В тая скапана държава само една надежда имам

Четвъртък следобед, бързам да поприключа служебните задачи, за да взема навреме децата от градина и да стигнем до кабинета на педиатърката преди да ѝ свърши работното време. Взимам ги от частната детска градина, в която ходят, понеже няма места в държавната.

Емвам ги двамата в едноместна количка и се започва слалом между дупките из тротоарите в най-старата част на София. Грее слънце и от усилието да лавирам с количката се потя. Духа обаче и вятър и се смръзвам. Схваща ми се врата, но дори не забелязвам тази подробност. Просто ми се гади от мисълта, че  пред кабинета в мизерното трето декаце ще има 932865328 чакащи, а от работното време на д-р Минева остават само 15 минути.  Горката аз – каква мъка, каква съдба.

Стигаме декацето, свалям дечинята от количката един по един, качвам количката по стълбите и умолявам децата да се качват и те,, вместо да ровят в дупките между плочките пред входа. Поколебавам се какво да правя с количката. До третия етаж няма асансьор. Но ако я оставя долу и изчезне, съм обречена на още повече мъка и още по-тежка съдба. Решавам все пак да я оставя на партера. Скривам я зад един рекламен банер. Така, за всеки случай.

Три етажа по-нагоре заварвам за първи път д-р Минева да седи пред кабинета си и да си лафи с колега. Тъкмо тръгва да ми минава през ум мисълта как ще се нацупи, че ѝ разваляме рахата и тя скача. Нямаше как да го очаквам. Тя е на около 70 все пак. Кой ли би предположил, че е способна да скочи така!

О, кой е дошъл да ме види! Ето ги момчетата! Хайде влизайте, сладки вие дечица.

Олеква ми малко, но още ми е присвито. Ще искам от нея да попълваме документи за прием в държавна детска градина. Аз до този ден не правех разлика между Здравна карта и Здравно-профилактична карта. Че то кой нормален човек прави разлика. Звучат като едно и също нещо, а въобще дори не искам да размишлявам над въпроса кому са нужни два хартиени документа, в които пише едни и същи неща. Имунизационният паспорт е съвсем друго, него си го знам. Дали го нося е друга тема.

Д-р Минева поглежда какво нося, установява, че е половината от онова, което ми е необходимо и започва да ръшне из кабинета си в търсене на останали бланки, с които да попълни моите липси. Аз пак се разтревожвам и правя опит да предложа нещо като да отскоча до книжарницата. Минава ми през ум цялата хамалогияа с децата и количката, но съм длъжна да предложа.

Абе, стой тука сега. Все нещо ще намерим…. Оп, ето една карта. И тука една –  по-стара, ама ще стане. Ще ми донесеш следващия път да си имам пак.

Аз се умилявам от решителността, с която се заема да ми помогне. Тя започва да попълва. Децата вършеят из кабинета, хрърлят играчки над главите си, пиполят апаратите, бъркат из шкафчетата. Тъкмо хвана Дамян, докато дърпа някаква дреха от закачалката и гледам Филип е взел един печат от бюрото и разкрасява белия чаршаф на кушетката. Примирам от срам, но д-р Минева не казва нищо. Готова е с документите.

О, чудесно, много Ви благодаря! Хайде, момчета да си тръгваме преди да сме съборили декацето!

В този момент Филип се тръшва на земята и започва да реве:

Нееее! Не ме е прегледала!

Аз съм в ступор. Не знам какво да кажа и д-р Минева отново е Героят на деня:

О, ама наистина! Ела тука, моето момче, да те прегледам. Вдигай блузата да те преслушам.

Прегледа му и гърлото и всичко, макар да беше вече 18:45 – много след края на смяната ѝ.

Не знам какво да кажа. Много Ви благодаря, д-р Минева. Хайде момчета да подредим играчките, които разхвърляхме, че д-р Минева и тя трябва да си ходи.

А тя отвръща:

Не се притеснявайте. Ей тука ще ги събера, че ги нося на химическо чистене като паднат на земата.

След тези няколко драматични обрата в иначе делничния ден, няма как да не започна да си задавам екзистенциални въпроси.

Д-р Минева има избор. Има избор да се пенсионира и си седи вкъщи и да псува колко ѝ е ниска пенсията. Има избор и да ми измрънка, че идвам в последния момент. Можеше направо да ме върне още от входа. Има избор и да няма играчки в кабинета си, камо ли пък да ги носи на химическо. Лесно е да избере и да ме нахока, че съм ужасна майка и не съм донесла, каквото е необходимо за документите. Тя не беше длъжна да прегледа Филип, понеже той си беше здрав и бяхме там за друго. Можеше да го смъмри, че се тръшка и да изгледа мен с укор, че не мога да го овладея.

Д-р Минева има избор. Всеки ден. И тя избира да обича това, което прави и да дава всичко от себе си между четирите стени на кабинета си. Да помогне с всяко малко нещо, с което може. И сега си спомням думите на Имануел Кант:

Живей живота си така, сякаш всяко твое действие би могло да стане вселенски закон.

Ако всички сме задължени със закон и действаме, както д-р Минева действа миналия четвъртък, дали тая скапана държава щеше  да е все така скапана държава?

Макар да не е задължително, много хора около мен избират да действат според най-доброто, което знаят и аз наистина живея в една прекрасна държава. Затова не разбирам какво точно имат предвид онези, които твърдят, че единственият изход е Терминал 2. Ами не е. Единственият изход е да правим най-доброто, на което сме способни и да очакваме същото. А ако реалността се размине с очакванията, да имаме мъдростта да продължим напред без да губим надежда.

И да, само една надежда има в тази държава. И тази надежда сме ние!

П.П. Ще прощавате за клиширания патетичен край, но това е си е самата истина.

Advertisements

Държавата ограничава и ограбва, вместо да насърчава образованието

Извинете, #КОЙ? Държаваta отнела медала по информатика на дете, защото не ходи на училище? А нейната система какво произвежда?

Божидар и майка му, снимка btv
Божидар и майка му, снимка btv

Не че съм такъв фен на домашното обучение, но конкретния случай с Божидар слага доста червени точки в неговата графа! Работа на държавата е да осигури равен достъп до образование на всички деца и да стандартизира все пак образованието. В случая момчето очевидно се справя прекрасно по не една или две дисциплини, а долната мащеха, наречена държава в лицето на МОН не му го признава.

Да опитаме да дадем оценка на начина, по който държавата се грижи за своите деца не е лесно, защото децата ни растат под влияние на различни фактори.  Най- близо до клинично изолиран случай на държавна грижа са децата в домовете за отглеждане и възпитание на деца лишени от родителска грижа (ДОВДЛРГ). Ами, нагледала съм се на такива в живота си – те се отглеждат, възпитават и образоват от въпросната мащеха. Резултатът – хора, израснали без любов, недоверчиви, абсолютно неспособни да полагат грижа за себе си, да създават взаимоотношения, да намират и задържат смислена работа, да създадат дом, семейство. Ако някой успее в някоя от тези сфери, то, уверявам ви, е ВЪПРЕКИ усилията на държавата.

16849_400014215018_4161778_n
деца на държавата

И к’во правим?

Вероятно много неща трябва да се променят, вероятно е сложно да се приведе системата в нов вид, който да отговаря на потребностите на съвременните деца. Не знам. Мътно ми е. Едно обаче е кристално ясно – държавата трябва да стимулира, насърчава, да осигурява възможности на всички деца да знаят и могат не по-малко от даден минимум, а не да притиска, ограничава и  ограбва онези, които очевидно се справят добре и без нейна помощ.

Благодаря на Бог, че Айнщайн не се е родил в 21-ви век в България, защото ако беше така, вероятно светът нямаше и да разбере за него. А кой знае, може би десетки съвременни Айнщайновци тънат нейде в борба със статуквото и се чувстват аутсайдери, дори престъпници.

Вълнуват ме темите, свързани отглеждането и образованието на децата и държавните провали в сферата.

24 години по-късно

Преход, демократични промени, край на комунизма/тоталитаризма/социализма, началото на демокрацията – това са само част от имената, с които в последните 24 години се опитвате да ми обясните онова, което ми се случва или… така и не ми се случва.  

Аз съм на 26. Бегли спомени и цветни разкази за борбата през 89-та, 90-та, 97-ма – доста.  Само едно не разбирам – кое не се получи? Защо четвърт век по-късно отново сме на площада, отново окупираме Университета, отново понасяме палките на полицията със същите искания и надежди?

Image
Снимка: Тихомира Методиева

Очевидно много зло се е родило – не, пораснало е! – с моето поколение. Корупцията е по-ужасяваща и от тази в разказите на мама. Не тая илюзии, че отвъд Терминал 2 корупция няма. Но тук тя е жив, самостоятелен организъм – расте, развива се, променя се, приспособява се, с една дума еволюира и става все по-устойчива с времето. Изправям се (уж нейна връстница), а тя е с такива размери, че въпроси като „КОЙ (предложи Пеевски)?“ и „КЪДЕ (е Христо Бисеров)?“ дори не могат да получат отговор. Ако има отговор – то той би провокирал още поне дузина други въпроси.

Пропагандата и манипулациите сякаш са още по-страшни и от онези, които крещят от дебелите книги в библиотеката на село. По-страшни са, защото са обвити в лъжовна обвивка, която погрешно ни учихте, че е „свобода“ – свобода на медийния пазар и свобода на словото. Какво виждам аз ли? Медии, узурпирани от хора, свързани с властта. Тя от своя страна – свързана с подземния свят.  Така са се увъртели, че не мога да различа кое кое е и кой кой е.

А съм расла с уверението, че имам всичко, че съм дете на демокрацията.

Спирам, поглеждам сина си и се моля: „Дай, Боже, неговото всичко да е друго“. Плача и се моля да не ми се налага да му казвам „пази се“, когато го изпращам да сваля комунисти на жълтите павета.

Какво трябва да се случи, за да не стигнем дотам? За да не стигнем пак дотук?

Ние не знаем и сигурно бихме повторили грешките ви. Но вие сте тук – мачкани, лъгани, здраво заземени. А ние летим, искаме, вярваме. Застанете днес редом с нас, ние имаме нужда от вашата мъдрост, вие имате нужда от нашата сила.

Граждани в Парламента

Имаме право на достъп до пленарна зала и трябва да се възползваме от него

За малко хора е известно, че гражданите имат право да присъстват на откритите заседания на Народното събрание и по този начин да упражнят така наречения „Парламентарен контрол”. В самата пленарна зала има балкони, които са предвидени именно за граждани. Истината е, че те пустеят.

Ред за достъп до Народното събрание

На сайта на Парламента (parliament.bg) има информация за връзка с пресцентъра на НС, който отговаря за координацията на посещенията в сградата. Такива са предвидени с образователна цел – за обиколка на сградата, запознаване с историята и с работата на институцията. Като активни граждани или по-скоро като хора, които все още се учат да бъдат активни граждани, няколко човека от Протестна мрежа изпратихме своите заявки да бъдем допуснати като част от нашата програма в “Дискусионен клуб България”. Получихме отказ.

Друг начин да влезем в Парламента е с покана от депутат. Тази процедура е най-бърза и сигурна. Минусите са, че този тип достъп може да бъде разгледан като “партиен”, вместо като “граждански”.

 Image

Как процедирахме*

Възползвахме се от лесния и бърз достъп. Уредихме си покана от Делян Добрев (ГЕРБ). Имахме опасения, че рискуваме да бъдем обвинени, че сътрудничим с ГЕРБ в случай, че приемем поканата му, но поехме риска с аргумент, че сме граждани и имаме право да бъдем в Парламента, независимо кой ни покани. Нямаме какво да крием и ще приемем поканата на който и да е депутат от 42-ро НС. Даваме си сметка и че никой от управляващата тройна коалиция (БСП, ДПС, Атака) няма да ни покани, тъй като не сме им удобни. И най-вече ясно заявяваме, че ще задаваме неудобни въпроси на всички, включително и на бившите управляващи, защото обществото все още търси техните отговори.

poshta volen2

Открихме, че кафе и вода в лафката струват общо 90 стотинки. За центъра на София, това си е почти подарък. Почерпихме се.

Какво открихме и как го използвахме

Открихме, че всеки депутат има пощенска кутия, в която свободно можем да му пуснем нещо. Пуснахме на партийните лидери и на още няколко знакови фигури последният брой на вестник „Протест”.

Открихме г-н Волен Сидеров да разговаря с журналисти. Изчакахме го и му връчихме лично брой на вестника. Той го прие с интерес, зададе няколко въпроса за финансирането на вестника, на които надлежно отговорихме, и поиска да бъде публикувана негова статия. Предупредихме го, че Редакционният екип си запазва правото да не публикува материала му, ако той не отговаря на ценностите на вестника. Сега чакаме да ни го изпрати.

Открихме, че балконите на пленарна зала са празни. Местата, предвидени за граждани, пустеят. В коридорите или така наречените кулоари, депутатите и журналистите ни гледат леко странно. Четем в очите им: „Какви са тези?”, „Какво правят тук?”, „Кой ги е поканил и кой допуснал?”. Връщаме им погледи с надеждата да успеят да прочетат „Ние сме граждани”, „Тук сме, за да видим отблизо как работи НАШИЯТ Парламент. Тук сме, защото имаме право и се възползваме от него”, „Поканил ни е народен представител и сме допуснати по реда, предвиден за посещения.”

Изводът и нашите планове

Време е запълним вакума на липсващо гражданско общество. Не е нужно да се втурнем да правим или да участваме в партии. Достатъчно е да заемем местата си на граждани! Време е да го направим! Спешно е да го направим!

Когато нашите представители свикнат, че сме сред тях, че ги наблюдаваме, че се информираме от първоизточника и че можем да им потърсим отговорност, тогава може би ще почнат да действат по друг начин. За скептиците ще кажа, че единствения сигурен начин да се провалим е да не опитаме.

Продължаваме да правим опити да влезем в Парламента като граждани. Надяваме се примерът ни да е заразителен и в най-скоро време единственият мотив за отказ да бъде „няма достатъчно места за избраната от вас дата”.

*Трима души влязохме в Парламента – Гери Николова, адв. Захари Цветков и аз

Протестът не предлага алтернатива?

Защо Протестна мрежа не бива и не възнамерява да се превърне в партия

Ако си от хората, които не подкрепят протеста, вероятно един от основните ти въпроси към протестиращите е „След оставката какво? Кой ще дойде след настоящото правителство? Защо Протестна мрежа не предлага алтернатива?”. Ако пък си от другата страна, вероятно често ти се налага да отговаряш на същите въпроси.

Image
Снимка: Васил Гарнизов

Изключително погрешно е да е търсим от граждани (каквито съставят Протестна мрежа) да поемат политическа отговорност  по няколко причини. Първо, реална алтернатива на мафията не би могла да бъде даден политически субект. Второ, близката ни история показва, че такова „спускане” на месия е обречено на не

успех. И не на последно място, ако от гражданите се иска да станат политици, кой тогава ще свърши гражданската работа?

Наскоро чух отнякъде може би най-точния отговор на въпроса за алтернативата поднесен като контравъпрос. Кое е алтернативата на тумора? Ами, не, няма алтернатива. Не е нужно да има алтернатива. Да, това правителство е тумор за нашата държава – убива я. И затова трябва да бъде премахнато! „Какво ще дойде на мястото на тумора?” – никой болен не пита. Нашата държава ще продължава да има нужда от гражданска грижа и „профилактика” дори след премахване на тумора. Но изключително спешно е на първо време той да бъде премахнат!

Изглежда, че хората искат нов политически субект, който да наметне спасителна мантия и да поведе изгубения народ към обещаната земя. Е, да, обаче съвсем близката ни история доказва, че бързите и спуснати отнейде с парашут решения не работят. Нещо повече, те са инструмент на недостойни и неморални „успели” граждани да си купуват власт и да се изкачват по стълбата нагоре към позиции на диктатори в сянка, които дърпат юздите на цяла държава. Само напомням, че СДС беше бленуваната алтернатива на БКП. НДСВ тази на проваленото СДС. ГЕРБ попълни вакума след НДСВ. Ако един, само един от тези проекти беше решение на гражданските ни проблеми, на 14-ти юни тази година нямаше да има повод  на улицата да излязат десетки хиляди възмутени от наглостта на кабинета Орешарски. Самото съществуване на този кабинет е доказателство, че преходът досега е неуспешен. Нови политически субекти не са решението, от което имаме нужда. Трябва да се случи още нещо, нещо различно, нещо в допълнение.

Назначението на Пеевски разпали гражданската съвест, която повече от 120 дни, леко гузна, че е допуснала да се стигне дотук, търси решение. Търси какво още трябва да се случи. Едно такова решение е именно Протестна мрежа – среда и инструмент с хоризонтална структура за самоорганизация на граждани с цел да бъде коректив на всяко управление. Такъв граждански субект досега не успяваше да се появи в България. И едно от най-големите достойнства на мрежата е че успява да НЕ се превърне в политически субект. Достатъчно партии и формации се пръкнаха на родна земя. Ако те са корумпирани, недостойни и вредни за България, те трябва да се променят. Трябва да бъдат заставени да се променят, да изчистят ръцете си и да започнат да се вслушват в нуждите на единствения суверен в държавата – нейния народ, нейните граждани. В една демократична, европейска държава честта да бъде инструмент за натиск на политическите субекти се падна именно на гражданите. Не на другите политически субекти. На гражданите.

През 2013 (Година на гражданите в Европейския съюз) ние, българите, имаме нелеката задача да се научим да бъдем граждани. Още повече, да изградим устойчиво общество на социално и политически ангажирани граждани, които да бъдат буден коректив на всяко управление. Това е единственият ни шанс да постигнем онова, което повече от 20 години очакваме някой друг да свърши вместо нас. Време е да свършим недовършеното!

Ще използвам пак медицинска аналогия – тялото няма нужда от алтернатива на тумора; има нужда да го премахне (ВЕДНАГА) и да изгради здрав имунитет. Този имунитет за държавата представлява нейното гражданско общество.

Нова алтернатива не е нужна. Нужен е устойчив граждански натиск върху всеки политически субект. Нужна е методична и безотказна гражданска борба срещу всяка неправда.

#ДАНСwithme

#оставкаведнага

дебелата народна кожа се пропука #ДАНСwithme

#ДАНСwithme

мислех, че сме толкова изтръпнали, че нищо не може да ни трогне. поличитеските скандали се бяха превърнали в ежедневие. моето поколение израсна с тях. през последните 24 години, от които аз помня малко по-малко от 20, в България се случваха абсурдни неща. ежедневно. вчера медиите гърмят за незаконна сделка с имоти на някой от нашите избраници. днес теглят безумен кредит. утре нещо друго. и така докато изтръпнахме. нищо не ни впечатлява. ненормалното стана нормално. вече никой не си задава въпроса кое е зло и кое добро. просто свикнахме с нормалното.

не вярвах, че държавниците ни са способни да сътворят нещо, което да премине дебелата народна кожа, която самите те наплъстиха. но стана.

трудно се намират думи, които да опишат сутринта на 14.06. ще опитам: безочие, наглост, нахалство, безсрамие, цинизъм, дебелоочие, безобразие, произвол.

но. не случайно народът е казал: “най-тъмно е преди зазоряване”.

протест
народ

вечерта на 14.06 описвам със: (вик за) справедливост, (акт за съхранение на) достойнството, (изискване на) морал, единност, вяра, надежда, любов.

не знам какво ще се промени утре. не очаквам чудеса. но е крайно време да се случи нещо.

България има нужда от много работа. има нужда да спрем да я кълнем, псуваме и ругаем. има нужда да вярваме в нея. в нейното бъдеще. в нейния успех. има нужда повече от всякога от нашите молитви.

онези от вас, които вярват, нека се молят.

снимката взех от нета. довечера ще направя своя.

Video

решението е взето, но дебатът продължава

рискувам да превърна моето лично уеб пространство в лагер на армията Против промените в закона за образованието. но не мога да превключа на друга тема. законът вече е приет. но все още се дискуира. ще коментирам и аз.

тази вечер споделям видео от ТВ дебат, в който защитниците на промените бяха поставени на колене. страхотна експертна аргументация на г-н Монов. много убедителна гражданска позиция на Цвети и 11 месечната Дана. срещу отчайващо неподготвената г-жа Георгиева – директор на детска градина и лъчезарната, но неубедителна Вероника.

Цвети и Дана
Цвети и Дана

струва си да отделите 20 минути от живота си. макар никой повече да не може да ви ги върне. ако пък не го направите – вижте края. доста ми напомня филм на ужасите – разплетохме този случай, но нова заплаха иде!