Празниците и (кончината на) дисциплината

Идат Великден и Майските празници. Това определено е любимото ми време от годината. Разбира се, Рождество Христово е изключтелно вълнуващ и светъл празник, но сега някак фокусът не е върху подаръците, а върху събирането на семейството заедно и върху същността на празника. Освен това вече е пролет – топло, зелено. Възкресението носи спасение и като цяло усещане за нов живот и нова надежда…

И въпреки романтичното усещане, за което мога да изпиша много редове, фактът е, че празниците са предизвикателство за доброто родителство. И сякаш най-хубавите елементи на празника се превръщат в негови проклятия. Или поне за неврозните майки на малки момченца (2 броя – на 4г. и на 2 г.).

Събирането с роднини

Децата получават много внимание, ама не от онова качественото, в което някой възрастен прекарва ценно време с тях. Напротив, най-ужасяващото – баби, лели, вуйчовци щипкат бузки, заливат с лакомства, раздават заслужени и незаслужени комплименти и т.н.

Храненето

filip zaharНе знам как е в другите семейства, но моето широко семейство има особен афинитет към трапезите. Слага се масата по някое време преди обед и се вдига по някое време нощес. Това лишава децата от ясните знаци за това кога точно е времето за хранене. Започва се едно подхапване през час, през два, редуват се пържоли с шоколад, козунак със зелена салата и това е в добрия случай.

Нарушен режим

Всичките обстоятелства водят естествено до липсата на всякакъв режим. Предозирали със захар и щипане на бузи, децата не успяват да заспят следобед, вечер също се закъснява. Миенето на зъби се превръща в лукс, а гледането на телевизия в основен инструмент за сваляне на адреналина (нетрайно и некачествено обаче).

Моите деца в такава обстановка изтрещяват. Допускам, че не само моите, разбира се. Неоснователни тръшъци, отказ да изпълняват молби и като цяло да съдействат, побоища (да, адреналинът!), рев, хиперактивност и пр. Като цяло стават неконтролируеми, това ме провокира да крещя, да се карам, да наказвам (у дома аз съм отговорник по изпускането на нервите). Това от своя страна води до още повече бунт от тяхна страна и.. празниците заминават.

Няколко неща, с които опитваме да намилим риска от провал на празничните дни:

Въвеждам правила и информирам всички за тях

Ако ще имаме семейсна сбирка, от самото начало информирам всички за правилата, които въвеждаме относно децата. Когато са наясно другите възрастни, възможността да съдействат (вместо да развалят дисциплината) е много по-голяма. Информирам и децата за правилата. Това даже се получава като много приятно занимание в колата, докато пътуваме. Говорим си за това какви празници ни очакват, какви изненади може да има за тях и как е добре да постъпваме, за да сме щастливи всички. Това помага и за повдигане на духа и очакването на празника.

Десертите са с условие

Децата получават всякакви лакомства безразборно по време на деня. Определяме място, на което ги събираме и ги слагаме на масата след като са похапнали от основното. Избирам на коя част от основното държа и се съгласявамя заедно за количеството, преди да разреша десерт.

Детските са с лимит и в оперделени часове

Вкъщи нямаме телевизор и децата нямат търпение да идем някъде, където има, за да могат да гледат. Разбираме се предварително, че детски се гледат само ако навън вали или ако нещо друго. Всъщност за тях няма проблем да не гледат детски, ако има нещо по-вълнуващо за правене.

Вълнуващи занимания

Ако сме на село – разрешавам безконечна и неконтролируема игра в пръстта. За цетла винаги носим гумени ботуши и гащеризони в студените и влажни месеци. Друго, с което много се забавляват моите деца, е приготвянето на храната. Обикновено все бързаме, но винаги се намира по някой, който е съгласен да поиграе с децата докато бели картофи или меси питка, например. При всички положения, стимулираме игри, които спомагат за изразходване на енергия и за сплотяване на колектива 🙂

Още по темата: Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Следобедният сън е задължителен

Още докато обядваме говорим за плана за следобеда. Установила съм, че като кажа: „Сега лягаме и после.. нещо супер яко“, те възприемат супер якото нещо като следствие от спането следобед и си лягат с охота в очакване на ставането. Ако пък са получили за подарък книжка, следобедното лягане е чудесен повод да я „сефтосаме“ за приспиване.

DSC_1773

Кисело мляко и зеленчуци

Относно храненето, неизбежно по празници се поглъщат големи количества захар и тесто. Такива въглехидрати спомагат много за покачване нивата на енергия (от там неконтролируема активност, тръшъци.. сещате се). Вкъщи гледаме да балансираме като настояваме да се ядат свежи зеленчуци на обяд и вчеря, а следобед кисело мляко. Когато напълним коремчетата с хубава храна, децата сами си ограничават сладкото и тестото, просто защото няма много останало място.

Още по темата: През храненето към самостоятелност

Отговорник по игрите

dsc_0300.jpgДобра идея е някой да поеме отговорност да следи игрите. Не за друго, а за да дава идеи за нови забавления, когато се поизчерпа интереса към настоящото, а и за да наглежда ако някоя игра включва високи нива на риск или пакост. Не знам момиченцата как са, но момчетата все нещо рисковано си намират.  Не съм фенка на натрапчивия надзор и ми се струва, че най-добре се получава, когато отговорникът по игрите си има свое занимание и само надава ухо какво се случва без да се меси ненужно.

И накрая ще напомня, че първо правило е да има правила и те да са съгласувани с всички. Само тогава те са истински правила, а не спорадични прищявки. Важно е най-вече децата да са предарително подготвени. Даже аз гледам да им дам възможност да съдействат в съставянето на правилата. Така те спазват реда с охота, защото са включени от началото на процеса и не се чувстват, че някой им налага нещо пряко тяхната воля.

Правилата помагат за развиване на самостоятелността на децата – учат ги, че живеят в свят, в който редът е важна част от доброто функциониране на  обществото, учат ги на уважение на свободата и правата на другите. Но най-важното: пестят ми нервичките 🙂

Още по темата за самостоятелните деца:

 

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия поодбни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 😉

 

Още по темата за самостоятелните деца:

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Смелост, мами, смелост!

П.П. Много се радвам, че темата не вълнува само мен.  Danonino вече цял месец  повеждат кампания за насърчаване на самостоятелност у децата и се радвам, че сме на едно мнение. Ура!

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност.

1-ayran-shtastie1
Филип и 1 айрян щастие

Оставям настрана факта, че в българското училище не се говори за емоции, освен ако някой сърцат учител не е поел инициативата в свои ръце. Макар да смятам, че е добре да се учат децата как да разпознават своите чувства и тези на другите, не искам да питам къде е държавата тук, а по-скоро се замислям какво правим вкъщи по въпроса.

 

Убедена съм, че емоциите са важна част от личността на зрелия, балансиран човек. Дори бих казала – на независимия човек. Това е дълга тема, по която не съм експерт и не искам да изглежда, че се изказвам генерално и авторитетно, но ще споделя своя опит.

Защо е важно

Това, което наблюдавам сред майките от моето поколение, е че имаме склонността да се превърнем в „майки-орлици“, които следят и контролират детето на всяка крачка. Това прави детето зависимо и му пречи да постигне своята самостоятелност. Под самостоятелност нямам предвид да пишка в гърне на година и половина. Имам предвид на 2 години да може да заяви какво харесва и какво не и да може да вземе решение дали иска нещо или не.

Не прави това, не прави онова, вземи това, облечи тези, сложи това кубче горе, не пипай на другото дете играчките, това влакче се слага така, това се рисува иначе – всички тези фрази казват на детето: „Има един единствен правилен начин да се случват нещата и ако  не го следваш, ти се проваляш.“

Разбира се, важно е да се въвеждат правила и детето да знае, че има граници, които не бива да преминава, но в голяма част от случаите, забележките, които правим на децата, не касаят неоспорими правила.

Този контрол в по-късна възраст произвежда млади възрастни, които нямат представа какво искат от живота, какво харесват да правят, какво таланти имат, къде виждат себе си в света. Това води до нещастие. Нещастие.

Какво се опитваме да правим вкъщи по въпроса

chetat
“Четат”

 

  • Едното много важно нещо, което виждам, че помага на Филип и Дамян да разпознават емоциите, е четенето на книжки. В поредицата за Франклин, както и в книжките на Макс Лукадо се говори много за емоциите през игрите и преживяванията на героите. Веднъж Филип (тогава на 3 г.) отвори нова книжка за Франклин, която не бяхме чели и попита: „Мамо, защо Франклин е угрижен тук?“
  • Казваме „не знам“. Децата искат отговори на всичките си въпроси. Аз много често казвам „не знам“. Първо, не искам да растат с илюзията, че мама знае всичко, но още повече не искам да се учат, че „не знам“ е лошо/неприемливо.
  • Питаме „ти как мислиш“. Най-честото продължение на отговора „не знам“ вкъщи е въпроса „ти как мислиш“. Това провокира децата да разсъждават. Филип (почти на 4г.) вече ни изумява с всякакви неочаквани отговори. Дамян за момента (2 и 6.) свива рамене „Ная“ (не зная).
  • Питаме „Как се чувстваш“, макар невинаги въпросът да е така отворен. Например,
    yadosan-damyan
    Дамян се прави на ядосан

    когато се сбият или сдърпат, ги спираме, питаме какво се е случило и веднага след това „Ти ядоса ли се/Натъжи ли се“ или пък ако получат някакъв подарък/изненада, винаги питаме „Щастлив ли си“.

  • Даваме право на избор, което върви с последствия. Най-чето това се случва с храненето. Случвало се е и не е инцидент, децата да не искат да ядат яденето, което съм сготвила. В такъв случай не ги натискаме и имат избор да ядат кисело мляко (такова винаги има вкъщи) или да не ядат. Знам, че много родители (включително съпругът ми) се ужасяват от мисълта децата да си легнат гладни, но практиката къщи показва, че няма нищо обезпокоително.

Не съм фен на генерализациите, още по-малко когато касаят родителството. Всеки човек е различен, всяко дете е различно  и това означава, че няма как едни и същи подходи да работят във всички различни ситуации. Ще ми се обаче, да видя повече родители, които обръщат внимание на емоционалната интелигентност и си дават сметка колко е важна за възпитаване на самостоятелност и автономност у децата.