Братя и сестри без вражди: възможно е!

– Мамо, той ме удари!

– А пък той ми вика глупак.

– Не ми дава влакчето. То си е мое!

– Мамо, той ми напика крака.

– А пък той ми каза, че съм въшка.

Това е само някаква миниатюрна и непредставителна извадка от всички реплики, които предизвикват побоища и които ме принуждават да влизам в роля на арбитър, която никак не ми харесва.

Предпочитам децата да се справят сами с конфликтите си. Наскоро писах за майките-орлици и конфликтите на детската площадка точно в тази връзка. И все пак, децата не могат да се справят сами с голяма част от трудностите си. А взаимоотношенията са възможно най- сложната задача дори за възрастен. 

Силно убедена съм, че работата на родителите не е да разрешават конфликтите на децата, а да им помогнат сами да ги разрешат. Само че задачата никак не е лесна. Аз поне доста се затруднявам да се намесвам в и без това сложните отношения на момчетата без да вземам страна, без да се гневя и без да ги наранявам допълнително. Оказва се, че не съм само аз.

Адел Фабер и Илейн Мазлиш – авторите на книгата “Братя и сестри без вражди” са посещавали курсовете на вече покойния детски психолог Хаим Гиънт, за да им помогне да разрешат проблемите със собствените им воюващи деца. В последствие двете дами организират свой курс и написват книгата на базата на работата си с родителите в групите.

Изключително практична и лека за четене, препоръчвам я силно на всеки, който има деца и на всеки, който има брат или сестра, защото, както се оказва, когато започнем да виждаме собствените си грешки като родители, си даваме сметка за грешките на нашите родители и осъзнаваме много истини за формирането на собствените си характери през преживяванията от детството.

Ще опитам съвсем накратко да ви запаля за “Братя и сестри без вражди”, защото наистина мисля, че е много ценна. Няма да преувелича ако кажа, че може да промени живота на всеки един член от семейството.

“Ние можем както да засилим съперничеството, така и да го намалим. Можем да прочистим въздуха от враждебността или да създадем клапи за изпускане на напрежението. Можем да засилим противопоставянето или да направим кооперирането възможно.

Аз лично си давам сметка, че притежавам огромна власт над живота на Филип и Дамян, но понякога се чувствам изцяло жертва и роб на тяхното безмислостно владение.

Нашето отношение и думитени притежават сила. Когато Битката на децата започне, вече не е нужно да се чувстваме объркани, ядосани или безпомощни. Въоръжени с нови умения и разбиране, можем да постигнем мир между съперниците.

Книгата разказва опита на авторите в група за родителство, която водят. Всяка глава разисква различен проблем в общуването между братя и сестри и най-вече опасностите, които крият необмислените и прибързани родителски реакции. Разказват се истори на участниците в групата – истински – такива, каквито и ние преживяваме ежедневно с нашите деца и каквите сме преживявали като деца.

Една от най-съкрушителните глави разглежда опита на родителите от групата в техните семейства и грешките, които техните родители са направили с тях. Мнозинството от участниците почти не се чуват с братята и сестрите си, откакто са възрастни. Оказва се, че зад недобрите им взаимоотношения стоят гигантски родителски грешки (не нарочни, разбира се), които някои от участниците разрешават с един телефонен разговор или кратка среща в резултат от наученото в курса. Разбира се, това са дълбоки проблеми, които продължават да имат своите проявления, но осъзнаването и откритото говорене за проблемите оказва много позитивен ефект.

Сред основните теми, върху които се спират авторите са:

  • сравняването на децата от родителя – ужасна грешка, която ни помага да поставим някого на място, в което всъщност не искаме да го виждаме и която може да нанесе много трайни наранявания;
  • деленето на всичко по равно – на пръв поглед много честно, но всъщност доста ощетяващо всички. Трудно е за вярване, но наистина:

Да обичаш еднакво, всъщност значи да обичаш по-малко. Имаме нужда не да бъдем обичани еднакво, а да ни обичат колкото имаме нужда за това, с което се отличаваме.

  • разделянето в роли – ако единият е умен, другият трябва да е сръчен и така първият е обречен да се възприема като несръчен, а вторият като глупак, например.
  • когато децата се картат – черешката на тортата и най-дългоочакваната глава, защото всички се изкушаваме от книгата не за да разберем какви грешки правим, а за да се научим да помагаме на децата да разрешават конфликтите си.
20317128_10155581878657299_1541077301_o
Всяка глава има нещо като комикс, който помага по нагледен начин да видим разликите в различните възможно родителски реакции.

От личен опит: в последните няколко седмици (след като прочетох книгата) знчително подобрих взаимоотношението си с Дамян (по-малкият ми син). Улових се, че в конфликтни ситуации повече разбирам и съчувствам на позицията на Филип, а Ивчо (мъжът ми) повече се свързва с Дамян. Дадохме си сметка, че аз съм била по-голямото дете (макар и близначка, бях по-силна), а той е бил по-малкият от двама братя. Каква ужасна несправедливост, която щеше да ни лиши от възможността да имаме пълноценни взаимоотношения с двете си деца само защото не сме ги разбирали!

Книгата завършва с нещо като стихотворение, което ако не те разплаче, значи не си имал брат или сестра или пък две деца. Ще си позволя да цитирам някои части:

Ще видиш, че ще обикнеш бебето.
Ще е и твое бебе.
Не!
Ето го!
Роди се.
Кой е този непознат?
Какво е “брат”?
Какво е “сестра”?
КРАДЕЦ
на времето за двама.
НАТРАПНИК
в прегръдките и скута.
ОБИРДЖИЯ
на песни, истории и усмивки само за теб.

Ох, добре, да си играем.
На жмичка.
На гоненица.

Кент-купе… Магаре… Война…
Лъжец! Ти мамиш! Махай се от моята стая!

Сега сме разсеяни,
сега сме заети,
различни училища, различни пътеки.
Писмо… от дъжд на вятър.
Разговор потелефона… от време на време.
….
Двма души седят на мястото на всяко дете
Възрастният, който е.
Детето, което е било.
Заключени в миналото.
Кога ще се погледнем такива, каквито сме?
Каквито се борим да станем?

Съжалявам ако те нараних.
Мислех си как ти винаги правеше…
Това беше, понеже ти винаги…
Никога не съм правил така.
Правеше.
Добре, ако съм постъпвал така, то е било понеже ти…
Не знаех това.
Е, вече знаеш.
Ох.

Никой не го е грижа
кой е по-добър,
кой е по-лош,
кой има повече,
кой е с по-малко.
Доволни в нашата свързаност,
ние сме преди всичко
братя и сестри.”

“Братя и сестри без вражди” се издава от “Изток-Запад” и можете да си я купите онлайн тук. Мога и да ви дам назаем моята, но само за малко ((:

Иначе вече имах възможността да подаря едно копие на една очакваща второ дете мама и не бих се колебала, ако и друг път ми се наложи да избирам подарък за родител на повече от едно дете.

На всички пораснали братя и сестри, у които още живее едно наранено дете. 

 

Advertisements

Давид и Голиат – любимата ми битка

Доскоро  си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия.

Няма по-сладка победа от победата на аутсайдера, на този, който е считан за загубеняк срещу, онзи, на който е сложен етикет победител още преди началото на битката. Дори най-малката надежда, че може да победи по-слабият, ме кара да искам изключително силно тази победа. Обратният случай по-скоро ме отегчава.

DavidGoliath2

Това важи за спорта точно толкова, колкото и в истинския живот. Само че в живота враговете ни много рядко са други хора (според мен дори абсолютно ниога). В живота враговете са болести, конфликти, войни, инциденти и други житейски обстоятелства, които ни поставят в неизгодна позиция. Или поне на пръв поглед.

big-David-cover

В книгата “Давид и Голиат” Малкълм Гладуел излага тезата си, че много често хора (или групи от хора), които са се озовали в на пръв поглед непривилегирована, неравностойна позиция спрямо други хора или спрямо житейски обстоятелства, постигат невъобразим успех, а често дори провокират пробив в науката, социалната среда, предприемачестовото. 

Гладуел описва историите на десетки хора и техните реални ситуации на успех и пробив след преживяна трагедия, инцидент или просто в позиция на по-слабия, на този с по-малкото ресурс.

Самият той казва:

“Давид и Голият” описва какво се случва, когато обикноени хора се изправят срещу великани. Апод “великани” имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история за хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна на удара, или да простя?”

В главите се споменават или се разглеждат в дълбочина историите на Давид и Голиат, разбира се, на Мартин Лутър- Кинг, на “Вълненията” в Северна Ирландия, на Андре Трокме от Франция, който спасил хиляди евреи във Втората световна война, на д-р Фрайрайх – пионер в лечението на рака, на много дислексици, които променят света с предприемачество, вкл. сър Ричард Брансън и още и още.

Гладуел те хваща и отвежда в някава линия на мисълта, след което рязко сменя посоката и те изненадва с възхитителни заключения. Разказва всяка от историите на своите герои, довежда я до край, а когато започне историята на следващия, включва в хода на разказа изводи от живота на предишните. Сплита, преплита и не те оставя да затвориш книгата.

Когато накрая все пак стигнеш до последната страница вече си най-малкото абсолютен фен на перото му. Аз лично не намерих и с какво от тезите му да не се съглася (повярвайте, не ми се случва често).

Два дни след като прочетох книгата, намирам себе си и в състояние на необуздаемо любопитство към живота и жажда за ситуации, в които да се окажа в позицията на Давид.

Мисля, че е много полезна и за родители. Помага да погледнем на житейските обстоятелства по различен начин – да спрем да се напрягаме за благата и ресурсите, които осигуряваме на децата си, но най-вече да потърсим начин да им помогнем да се справят с травми, недъзи или трагедии в живота им като победители, вместо като пораженци – жертви на обстоятелствата.

Получих я като подарък за 30 годишнината си от любимо приятелско семейство, а преди това бях чувала за нея от Мая Атанасова – майка на 3 деца и собственик на издателство Клевър Бук. Препоръчвам я горещо на всеки, който е бил, е или може да се окаже в позицията на Давид. Мисля, че това обхваща цялото човечество. Насладете ѝ се!

“Давид и Голиат” се издава от “Жанет-45”. Можете да си я купите от тук. Сега виждам и че е част от поредица “Шеста кохорта“, в която има и други любопитни заглавия.

Картинката взех от: http://mensteppingupblog.com

Препоръчвам “Детството и семенцата на щастието”

Перди няколко месеца прочетох книгата “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел и оттогава взех безброй (микро)решения уверена, че правя правилното нещо, благодарение на принципите, които авторът споделя. Книгата е абсолютно задължитела за всеки родител и основополагаща за онези, които като мен вярват, че целта на родитеството е да отгледаме деца, които са способни да намират щастието, незавсимо от обстоятелствата, които животът им предложи.

Като цяло книгата предлага отговор на въпроса как да бъдем добри родители, но на мен лично тя ми помогна да видя и някои гршки, които моите родители са допуснали. Не за да ги съдя или да им държа сметка за това, а за да си дам шанс да се променя и да не остана в плен на неосъзнато минало.

“…Един от критичните фактори да си добър родител е способността да размишляваш върху собственото си детство и да извличаш поуки от него.”

childhood collage

УСПЕХ или ЩАСТИЕ

В книгата д-р Хлоуел цитира една 14-годишна дама на име Латоя Ханки, израсла в дълбока бедност, която пише в свое есе:

“Успехът е начинът, по който използваш себе си, за да допринесеш с нещо за успеха в живота на другите.”

Колко възрасти ще чуете да дадат такова определение за успех?

Истината е, че стремежът на децата не е да постигнат някакъв успех (такъв, какъвто ние го определяме като възрастни). Стремежът на всяко дете е да бъде щастливо. И тази книга ме насърчи да си поставя за цел да съхраня този стремеж у моите деца.

ТРУДНОСТИТЕ и РАДОСТИТЕ

Спред д-р Халоуел щастливият живот се постига с помощта на две ключови умения, които можем да помогнем на нашите деца да изградят:

1. Умението да се справят с трудностите и

2. Умението да си доставят радост.

ЛЮБОВТА

“Това, от което се нуждаят децата, съвсем не е толова сложно. Това, което активира вълшебството на детството, съвсем не е нещо сложно. Това е любовта… Любовта не е всичко, от което човек има нужда [за да бъде щастлив], но без нея почти нищо не върши работа. В контекста на любовта борбите и неволите водят до растеж.”

НАУКАТА И ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Един от любимите ми цитати от книгата е свързан с това как да преценим кое е добро за детете и кое не. Ваксини? Кърмене или формула? Къде да спи детето? Какво казват експертите? Ами онова последно научно изследване, което твърди, че…

Отговорът на др- Халоуел е:

“Ако поддържате добър контакт с различни хора, свързани с децата и семейството ви – педиатъра, учителите на децата и неколцина свои приятели, – ще можете да съчетаете достатъчно добре здравия разум с всички последни изследваня и да действате разумно.”

5 СТЪПКИ ЗА ЩАСТЛИВИ ДЕЦА

Най-ценното на “Деството и семенцата на щастето” е, че е изключително практична книга, която бувално може да послужи като наръчник за успешно родителство. Авторът дава програма от 5 конкретни стъпки, от които се нуждаят децата, за да процъфтяват:

  1. Осигуряване на сигурна връзка (с родителите или други важни и надеждни възрастни) 1907654_10152745481065796_8227602694529603691_n– “Ако детето расте със силно чувство за свързаност, то развива така нареченото базово доверие. Детето развива и усещане за свързаност и безопасност, което на свой ред го зарежда със смелост…” Когато детето се усети сигурно, то се отпуска да изследва света в онова, което е втората стъпка към неговото щастие, а именно
  2. Играта – макар на нас възрастните играта да ни се струва като загуба на време, за децата това не е така. Чрез играта децата откриват света, придобиват ценни умения и научават страшно много. “Дете, което играе, е дете, което работи… Фантазиите, мечтите и убежденията са плод на продължителната игра”.DSC_0236
  3. Практиката е стъпката, в която помагаме на детето да превърне откритията от играта в способности и умения. Децата невинаги приемат упражненията с охота. За разлика от играта, те доскучават и тук е важно ние като родители да насърчим детето да продължи и дори да настояваме. Практиката е важна, за да достигне детето до майстворство в дадено умение, но и за да се научи на дисциплина, която пък ще му помага във всяка сфера от живота на възрастен.
  4. Майсторството е моментът, в който детето достига някакво постижение, за което се е трудило. То само разбира, че се е справило и това повишава неговата самооценка. Майсторството е плод на практиката и естествените заложби на детето.
  5. Признание – “…много деца, особено по-умните, долавят от ранна възраст какво искат и очакват околните от тях и как да спечелят одобрението им. Започват да играят игра, за да им угодят,  това може да продължи цял живот. Те могат да се научат да потискат истинското си аз до такава степен, че докато станат възрастни, да изгубят усещането си за това кои всъщност са те. За да се предотврати това, децата имат нужда да получат признание и да бъдат ценени за това, което са.”

Книгата разглежда подробно петте стъпки и на мен лично ми даде много ценни конкретни насоки за това как да бъда добър родител. Силно препоръчвам на всички родители “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел.