Доскоро си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия. Continue reading →
Днес е blog action day – ден, в който много блогъри по света пишат на една тема. Тази година темата е inequality – неравенство. Моята тема (в живота, по принцип) е социалното неравенство, а днес ще ви разкажа малко за малките. Най-малките. Най-малките от неравните в обществото.
Никой не избира родителите си и, когато се родиш в семейство, което не може да се грижи за теб, ти ставаш жертва. Ставаш социално неравен. Цивилизацията ни не е достигнала до решение на този проблем. И не казвам “в нашата държава не можем да се справим с проблема”, защото колкото и добре развита да е социалната система в която и да е държава, просто последиците от откъсването на детето от майката няма как да бъдат компенсирани.
Какво се случва с невръстните неравни?
Сценариите са много в зависимост от това дали родителите по собствено желание се отказват от детето или то им бива отнето поради неспособност да се грижат за него. Независимо какъв е изходът за едно такова неравно дете, има един период, в който то трябва да бъде настанено някъде, докато се намери най-доброто решение за него.
Малките къщи на “Надежда за малките” са такова преходно местенце. Там всичко е различно от големите, отблъскващи институции, които доскоро бяха единствената алтернатива.
В къщата има 5-6 бебнца от 0 до 1 годинка. Материалната база е безупречна, но тя никак не е най-важна. За бебетата се грижат изключително посветени и грижовни персонал и доброволци. Физиологичните им нужди са посрещнати, но и това не е най-важно. Бебетата получават гушкане, което е толкова важно в тази възраст! Получават и социализация, което може би е най-трудното, но също толкова важно.
Сестра ми Йоана гушка, а директорът на Малката къща Динилия Кръстева радва бебе
Трудно е да социализираш едно дете, което не е твое. Законът е изключително тежък и с резон, защото касае правата на най-уязвимите членове на нашето общество. В тая ситуация за временния настойник най-лесно е да хлопне вратата на дома и да забрани достъп на който и да било до децата освен на персонала. Така си връзва гащите и се предпазва от “гафове”. Но дали това е най-доброто за детето?
Ами, правилно, не е. Безкрайно съм щастлива, че “Надежда за малките” успява да дари децата с достъп до света. Така прави неравенството им малко по-поносимо, малко по-равно. Така или иначе те не са на най-доброто място за тях. Не са при мама. Чудовищно е да ги лишиш и от контакта със света, който – дори да ни се струва враждебен понякога – очаква да ги посрещне и за който трябва да са подготвени.
Малките в неравностойно положение – неравните малки – имат нужда от света и светът има нужда от тях!
От два месеца съм член на Управителния съвет на “Надежда за малките” и приемам за своя мисия да не позволя временния дом на наште дечица да се превърне в затвор. Независимо от трудностите. Независимо от уязвимостта, която това носи. Независимо от злонамерените атаки, защото и такива има, читателю, колкото и да не ти се вярва.
И в заключение: Неравенството не е присъда. За най-малките от неравните има надежда. Надежда за малките.
П.П. Ако искаш да научиш повече за “Надежда за малките”, за трудностите в работата ни или друго – пиши ни или лично на мен (:
