Покана: Има надежда за малките, но не без големите

Някъде в средата на август 2014 моят приятел Пепи Кънчев ми се обади с молба да мине през вкъщи да погворим за нещо набързо. В тон с лежерната му молба, го поканих да седне на счупен стол по средата на коридора в новото ни жилище, в което течеше бурен ремонт по това време. Бях бременна с Дамян и се очакваше да вляза в болница седмица по-късно.

Помня много добре обстоятелствата около тази среща, защото беше наистина вълнуваща за мен. Казват, че емоционалната памет на човек е най-силна. Пепи ме покани да стана част от управителния съвет на “Надежда за малките”. Бях помагала като доброволец, а семейно бяхме отделяли за дарения на фондацията през предходната година-две. Поканата ме развълнува, не само защото каузата ми е на сърце, но и защото наскоро се бях разделила с една друга кауза, която беше променила живота ми, и имах нужда да давам още.

Пепи ме увери, че участието ми в управителния съвет няма да ме натовари твърде много. Това беше важно, защото след две седмици се очакваше да родя и ми беше притеснено как ще се справя с вече две деца, работа и каузата. Нямаше как обаче да откажа. Представях си, че ще гушкам едни бебета, ще пиша едни коледни картички на дарители и ще организирам бебешки рождени дни! Нямах търпение.

Е, реалността е съвсем друга. Взехме някои доста тежки решения в последната година и половина. Преборихме не една криза и прекарахме доста часове в проучване и намране на добри решения по трудни казуси.

Едно от най-хубавите неща, които се случиха през този период, е откриването на Консултативен център, който цели да насочи усилията на екипа на “Надежда за малките”, както и на външни експерти, към работата с родители. В двете Малки къщи, ние се грижим за бебета и малки деца, които са претърпяли криза в семейството и се е наложило да бъдат отделени от него. Тази криза обаче, не касае само тях и ние винаги сме вярвали, че родителите имат не по-малко нужда от подкрепа в този труден момент.

Консултативен център “Заедно с надежда” подкрепя семействата в прехода до стабилност, когато те се  намират в криза. Повече за центъра може да прочетете тук: http://hope.bg/nashite-proekti/konsultativen-tsentar/

Малко снимки от работата със семейства:

Поводът днес да пиша на тази тема, е събитието, което организираме този петък (25.03.16). Не го наричаме конференция, семинар или нещо подобно, а просто събитие, на което споделяме опита си от работата със семействата на децата, които намират временен дом в нашите Малки къщи. Събитието би трябвало да е интересно за хора, които работят с деца/лица и семейства в неравностойно социално положение, както и за хората, които се интересуват от осиновяване и приемна грижа.

Нуждата от работа със семейства всъщност може да изглежда доста очевидна, но за нас в началото не беше съвсем такава. Нашата Малка къща в Княжево е първата в България по рода си. Преди нея всички бебета, които бяха поверени на държавата, се отглеждаха в големи сиви институции, имаше и съвсем малко приемни семейства. В тази среда, ние наистина бяхме фокусирани изцяло върху представянето на първокачествена индивидуална грижа за децата. Имаше риск да погледнем на биологичните семейства като на виновник или враг, а на осиновителските семейства като на съперник или конкурент. В сърцата на екипа обаче имаше само любов към всички тези хора и тази любов, както и професионализма, всъщност ни водеха към намиране на подход, който днес оценяваме като правилен и жизнено необходим.

Защо работим със семействата, как го правим и защо е нужно да работим още по-здраво в посоко приобщаваща грижа, ще говорим именно на предстоящото събитие.

Без да имам намерение да подценя участието на колегите, определено смятам, че най-интересната част от събитето ще бъдат личните истории, които ще споделят две майки, които са минали през труден период. На едната дама ѝ се е наложило да се раздели със своето момченце след раждането, а после с помощ и подкрепа от нас и отдел “Закрила на детето” успява да да разреши кризата и да си върне детето. Другата е майка на три деца, едно от които биологично и две осиновени.

Замислили сме събитието, не просто за да отчетем един проект по една програма, но така че наистина да е изпълнено със стойност за хората, които ще дойдат!

Аз ще подавам микрофона на важните хора и ще моля аудиторията да се усмихва. Ще се радвам да се видим там!

Линк към събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/789776351128680/

Ако някой има въпроси по темата, на които не намира отговор тук, моля пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com или във фейсбук (https://www.facebook.com/miryanka), туитър (@MiryankaZah) или LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/miryanazaharieva).

Писах още по темата:

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

 

Advertisements

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

Днес е blog action day – ден, в който много блогъри по света пишат на една тема. Тази година темата е inequalityнеравенство. Моята тема (в живота, по принцип) е социалното неравенство, а днес ще ви разкажа малко за малките. Най-малките. Най-малките от неравните в обществото.

2014bad

Никой не избира родителите си и, когато се родиш в семейство, което не може да се грижи за теб, ти ставаш жертва. Ставаш социално неравен. Цивилизацията ни не е достигнала до решение на този проблем. И не казвам “в нашата държава не можем да се справим с проблема”, защото колкото и добре развита да е социалната система в която и да е държава, просто последиците от откъсването на детето от майката няма как да бъдат компенсирани.

Какво се случва с невръстните неравни?

Сценариите са много в зависимост от това дали родителите по собствено желание се отказват от детето или то им бива отнето поради неспособност да се грижат за него. Независимо какъв е изходът за едно такова неравно дете, има един период, в който то трябва да бъде настанено някъде, докато се намери най-доброто решение за него.

Малките къщи на “Надежда за малките” са такова преходно местенце. Там всичко е различно от големите, отблъскващи институции, които доскоро бяха единствената алтернатива.

В къщата има 5-6 бебнца от 0 до 1 годинка. Материалната база е безупречна, но тя никак не  е най-важна. За бебетата се грижат изключително посветени и грижовни персонал и доброволци. Физиологичните им нужди са посрещнати, но и това не е най-важно. Бебетата получават гушкане, което е толкова важно в тази възраст! Получават и социализация, което може би е най-трудното, но също толкова важно.

Надежда за малките, Динилия Кръстева
Сестра ми Йоана гушка, а директорът на Малката къща Динилия Кръстева радва бебе

Трудно е да социализираш едно дете, което не е твое. Законът е изключително тежък и с резон, защото касае правата на най-уязвимите членове на нашето общество. В тая ситуация за временния настойник най-лесно е да хлопне вратата на дома и да забрани достъп на който и да било до децата освен на персонала. Така си връзва гащите и се предпазва от “гафове”. Но дали това е най-доброто за детето?

Ами, правилно, не е. Безкрайно съм щастлива, че “Надежда за малките” успява да дари децата с достъп до света. Така прави неравенството им малко по-поносимо, малко по-равно. Така или иначе те не са на най-доброто място за тях. Не са при мама. Чудовищно е да ги лишиш и от контакта със света, който – дори да ни се струва враждебен понякога – очаква да ги посрещне и за който трябва да са подготвени.

От друга страна, светът също има нужда от достъп до тези деца. Как иначе ще знае за проблемите им? Как иначе ще може да помогне? Ами, нали трябва да видиш колко успешно работи услугата, за да посикаш да дариш пари за обгрижването на бебетата в нея. Нали трябва да видиш колко са прекрасни те, за да поискаш да доброволстваш като дадеш няколко часа в месеца за хранене, преобуване и ГУШКАНЕ!

Малките в неравностойно положение – неравните малки – имат нужда от света и светът има нужда от тях!

От два месеца съм член на Управителния съвет на “Надежда за малките” и приемам за своя мисия да не позволя временния дом на наште дечица да се превърне в затвор. Независимо от трудностите. Независимо от уязвимостта, която това носи. Независимо от злонамерените атаки, защото и такива има, читателю, колкото и да не ти се вярва.

И в заключение: Неравенството не е присъда. За най-малките от неравните има надежда. Надежда за малките.

П.П. Ако искаш да научиш повече за “Надежда за малките”, за трудностите в работата ни или друго – пиши ни или лично на мен (:

Снимката направи Тонита