конфликт

Братя и сестри без вражди: възможно е!

– Мамо, той ме удари!

– А пък той ми вика глупак.

– Не ми дава влакчето. То си е мое!

– Мамо, той ми напика крака.

– А пък той ми каза, че съм въшка.

Това е само някаква миниатюрна и непредставителна извадка от всички реплики, които предизвикват побоища и които ме принуждават да влизам в роля на арбитър, която никак не ми харесва.

Предпочитам децата да се справят сами с конфликтите си. Наскоро писах за майките-орлици и конфликтите на детската площадка точно в тази връзка. И все пак, децата не могат да се справят сами с голяма част от трудностите си. А взаимоотношенията са възможно най- сложната задача дори за възрастен. 

Силно убедена съм, че работата на родителите не е да разрешават конфликтите на децата, а да им помогнат сами да ги разрешат. Само че задачата никак не е лесна. Аз поне доста се затруднявам да се намесвам в и без това сложните отношения на момчетата без да вземам страна, без да се гневя и без да ги наранявам допълнително. Оказва се, че не съм само аз.

Адел Фабер и Илейн Мазлиш – авторите на книгата “Братя и сестри без вражди” са посещавали курсовете на вече покойния детски психолог Хаим Гиънт, за да им помогне да разрешат проблемите със собствените им воюващи деца. В последствие двете дами организират свой курс и написват книгата на базата на работата си с родителите в групите.

Изключително практична и лека за четене, препоръчвам я силно на всеки, който има деца и на всеки, който има брат или сестра, защото, както се оказва, когато започнем да виждаме собствените си грешки като родители, си даваме сметка за грешките на нашите родители и осъзнаваме много истини за формирането на собствените си характери през преживяванията от детството.

Ще опитам съвсем накратко да ви запаля за “Братя и сестри без вражди”, защото наистина мисля, че е много ценна. Няма да преувелича ако кажа, че може да промени живота на всеки един член от семейството.

16441300_10154999884972299_1533936530_n
16409812_10154999886717299_981810410_o
6 съвета за бебета и деца под 2 годинки
chetat
a
татко забравя
16344287_10154981604912299_2063630572_n

“Ние можем както да засилим съперничеството, така и да го намалим. Можем да прочистим въздуха от враждебността или да създадем клапи за изпускане на напрежението. Можем да засилим противопоставянето или да направим кооперирането възможно.

Аз лично си давам сметка, че притежавам огромна власт над живота на Филип и Дамян, но понякога се чувствам изцяло жертва и роб на тяхното безмислостно владение.

Нашето отношение и думитени притежават сила. Когато Битката на децата започне, вече не е нужно да се чувстваме объркани, ядосани или безпомощни. Въоръжени с нови умения и разбиране, можем да постигнем мир между съперниците.

Книгата разказва опита на авторите в група за родителство, която водят. Всяка глава разисква различен проблем в общуването между братя и сестри и най-вече опасностите, които крият необмислените и прибързани родителски реакции. Разказват се истори на участниците в групата – истински – такива, каквито и ние преживяваме ежедневно с нашите деца и каквите сме преживявали като деца.

Една от най-съкрушителните глави разглежда опита на родителите от групата в техните семейства и грешките, които техните родители са направили с тях. Мнозинството от участниците почти не се чуват с братята и сестрите си, откакто са възрастни. Оказва се, че зад недобрите им взаимоотношения стоят гигантски родителски грешки (не нарочни, разбира се), които някои от участниците разрешават с един телефонен разговор или кратка среща в резултат от наученото в курса. Разбира се, това са дълбоки проблеми, които продължават да имат своите проявления, но осъзнаването и откритото говорене за проблемите оказва много позитивен ефект.

Сред основните теми, върху които се спират авторите са:

  • сравняването на децата от родителя – ужасна грешка, която ни помага да поставим някого на място, в което всъщност не искаме да го виждаме и която може да нанесе много трайни наранявания;
  • деленето на всичко по равно – на пръв поглед много честно, но всъщност доста ощетяващо всички. Трудно е за вярване, но наистина:

Да обичаш еднакво, всъщност значи да обичаш по-малко. Имаме нужда не да бъдем обичани еднакво, а да ни обичат колкото имаме нужда за това, с което се отличаваме.

  • разделянето в роли – ако единият е умен, другият трябва да е сръчен и така първият е обречен да се възприема като несръчен, а вторият като глупак, например.
  • когато децата се картат – черешката на тортата и най-дългоочакваната глава, защото всички се изкушаваме от книгата не за да разберем какви грешки правим, а за да се научим да помагаме на децата да разрешават конфликтите си.
20317128_10155581878657299_1541077301_o
Всяка глава има нещо като комикс, който помага по нагледен начин да видим разликите в различните възможно родителски реакции.

От личен опит: в последните няколко седмици (след като прочетох книгата) знчително подобрих взаимоотношението си с Дамян (по-малкият ми син). Улових се, че в конфликтни ситуации повече разбирам и съчувствам на позицията на Филип, а Ивчо (мъжът ми) повече се свързва с Дамян. Дадохме си сметка, че аз съм била по-голямото дете (макар и близначка, бях по-силна), а той е бил по-малкият от двама братя. Каква ужасна несправедливост, която щеше да ни лиши от възможността да имаме пълноценни взаимоотношения с двете си деца само защото не сме ги разбирали!

Книгата завършва с нещо като стихотворение, което ако не те разплаче, значи не си имал брат или сестра или пък две деца. Ще си позволя да цитирам някои части:

“Ще видиш, че ще обикнеш бебето.
Ще е и твое бебе.
Не!
Ето го!
Роди се.
Кой е този непознат?
Какво е “брат”?
Какво е “сестра”?
КРАДЕЦ
на времето за двама.
НАТРАПНИК
в прегръдките и скута.
ОБИРДЖИЯ
на песни, истории и усмивки само за теб.
…
Ох, добре, да си играем.
На жмичка.
На гоненица.
…
Кент-купе… Магаре… Война…
Лъжец! Ти мамиш! Махай се от моята стая!
…
Сега сме разсеяни,
сега сме заети,
различни училища, различни пътеки.
Писмо… от дъжд на вятър.
Разговор потелефона… от време на време.
….
Двма души седят на мястото на всяко дете
Възрастният, който е.
Детето, което е било.
Заключени в миналото.
Кога ще се погледнем такива, каквито сме?
Каквито се борим да станем?

Съжалявам ако те нараних.
Мислех си как ти винаги правеше…
Това беше, понеже ти винаги…
Никога не съм правил така.
Правеше.
Добре, ако съм постъпвал така, то е било понеже ти…
Не знаех това.
Е, вече знаеш.
Ох.
…
Никой не го е грижа
кой е по-добър,
кой е по-лош,
кой има повече,
кой е с по-малко.
Доволни в нашата свързаност,
ние сме преди всичко
братя и сестри.”

“Братя и сестри без вражди” се издава от “Изток-Запад” и можете да си я купите онлайн тук. Мога и да ви дам назаем моята, но само за малко ((:

Иначе вече имах възможността да подаря едно копие на една очакваща второ дете мама и не бих се колебала, ако и друг път ми се наложи да избирам подарък за родител на повече от едно дете.

На всички пораснали братя и сестри, у които още живее едно наранено дете. 

 

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.