В тая скапана държава само една надежда имам

Четвъртък следобед, бързам да поприключа служебните задачи, за да взема навреме децата от градина и да стигнем до кабинета на педиатърката преди да ѝ свърши работното време. Взимам ги от частната детска градина, в която ходят, понеже няма места в държавната.

Емвам ги двамата в едноместна количка и се започва слалом между дупките из тротоарите в най-старата част на София. Грее слънце и от усилието да лавирам с количката се потя. Духа обаче и вятър и се смръзвам. Схваща ми се врата, но дори не забелязвам тази подробност. Просто ми се гади от мисълта, че  пред кабинета в мизерното трето декаце ще има 932865328 чакащи, а от работното време на д-р Минева остават само 15 минути.  Горката аз – каква мъка, каква съдба.

Стигаме декацето, свалям дечинята от количката един по един, качвам количката по стълбите и умолявам децата да се качват и те,, вместо да ровят в дупките между плочките пред входа. Поколебавам се какво да правя с количката. До третия етаж няма асансьор. Но ако я оставя долу и изчезне, съм обречена на още повече мъка и още по-тежка съдба. Решавам все пак да я оставя на партера. Скривам я зад един рекламен банер. Така, за всеки случай.

Три етажа по-нагоре заварвам за първи път д-р Минева да седи пред кабинета си и да си лафи с колега. Тъкмо тръгва да ми минава през ум мисълта как ще се нацупи, че ѝ разваляме рахата и тя скача. Нямаше как да го очаквам. Тя е на около 70 все пак. Кой ли би предположил, че е способна да скочи така!

О, кой е дошъл да ме види! Ето ги момчетата! Хайде влизайте, сладки вие дечица.

Олеква ми малко, но още ми е присвито. Ще искам от нея да попълваме документи за прием в държавна детска градина. Аз до този ден не правех разлика между Здравна карта и Здравно-профилактична карта. Че то кой нормален човек прави разлика. Звучат като едно и също нещо, а въобще дори не искам да размишлявам над въпроса кому са нужни два хартиени документа, в които пише едни и същи неща. Имунизационният паспорт е съвсем друго, него си го знам. Дали го нося е друга тема.

Д-р Минева поглежда какво нося, установява, че е половината от онова, което ми е необходимо и започва да ръшне из кабинета си в търсене на останали бланки, с които да попълни моите липси. Аз пак се разтревожвам и правя опит да предложа нещо като да отскоча до книжарницата. Минава ми през ум цялата хамалогияа с децата и количката, но съм длъжна да предложа.

Абе, стой тука сега. Все нещо ще намерим…. Оп, ето една карта. И тука една –  по-стара, ама ще стане. Ще ми донесеш следващия път да си имам пак.

Аз се умилявам от решителността, с която се заема да ми помогне. Тя започва да попълва. Децата вършеят из кабинета, хрърлят играчки над главите си, пиполят апаратите, бъркат из шкафчетата. Тъкмо хвана Дамян, докато дърпа някаква дреха от закачалката и гледам Филип е взел един печат от бюрото и разкрасява белия чаршаф на кушетката. Примирам от срам, но д-р Минева не казва нищо. Готова е с документите.

О, чудесно, много Ви благодаря! Хайде, момчета да си тръгваме преди да сме съборили декацето!

В този момент Филип се тръшва на земята и започва да реве:

Нееее! Не ме е прегледала!

Аз съм в ступор. Не знам какво да кажа и д-р Минева отново е Героят на деня:

О, ама наистина! Ела тука, моето момче, да те прегледам. Вдигай блузата да те преслушам.

Прегледа му и гърлото и всичко, макар да беше вече 18:45 – много след края на смяната ѝ.

Не знам какво да кажа. Много Ви благодаря, д-р Минева. Хайде момчета да подредим играчките, които разхвърляхме, че д-р Минева и тя трябва да си ходи.

А тя отвръща:

Не се притеснявайте. Ей тука ще ги събера, че ги нося на химическо чистене като паднат на земата.

След тези няколко драматични обрата в иначе делничния ден, няма как да не започна да си задавам екзистенциални въпроси.

Д-р Минева има избор. Има избор да се пенсионира и си седи вкъщи и да псува колко ѝ е ниска пенсията. Има избор и да ми измрънка, че идвам в последния момент. Можеше направо да ме върне още от входа. Има избор и да няма играчки в кабинета си, камо ли пък да ги носи на химическо. Лесно е да избере и да ме нахока, че съм ужасна майка и не съм донесла, каквото е необходимо за документите. Тя не беше длъжна да прегледа Филип, понеже той си беше здрав и бяхме там за друго. Можеше да го смъмри, че се тръшка и да изгледа мен с укор, че не мога да го овладея.

Д-р Минева има избор. Всеки ден. И тя избира да обича това, което прави и да дава всичко от себе си между четирите стени на кабинета си. Да помогне с всяко малко нещо, с което може. И сега си спомням думите на Имануел Кант:

Живей живота си така, сякаш всяко твое действие би могло да стане вселенски закон.

Ако всички сме задължени със закон и действаме, както д-р Минева действа миналия четвъртък, дали тая скапана държава щеше  да е все така скапана държава?

Макар да не е задължително, много хора около мен избират да действат според най-доброто, което знаят и аз наистина живея в една прекрасна държава. Затова не разбирам какво точно имат предвид онези, които твърдят, че единственият изход е Терминал 2. Ами не е. Единственият изход е да правим най-доброто, на което сме способни и да очакваме същото. А ако реалността се размине с очакванията, да имаме мъдростта да продължим напред без да губим надежда.

И да, само една надежда има в тази държава. И тази надежда сме ние!

П.П. Ще прощавате за клиширания патетичен край, но това е си е самата истина.

Advertisements

За брака на баба и за потребителското търсене на подходящия партньор

Когато се сгодих, баба, която никога не е споделяла нищо лично, ме привика и ми каза: “Дядо ти не беше голямата ми любов. Бях влюбена в друго момче, обичахме се.” После нещо станало, не помня детайлите, и “се наложило” да се омъжи за дядо. Не помня и какъв съвет ми даде – дали да търся докрай и да се боря за голямата си любов или просто е искала да ми илюстрира, че бракът може да се получи дори да има за какво да съжаляваме, когато наденем халката.

10525596_10152145167655796_5653782798985820428_n

Сигурно изглежда нелепо, че не помня същността, но позволете да се оправдая. Най- яркото нещо, което помня от разговора ми с баба не беше онова, което тя казваше, а онова, което аз си мислех: Дядо е един от най-разкошните хора, които познавам. Благ, трудолюбив, и щедър, винаги търсещ да научи повече. Всички от село го уважават. Никога не сме си били особено близки, но винаги съм се чувствала изключително комфортно в негово присъствие. С баба винаги са изглеждали перфектни един за друг. Не бих могла дори да предположа, че баба е обичала друг. Още повече, че е могла да обича друг.

Днес, от перспективата и на моя брачен опит, си спомням думите на баба и си мисля: какво е нужно, за да е успешен бракът? Двама изключително подходящи един за друг човеци, които много се обичат? Какво прави двама души “изключително подходящи” и какво ги прави “да се обичат”? Съществува ли онзи, подходящият за мен? Ще го обикна ли? Защото е подходящ ли ще го обикна? А защо тогава съм обичала неподходящи? Кое ги прави неподходящи?

Още една случка ще разкажа в опит да илюстрирам най-добре онова, което се опитвам да изтепкам вече четвърти параграф: В офис на куриер, момичето пред мен на опашката получава пратката си (явно от търговец). Служителката ѝ казва: “Имате право да отворите пред мен стоката и ако не Ви хареса или не ви пасне, може да не платите и да я върнете.” Викам си: ехьеее, яките облаги за клиента. Супер маркетинг, много съм впечатлена. Не бях попадала на такава опция досега.

Всичко, което се опитвам да кажа е, че сме стигнали до такова “еволюционно падение” – да  си търсим партньор в живота така, сякаш си търсим подходящи обувки:

  • да се влюбим в тях от пръв поглед,
  • да ни пасват,
  • да сме ги пробвали,
  • да има опция за връщане, ако се разколебаем,
  • да има гаранция, че ще си вършат работата,
  • да не платим повече, отколкото реално струват.

Копирали сме потребителския си подход, с който пазаруваме вещи, и сме го приложили към търсенето на любов. Тя самата концепция за “търсене на любов” е сбъркана. Схващаме любовта като нещо определено, което или го има, или не, и има съвсем определими характеристики (като продуктите, които си купуваме). От партньора също очакваме да е завършен продукт с дадености, които трябва да можем да изберем. Вероятно ще се наложи да направим някои компромиси и тогава на помощ идва приоретизирането (по-ми е важно да е с чувствто за хумор, отколкото да готви добре). Това очакване прилагаме дори и към себе си. И ето, любимото ми оправдание: аз съм си такава! Всеки път, когато го кажа, ми вкисва устата. “Ми, да, сега така съм постъпила, ама не искам ли да съм по-добра” е мисълта, която прави признанието кисело.

Да се върна на подбора на партньор. Днес аз мога да избирам измежду почти всички мъже на света, които са свободни (даже не е задължително), имат достъп до интернет (то и това не е задължително) и отговарят на приоретизирания ми списък с критерии (това вече – обезателно!). Не съм добре с цифрите, а и да бях, нямаше да си направя труда да го сметна. Сигурна съм, че изборът е гооооолям! И сега стигнах до баба и нейния избор. Тя е могла да избира измежду момците в селото и съседното село. За женене не са били повече от 10. Ама, пак, цифрата няма значение. Ясно е накъде бия. Бракът на баба не е успешен, защото някога хората са били по-големи късметлии и най-правилният човек винаги се е оказвал в същото или съседното село.

Бракът на баба е успешен, защото тя е знаела, че е за цял живот. Вместо да се обрече на доживотна мъка и страдание по онзи, дето обичала преди дядо, тя е избрала да обикне дядо – да намери в него най-доброто, да го предизвика да се промени към още по-добро, да има търпението да изчака ако не е готов да направи промени, да има достойнството да промени самата себе си там, където дядо е опитал да извади от нея най-доброто.

Варвам, че и моят ще е успешен по същите причини – с Ивайло се караме е-же-днев-но. Всеки ден по-малко и по-ненараняващо другия. Преди да се оженим не бяхме живели заедно – той не знаеше, че сутрин съм див звер, който просто не говори, а сумти и то само когато е благосклонен. В началото той го приемаше лично и се засягаше, но вече всичко е наред. Ако си беше търсил съпруга, която с отварянето на очите сутрин е ведра и разговорлива като него, вероятно нямаше да имаме семейство в момента.

семейство

И ако това звучи малко пресилено, бъдете сигурни, че има далеч по- фрапиращи неразбирателства помежду ни, които за 3 години изчистихме, но няма как да ги споделя (от уважение към личното ни пространство). Има и много, които продължаваме да чистим. А животът ежедневно ни поднася нови и нови изненади, на които се учим да откликваме по начин, който не наранява другия, а изважда най-доброто от него. Ето, на това казвам аз любов. А не на пеперудите, които бяха там, всеки път когато виждах Ивайло, преди да започна да се будя до него.

И ще завърша с непоискан съвет: не търсете най-‘убавия. Търсете този, който е готов да бъде с вас за-ви-на-ги и е готов да се променя ако се налага. И ако не знаете кой би бил той и дали тоя сега би бил – питайте го. Не директно, разбира се. Натрапчво е. Но ако си поговорите малко за смислени неща, вместо за хобити, ще ви стане ясно дали човекът отсреща има потенциал да се буди до вас докрай.

Писах и за това, че бракът не е приказен пъзел.

И да не проспусна – от 7-ми до 14-ти февруари е седмица на брака. Ако вече сте бракувани, можете да освежите нещата с готини идеи за връщане на романтиката помежду ви (: