Тихомира Методиева

Очевидно много зло се е родило – не, пораснало е! – с моето поколение. Корупцията е по-ужасяваща и от тази в разказите на мама. Не тая илюзии, че отвъд Терминал 2 корупция няма. Но тук тя е жив, самостоятелен организъм – расте, развива се, променя се, приспособява се, с една дума еволюира и става все по-устойчива с времето. Изправям се (уж нейна връстница), а тя е с такива размери, че въпроси като „КОЙ (предложи Пеевски)?“ и „КЪДЕ (е Христо Бисеров)?“ дори не могат да получат отговор. Ако има отговор – то той би провокирал още поне дузина други въпроси.

Пропагандата и манипулациите сякаш са още по-страшни и от онези, които крещят от дебелите книги в библиотеката на село. По-страшни са, защото са обвити в лъжовна обвивка, която погрешно ни учихте, че е „свобода“ – свобода на медийния пазар и свобода на словото. Какво виждам аз ли? Медии, узурпирани от хора, свързани с властта. Тя от своя страна – свързана с подземния свят.  Така са се увъртели, че не мога да различа кое кое е и кой кой е.

А съм расла с уверението, че имам всичко, че съм дете на демокрацията.

Спирам, поглеждам сина си и се моля: „Дай, Боже, неговото всичко да е друго“. Плача и се моля да не ми се налага да му казвам „пази се“, когато го изпращам да сваля комунисти на жълтите павета.

Какво трябва да се случи, за да не стигнем дотам? За да не стигнем пак дотук?

Ние не знаем и сигурно бихме повторили грешките ви. Но вие сте тук – мачкани, лъгани, здраво заземени. А ние летим, искаме, вярваме. Застанете днес редом с нас, ние имаме нужда от вашата мъдрост, вие имате нужда от нашата сила.

BAD13 – човешките права: За свободата на мнение и медиите

Днес е blog action day (BAD) – ден, в който всички блогъри пишат по определена тема, различна за всяка година.

Тази година темата е човешките права.

Едно човешко право бе грубо потъпкано това лято в България. А именно свободата на изразяване на мнение и свобода на информация (Член 11 от ХАРТА НА ОСНОВНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРАВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ). Намирам го за изключително тревожно.

Най-страшното е, че привидно всичко изглежда нормално. Граждани протестират, граждани контрапротестират, медиите ни са много и в общи линии отразяват всичко. Така и трябва да бъде, но…

Уволниха Ани Цолова и Виктор Николаев заради неудобния въпрос “КОЙ предложи Пеевски?”. И, не, те не бяха в летен отпуск, защото вече е октомври, а те са в Нова.

Подпалиха колата на Генка Шикерова заради същия въпрос. Месец по-късно. КОЙ ли?

Едни граждани имат противно на управляващите мнение и нямат право на достъп до някои централни места в София. Други биват целенасочено организирани да имат обратно на първите мнение и за тях правилата са други. Алекс – отблизо за контрапротестния ден на 17-ти август.  

СДВР разследва блокадата на кортежа на премиера на 8ми октомври. Да, протестиращите поискаха Оствката на и. д. премиера, отблизо, нищо повече.

В такава ситуация един особено равен и свободен гражданин дърпа конците на цял куп иначе свободни медии.

Аз това не мога да определя като свобода на изразяване на мнение и свобода на информация. За справка цитирам двете алинеи на член 11:

1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да

отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на

публичните власти и независимо от границите.

2. Свободата и плурализмът на медиите се зачитат.

Пълният текст на Хартата тук.

Image
снимка: Юлиан Собаджиев

В такава ситуация, за мен е чест да бъда част от екипа на една наистина независима медия, която дава светлина по темите, които някак са в затъмнение. Вестник Протест „Протест” е безплатен седмичен вестник, който се пише и редактира от доброволци и цели да отразява протеста и работи за каузата на протеста – Оставка.

Член 20 също не изглежда да е особено спазен в България:

Всички хора са равни пред закона.

Да, пак онзи особено равен и свободен гражданин.

#оставка

Протестът не предлага алтернатива?

Защо Протестна мрежа не бива и не възнамерява да се превърне в партия

Ако си от хората, които не подкрепят протеста, вероятно един от основните ти въпроси към протестиращите е „След оставката какво? Кой ще дойде след настоящото правителство? Защо Протестна мрежа не предлага алтернатива?”. Ако пък си от другата страна, вероятно често ти се налага да отговаряш на същите въпроси.

Image
Снимка: Васил Гарнизов

Изключително погрешно е да е търсим от граждани (каквито съставят Протестна мрежа) да поемат политическа отговорност  по няколко причини. Първо, реална алтернатива на мафията не би могла да бъде даден политически субект. Второ, близката ни история показва, че такова „спускане” на месия е обречено на не

успех. И не на последно място, ако от гражданите се иска да станат политици, кой тогава ще свърши гражданската работа?

Наскоро чух отнякъде може би най-точния отговор на въпроса за алтернативата поднесен като контравъпрос. Кое е алтернативата на тумора? Ами, не, няма алтернатива. Не е нужно да има алтернатива. Да, това правителство е тумор за нашата държава – убива я. И затова трябва да бъде премахнато! „Какво ще дойде на мястото на тумора?” – никой болен не пита. Нашата държава ще продължава да има нужда от гражданска грижа и „профилактика” дори след премахване на тумора. Но изключително спешно е на първо време той да бъде премахнат!

Изглежда, че хората искат нов политически субект, който да наметне спасителна мантия и да поведе изгубения народ към обещаната земя. Е, да, обаче съвсем близката ни история доказва, че бързите и спуснати отнейде с парашут решения не работят. Нещо повече, те са инструмент на недостойни и неморални „успели” граждани да си купуват власт и да се изкачват по стълбата нагоре към позиции на диктатори в сянка, които дърпат юздите на цяла държава. Само напомням, че СДС беше бленуваната алтернатива на БКП. НДСВ тази на проваленото СДС. ГЕРБ попълни вакума след НДСВ. Ако един, само един от тези проекти беше решение на гражданските ни проблеми, на 14-ти юни тази година нямаше да има повод  на улицата да излязат десетки хиляди възмутени от наглостта на кабинета Орешарски. Самото съществуване на този кабинет е доказателство, че преходът досега е неуспешен. Нови политически субекти не са решението, от което имаме нужда. Трябва да се случи още нещо, нещо различно, нещо в допълнение.

Назначението на Пеевски разпали гражданската съвест, която повече от 120 дни, леко гузна, че е допуснала да се стигне дотук, търси решение. Търси какво още трябва да се случи. Едно такова решение е именно Протестна мрежа – среда и инструмент с хоризонтална структура за самоорганизация на граждани с цел да бъде коректив на всяко управление. Такъв граждански субект досега не успяваше да се появи в България. И едно от най-големите достойнства на мрежата е че успява да НЕ се превърне в политически субект. Достатъчно партии и формации се пръкнаха на родна земя. Ако те са корумпирани, недостойни и вредни за България, те трябва да се променят. Трябва да бъдат заставени да се променят, да изчистят ръцете си и да започнат да се вслушват в нуждите на единствения суверен в държавата – нейния народ, нейните граждани. В една демократична, европейска държава честта да бъде инструмент за натиск на политическите субекти се падна именно на гражданите. Не на другите политически субекти. На гражданите.

През 2013 (Година на гражданите в Европейския съюз) ние, българите, имаме нелеката задача да се научим да бъдем граждани. Още повече, да изградим устойчиво общество на социално и политически ангажирани граждани, които да бъдат буден коректив на всяко управление. Това е единственият ни шанс да постигнем онова, което повече от 20 години очакваме някой друг да свърши вместо нас. Време е да свършим недовършеното!

Ще използвам пак медицинска аналогия – тялото няма нужда от алтернатива на тумора; има нужда да го премахне (ВЕДНАГА) и да изгради здрав имунитет. Този имунитет за държавата представлява нейното гражданско общество.

Нова алтернатива не е нужна. Нужен е устойчив граждански натиск върху всеки политически субект. Нужна е методична и безотказна гражданска борба срещу всяка неправда.

#ДАНСwithme

#оставкаведнага

ДПС не заслужава българските турци

ДПС не заслужава българските турци

Лятото е 2011-то. С бъдещия ми съпруг избираме Родопите за летен отдих и никак не съжаляваме. Популярните курорти не представляват интерес. В един от дните решаваме да обядваме в едно родопско село. Не пиша името му, защото не го помня, признавам. Минахме през много села. И все пак – името не е важно. Би могло да бъде всяко село в България със смесено население.

Решаваме да се разходим из улиците и да усетим местния дух. Изкачваме една стръмна уличка. Още по средата сме възнаградени за любопитството. Задминаваме една баба с шалвари и забрадка, която бавничко върви нагоре с  малка кофичка в ръка. На свой ред тя забързва крачка, за да ни настигне.

„Ех, млади хора са дошли на село…”*

снимка: Юлиан Собаджиев
снимка: Юлиан Собаджиев

Спираме. Какво по-добро усещане за духа на едно място ако не разговор с местен жител. Радостта ни е още по-голяма, когато бабата поднася кофичката си към нас. Малини! Свежи, току-що набрани. „Откъде сте, бе деца?”, „Какво ви води насам?” са бързите първи въпроси.

Без да губи време, след като получава отговорите, бабата бърза да си каже, каквото има:

„Ей, деца, не ги слушайте ония в парламента. Те само лъжат. И нас тука идват да ни лъжат…”

Ние с Иво по онова време хич не се интересуваме от политика. Млади, влюбени за друго си мислим. Гледаме въпросително, но със слаб интерес – май само от уважение. Бабата продължи:

„…Доган само ни използва, за да си трупа богатство на фирмите. И вас и нас използва и ни настройва едни срещу други. А ние тука добре си живеем, в мир, българи и турци. Не се делим. А вие младите, трябва да знаете това и да не позволявате да ни делят. Ние на село нищо не можем да направим. Хайде, със здраве.” И си замина бабата…

Тогава думите ѝ останаха неразбрани и ги отминах. Днес прокънтяват в главата ми и придобиват всичкия смисъл на света.

Това е. Друго няма.

ДПС не е българските турци. ДПС не заслужава българските турци.

*Всички цитати на бабата са по спомен.

**На снимката не е бабата, която видяхме. Може да е всяка баба.