неравенство

Давид и Голиат – любимата ми битка

Доскоро  си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия.

Няма по-сладка победа от победата на аутсайдера, на този, който е считан за загубеняк срещу, онзи, на който е сложен етикет победител още преди началото на битката. Дори най-малката надежда, че може да победи по-слабият, ме кара да искам изключително силно тази победа. Обратният случай по-скоро ме отегчава.

DavidGoliath2

Това важи за спорта точно толкова, колкото и в истинския живот. Само че в живота враговете ни много рядко са други хора (според мен дори абсолютно ниога). В живота враговете са болести, конфликти, войни, инциденти и други житейски обстоятелства, които ни поставят в неизгодна позиция. Или поне на пръв поглед.

big-David-cover

В книгата “Давид и Голиат” Малкълм Гладуел излага тезата си, че много често хора (или групи от хора), които са се озовали в на пръв поглед непривилегирована, неравностойна позиция спрямо други хора или спрямо житейски обстоятелства, постигат невъобразим успех, а често дори провокират пробив в науката, социалната среда, предприемачестовото. 

Гладуел описва историите на десетки хора и техните реални ситуации на успех и пробив след преживяна трагедия, инцидент или просто в позиция на по-слабия, на този с по-малкото ресурс.

Самият той казва:

“Давид и Голият” описва какво се случва, когато обикноени хора се изправят срещу великани. Апод “великани” имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история за хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна на удара, или да простя?”

В главите се споменават или се разглеждат в дълбочина историите на Давид и Голиат, разбира се, на Мартин Лутър- Кинг, на “Вълненията” в Северна Ирландия, на Андре Трокме от Франция, който спасил хиляди евреи във Втората световна война, на д-р Фрайрайх – пионер в лечението на рака, на много дислексици, които променят света с предприемачество, вкл. сър Ричард Брансън и още и още.

Гладуел те хваща и отвежда в някава линия на мисълта, след което рязко сменя посоката и те изненадва с възхитителни заключения. Разказва всяка от историите на своите герои, довежда я до край, а когато започне историята на следващия, включва в хода на разказа изводи от живота на предишните. Сплита, преплита и не те оставя да затвориш книгата.

Когато накрая все пак стигнеш до последната страница вече си най-малкото абсолютен фен на перото му. Аз лично не намерих и с какво от тезите му да не се съглася (повярвайте, не ми се случва често).

Два дни след като прочетох книгата, намирам себе си и в състояние на необуздаемо любопитство към живота и жажда за ситуации, в които да се окажа в позицията на Давид.

Мисля, че е много полезна и за родители. Помага да погледнем на житейските обстоятелства по различен начин – да спрем да се напрягаме за благата и ресурсите, които осигуряваме на децата си, но най-вече да потърсим начин да им помогнем да се справят с травми, недъзи или трагедии в живота им като победители, вместо като пораженци – жертви на обстоятелствата.

Получих я като подарък за 30 годишнината си от любимо приятелско семейство, а преди това бях чувала за нея от Мая Атанасова – майка на 3 деца и собственик на издателство Клевър Бук. Препоръчвам я горещо на всеки, който е бил, е или може да се окаже в позицията на Давид. Мисля, че това обхваща цялото човечество. Насладете ѝ се!

“Давид и Голиат” се издава от “Жанет-45”. Можете да си я купите от тук. Сега виждам и че е част от поредица “Шеста кохорта“, в която има и други любопитни заглавия.

Картинката взех от: http://mensteppingupblog.com

Advertisements

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

Днес е blog action day – ден, в който много блогъри по света пишат на една тема. Тази година темата е inequality – неравенство. Моята тема (в живота, по принцип) е социалното неравенство, а днес ще ви разкажа малко за малките. Най-малките. Най-малките от неравните в обществото.

2014bad

Никой не избира родителите си и, когато се родиш в семейство, което не може да се грижи за теб, ти ставаш жертва. Ставаш социално неравен. Цивилизацията ни не е достигнала до решение на този проблем. И не казвам “в нашата държава не можем да се справим с проблема”, защото колкото и добре развита да е социалната система в която и да е държава, просто последиците от откъсването на детето от майката няма как да бъдат компенсирани.

Какво се случва с невръстните неравни?

Сценариите са много в зависимост от това дали родителите по собствено желание се отказват от детето или то им бива отнето поради неспособност да се грижат за него. Независимо какъв е изходът за едно такова неравно дете, има един период, в който то трябва да бъде настанено някъде, докато се намери най-доброто решение за него.

Малките къщи на “Надежда за малките” са такова преходно местенце. Там всичко е различно от големите, отблъскващи институции, които доскоро бяха единствената алтернатива.

В къщата има 5-6 бебнца от 0 до 1 годинка. Материалната база е безупречна, но тя никак не  е най-важна. За бебетата се грижат изключително посветени и грижовни персонал и доброволци. Физиологичните им нужди са посрещнати, но и това не е най-важно. Бебетата получават гушкане, което е толкова важно в тази възраст! Получават и социализация, което може би е най-трудното, но също толкова важно.

Надежда за малките, Динилия Кръстева
Сестра ми Йоана гушка, а директорът на Малката къща Динилия Кръстева радва бебе

Трудно е да социализираш едно дете, което не е твое. Законът е изключително тежък и с резон, защото касае правата на най-уязвимите членове на нашето общество. В тая ситуация за временния настойник най-лесно е да хлопне вратата на дома и да забрани достъп на който и да било до децата освен на персонала. Така си връзва гащите и се предпазва от “гафове”. Но дали това е най-доброто за детето?

Ами, правилно, не е. Безкрайно съм щастлива, че “Надежда за малките” успява да дари децата с достъп до света. Така прави неравенството им малко по-поносимо, малко по-равно. Така или иначе те не са на най-доброто място за тях. Не са при мама. Чудовищно е да ги лишиш и от контакта със света, който – дори да ни се струва враждебен понякога – очаква да ги посрещне и за който трябва да са подготвени.

От друга страна, светът също има нужда от достъп до тези деца. Как иначе ще знае за проблемите им? Как иначе ще може да помогне? Ами, нали трябва да видиш колко успешно работи услугата, за да посикаш да дариш пари за обгрижването на бебетата в нея. Нали трябва да видиш колко са прекрасни те, за да поискаш да доброволстваш като дадеш няколко часа в месеца за хранене, преобуване и ГУШКАНЕ!

Малките в неравностойно положение – неравните малки – имат нужда от света и светът има нужда от тях!

От два месеца съм член на Управителния съвет на “Надежда за малките” и приемам за своя мисия да не позволя временния дом на наште дечица да се превърне в затвор. Независимо от трудностите. Независимо от уязвимостта, която това носи. Независимо от злонамерените атаки, защото и такива има, читателю, колкото и да не ти се вярва.

И в заключение: Неравенството не е присъда. За най-малките от неравните има надежда. Надежда за малките.

П.П. Ако искаш да научиш повече за “Надежда за малките”, за трудностите в работата ни или друго – пиши ни или лично на мен (:

Снимката направи Тонита