Стойне&Стоян за децата, парите и времето в семейството

“Какво ми носиш?”

Това е най-трудния въпрос, на който ми се налага да отговарям напоследък. Труден е, защото човекът отсеща (на 3 години) има нужда да му засвидетелствам моята любов, но от друга страна вярвам, че той трябва да се научи да цени повече моето време и внимание, а не нещата, които се купуват с пари. И така, хем искам да знае, че го обичам, хем не искам да го възпитавам да цени лакомствата и играчките. Какво да правя?

banner

Няколко подобни въпроса ми се въртят в главата и реших да ги задам на двама мъже, които ми служат за пример по въпросите за децата, времето и парите в семейството. Представям Ви Стойне и Стоян, които се съгласиха да дадат бързи отговори на няколко бързи въпроса.

Писах още: Събота сутрин с две деца

stoyne Стойне Василев е финансов коуч, лектор и създател на най-популярния сайт за собствен бизнес и лични финанси в България – SmartMoney.bg. Той помага на хората (включително и на мен) да повишават финансова си грамотност и така да живеят по-добре. Вярва, че знанието е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от него. Само така ще израснем като като човешки същества.

  1. Как се казваш? Стойне Василев, но приятелите ме наричат Тони.
  2. Семейно положение? Женен за Ади.
  3. Деца? Карина на 2 години.
  4. Какво работиш? Помагам на хората да управляват по-добре парите си и сами да определят бъдещето си.
  5. Кой отговаря за финансите вкъщи? Съпругата ми, докато беше по майчинство с Кари, но от както започна работа си разпределяме задълженията.
  6. Детето тежи ли на семейния бюджет? До навършването на 1 годинака имаше повече разходи за малката, защото купувахме специални пюрета, сокчета, козметика, кошарки, столчета и други. Сега е вече голяма и разходите са по-малки.
  7. За какво харчите най-много пари в месеца? Храната, битовите сметки и двете коли са най-големите ни разходи.
  8. За какво отделяте най-много време? Аз лично съм разпределил времето си по равно между работа, сън и семейство. И ако времето за сън е фиксирано по 8 часа на ден, с работата и времето за семейството съм по-гъвкав. Един ден мога да съм ангажиран с някой проект 12 или повече часа, но следващите дни са за мен и семейството ми. Със съпругата ми си имаме семеен календар (по идея на Стоян), в който планираме излизанията.
  9. Кой отговаря за отглеждането и възпитанието на децата? Досега предимно съпругата ми се занимаваше с отглеждането и възпитанието на Кари, но сега и аз се включвам активно, въпреки многото ми ангажименти. Бабите и дядовците също помагат.
  10. Детето имат ли джобни пари? Кари разполага с 2 лева на ден, които може да похарчи за каквото реши.
  11. Какво прави с тях? Засега отиват главно за шоколадови яйца и бисквитки. Тя си избира в магазина нещо, слага го на лентата, подава парите на касиерката и след това си го взима.
  12. На колко години я запозна с парите? Беше по-малка от годинка, когато й купих касичка – хипопотамче. Всеки ден й давахме стотинки, които да пуска в нея. Тогава още не разбираше какво представляват парите и тяхната стойност, но й харесваше звука от пускането на стотинката в касичката. Сега вече знае, че с тези стотинки може да си купува разни неща и когато й кажем, че нещо няма да й купим, тя казва „Аз ще си взема от хипопотамчо и ще си го купя“.
  13. Купуваш ли лакомства на Кари? Стремим се да ограничаваме Кари да яде много сладки неща. Когато го правим, купуваме или чист шоколад (а не вафлички, гумени мечета и други), или от био магазини.
  14. Колко често? Както всяко дете, и Кари вижда от приятелчета си, че непрекъснато ядат нещо сладко, и тя иска. Засега се справяме с говорене и обясняване. Все пак й купуваме на 2-3 дни по нещо сладко.
  15. Как отговаряш на въпроса „Какво ми носиш“? Да си призная честно, когато нямахме дете, това поведение не ми харесваше. При Кари имаше един период, в който тя получаваше различни малки подаръци, когато ходеше при бабите и дядовците. Това беше техния начин да покажат обичта си към нея. След разговори с тях (и с Кари), нещата се промениха и вече всички спазват нашите „правила“. Те продължават да дават на дъщеря ни нещо много по-ценно – времето си с нея.
  16. Как отбелязвате рождените дни и празниците? Празниците на Кари ги празнуваме по два пъти – първо с нейните приятелчета, а след това с роднините. Нашите празници превръщаме и в нейни, и тя чака с нетърпение „ден ден“ на мама и тати.
  17. Какво получава Кари? Мама и тате подаряват винаги най-хубавите и най-желаните подаръци, защото знаят за какво говори непрекъснато Кари 🙂.
  18. Какво подаряват роднините и близките на Кари? Каквото кажат мама и тате 🙂. Обикновено хората ни питат от какво има нужда – дрехи, играчки, столчета или нещо друго.
  19. Какви дрехи носи Кари? В първите месеци използвахме дрехи, които получихме от наши познати. Сега вече Кари е голяма госпожица и иска да е модерна – с рокли, туники, блузки с животни и други.
  20. В какви пътешествия и приключения се въвличате семейно? Възпитаваме в Кари любов към природата, пътешествията и игрите на открито. Почти всеки уикенд сме някъде извън града – на вилата, в планината или в някой парк. Все още не сме ходили на далечни пътешествия, но много искаме да покажем градове като Рим, Барселона, Лондон и много други красиви места на Кари.

stoyan Стоян Георгиев е семеен терапевт, председател на “Асоциация за интензивно семейно консултиране” и създател на сайта semeistvo.bg. Консултира по въпроси, свързани със семейните взаимоотношения и отглеждането на децата. Автор е на книги и материали, които помагат на стотици български семейства (включително и на моето) да изграждат по-стабилни и щастилвиви взаимоотношения.

  1. Как се казваш? Стоян
  2. Семейно положение? Женен за Снежи
  3. Деца? Доти (12), Бети (9) и Анди (7)
  4. Какво работиш? Помагам на семействата да бъдат по-щастливи заедно
  5. Кой отговаря за финансите вкъщи? Аз съм финансовият мениджър, решенията вземаме заедно. Всеки има право на глас.
  6. Децата тежат ли на семейния бюджет? Всъщност помагат за него.
  7. За какво харчите най-много пари в месеца? В момента – за къщата.
  8. За какво отделяте най-много време? За това всички да научим нещо ново.
  9. Кой отговаря за отглеждането и възпитанието на децата? И двамата.
  10. Децата имат ли джобни пари? Не. Изкарват ги, като участват с работа по дома или семейния бизнес.
  11. Какво правят с тях? Три неща, също като нас – харчат, спестяват и дават на някой в нужда.
  12. На колко години запозна децата си с парите? Може би на три.
  13. Купуваш ли лакомства на децата? Рядко. Сигурно за това те приготвят лакомствата вкъщи.
  14. Как отговаряш на въпроса „Какво ми носиш“? Изчервих се – май не са ми задавали този въпрос. (М: Какъв късметлия само!)
  15. Как отбелязвате рождените дни и празниците? В нашето семейство празнуваме рождените си дни всеки месец на датите, на които сме родени. Това прави около 5 дни празници в месеца, като обикновено всеки си избира какво да направят другите за него.
  16. Какво получават децата? Най-важното – време и нераздвоено внимание.
  17. Какво подаряват роднините и близките на децата? Бонбони.
  18. Какви дрехи носят децата? Най-евтините, нямат време да им се порадват, защото се налага да ги сменят всеки сезон.
  19. В какви пътешествия и приключения се въвличате семейно? Посещаваме диви места, яздим коне и танцуваме заедно.

Писах още: Да счупим табуто или защо не е страшно да ходим на брачен консултант

За мен лично отговорите на Стоян и Стойне потвърждават следните изводи:

  • Ние родителите имаме отговорност да научим децата да оценяват и управляват парите. Това важи и за други ценни социални умения, за които погрешно чакаме на държавата да научи децата ни.
  • Прекарването на време с децата обаче (с нераздвоено внимание, по думите на Стоян) е най-ценното, което можем да им дадем.
  • Парите ни купуват онова, което искаме (+ накои необходимости, разбира се), но онова, от което най-много имат нужда децата, за да растат щастливи, се крие в приключенията с мама и татко!

И сега моят отговор на въпроса какво ми носиш (който чувам почти всеки ден):

ЦелуФки и льОбоФ!

Пишете ми, моля, с коментар по този пост, кои са въпросите свързани с децата и семейството, на които търсите отговор, а аз обещавам да намеря най-точния човек, който да отговори.

Стойне и Стоян се съгласиха да задълбаят по някои от темите, които повдигнахме с този блиц, така че смело дълбайте и вие с въпроси, на които заедно ще намерим отговорите (:

 

 

Advertisements

Покана: Има надежда за малките, но не без големите

Някъде в средата на август 2014 моят приятел Пепи Кънчев ми се обади с молба да мине през вкъщи да погворим за нещо набързо. В тон с лежерната му молба, го поканих да седне на счупен стол по средата на коридора в новото ни жилище, в което течеше бурен ремонт по това време. Бях бременна с Дамян и се очакваше да вляза в болница седмица по-късно.

Помня много добре обстоятелствата около тази среща, защото беше наистина вълнуваща за мен. Казват, че емоционалната памет на човек е най-силна. Пепи ме покани да стана част от управителния съвет на “Надежда за малките”. Бях помагала като доброволец, а семейно бяхме отделяли за дарения на фондацията през предходната година-две. Поканата ме развълнува, не само защото каузата ми е на сърце, но и защото наскоро се бях разделила с една друга кауза, която беше променила живота ми, и имах нужда да давам още.

Пепи ме увери, че участието ми в управителния съвет няма да ме натовари твърде много. Това беше важно, защото след две седмици се очакваше да родя и ми беше притеснено как ще се справя с вече две деца, работа и каузата. Нямаше как обаче да откажа. Представях си, че ще гушкам едни бебета, ще пиша едни коледни картички на дарители и ще организирам бебешки рождени дни! Нямах търпение.

Е, реалността е съвсем друга. Взехме някои доста тежки решения в последната година и половина. Преборихме не една криза и прекарахме доста часове в проучване и намране на добри решения по трудни казуси.

Едно от най-хубавите неща, които се случиха през този период, е откриването на Консултативен център, който цели да насочи усилията на екипа на “Надежда за малките”, както и на външни експерти, към работата с родители. В двете Малки къщи, ние се грижим за бебета и малки деца, които са претърпяли криза в семейството и се е наложило да бъдат отделени от него. Тази криза обаче, не касае само тях и ние винаги сме вярвали, че родителите имат не по-малко нужда от подкрепа в този труден момент.

Консултативен център “Заедно с надежда” подкрепя семействата в прехода до стабилност, когато те се  намират в криза. Повече за центъра може да прочетете тук: http://hope.bg/nashite-proekti/konsultativen-tsentar/

Малко снимки от работата със семейства:

Поводът днес да пиша на тази тема, е събитието, което организираме този петък (25.03.16). Не го наричаме конференция, семинар или нещо подобно, а просто събитие, на което споделяме опита си от работата със семействата на децата, които намират временен дом в нашите Малки къщи. Събитието би трябвало да е интересно за хора, които работят с деца/лица и семейства в неравностойно социално положение, както и за хората, които се интересуват от осиновяване и приемна грижа.

Нуждата от работа със семейства всъщност може да изглежда доста очевидна, но за нас в началото не беше съвсем такава. Нашата Малка къща в Княжево е първата в България по рода си. Преди нея всички бебета, които бяха поверени на държавата, се отглеждаха в големи сиви институции, имаше и съвсем малко приемни семейства. В тази среда, ние наистина бяхме фокусирани изцяло върху представянето на първокачествена индивидуална грижа за децата. Имаше риск да погледнем на биологичните семейства като на виновник или враг, а на осиновителските семейства като на съперник или конкурент. В сърцата на екипа обаче имаше само любов към всички тези хора и тази любов, както и професионализма, всъщност ни водеха към намиране на подход, който днес оценяваме като правилен и жизнено необходим.

Защо работим със семействата, как го правим и защо е нужно да работим още по-здраво в посоко приобщаваща грижа, ще говорим именно на предстоящото събитие.

Без да имам намерение да подценя участието на колегите, определено смятам, че най-интересната част от събитето ще бъдат личните истории, които ще споделят две майки, които са минали през труден период. На едната дама ѝ се е наложило да се раздели със своето момченце след раждането, а после с помощ и подкрепа от нас и отдел “Закрила на детето” успява да да разреши кризата и да си върне детето. Другата е майка на три деца, едно от които биологично и две осиновени.

Замислили сме събитието, не просто за да отчетем един проект по една програма, но така че наистина да е изпълнено със стойност за хората, които ще дойдат!

Аз ще подавам микрофона на важните хора и ще моля аудиторията да се усмихва. Ще се радвам да се видим там!

Линк към събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/789776351128680/

Ако някой има въпроси по темата, на които не намира отговор тук, моля пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com или във фейсбук (https://www.facebook.com/miryanka), туитър (@MiryankaZah) или LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/miryanazaharieva).

Писах още по темата:

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

 

50% отстъпка за “Бизнес мама” отиват при…

С Дамянчо теглим името на дамата, при която отива 50% намаление от таксата за “Бизнес мама” – обучение за стартиращи онлайн предприемачи.

Късметът е за Цветелина! Поздравления!

Искам и да насърча още една от Вас, която си направи труда да ми напише много дълъг коментар, в който споделя своята история и мечти. Позволявам си да го публикувам по-долу, а на нея ще дам моя билет за обучението, тъй като няма да мога да присъствам.

Таня Стоянова ми написа:

“Преди години ми бяха много странни майките, които искаха да си останат у дома с децата (наблюдения предимно от Германия, у нас по-малко могат да си позволят това). Струваше ми се някак мързеливо и ограничаващо, харесвах си работата като програмист, гоних позиции във фирмата, проекти и въобще не разбирах защо някой би искал да си стои вкъщи и да не прави нищо (колко наивно, а? 🙂 ). В момента започвам трета година майчинство, и се наслаждавам на уникалното предизвикателство и привилегия да се грижа за 2 годишно и 6 седмично (което пък спи чудесно в слинг, така че не би било никаква пречка да присъствам 🙂 ) без чужда помощ, освен от баща им. Двете деца са планирани с малка разлика умишлено, а в мислите ми непрекъснато се прокрадва, че някак не искам това да е последното бебе – три ми се струват някак много по-завършена бройка за нашето семейство.

През последните 2 години и малко установих, че майчинството само по себе си е професия и то 24/7. Трябва да си малко лекар, много психолог, малко готвач, много търпелив, малко неглиже и много организиран логистично (за да стигнеш в парка с 2 деца, количка, колело и багаж за цял ден например, особено с автобус). През това време научих страшно много неща, като се започне от подготвка за раждане и кърмене, многократни пелени, слингоносене, захранване и още много такива типично бебешки теми, до по-универсални умения като ненасилствена комуникация, приоритизация, гореспоменатата логистика. Срещнах се с уникални майки и преди всичко ХОРА и преобърна светогледа ми драстично. Планирам още 2 години майчинство, в които да се наслаждавам ежедневно на двете човечета и тяхната ежедневна промяна, но и все повече се замислям за деня, в който майчинството ще приключи… Все повече си задавам въпроса: “А после накъде?”. Децата най-вероятно ще тръгнат на кооператив някой ден, но ще мога ли в останалите часове вечер да им обърна внимание, да чуя как е минал денят им, докато готвя, чистя и върша още 100 неща, които просто се налагат? Какво ще правя, когато са болни? И най-вече дали ще имам пак онази тръпка от удоволствието от корпоративните проекти, където гоним повече печалба, повече ръст, повече клиенти на всяка цена? Все повече ми се иска да намеря роля в някакъв по-малък проект, където има някаква устойчивост (sustainability), а не се гони повече независимо от обстоятелствата. Покрай децата и темите с многократните пелени например много повече започнах да се замислям какъв ефект ще имат действията ми и върху техните действия (заради примера, който моделираме) и света, който им оставяме. И дори как децата биха виждали работата ми някой ден, особено след като на мен ми е трудно да оправдая пред себе си вкарването на толкова ресурси в нещо, в което вече не вярвам. Все още не ми се е избистрила окончателната идея, но все по-сериозно се замислям, че искам да е нещо с гъвкаво работно време, от домашен офис и най-вече, нещо което истински ме вълнува и кара сърцето ми да трепва 🙂 Затова обмислям да използвам оставащото време от майчинството, за да експериментирам професионално, паралелно с грижите за децата. А време откъде? Преди да се роди вторият ми син все си мислих, че денят ми е запълнен на 100%. Сега установих, че има достатъчно време, за да посрещна и нуждите на малкото човече. Та страховете ми, че нямам достатъчно време са напразни. Просто трябва да приема новата работа като третото дете и да му обръщам нужното внимание, за да расте и то щастливо, пък макар и по-бавно и кротко от корпоративната работа.

Много се надявам след познанията от курса (защото дори да не спечеля пак ще отида) да мога да дооформя по-конкретни идеи и да започна нещо мое, пък макар и мъничко в началото. Може би няма да стане от първия път, но не ме притеснява толкова това.”

Благодаря на всички, които се включиха. Обещавам да търся и други подобни възможности за всички майки, които се борят с усещане за безперспективност и погубен талант.

Майчинството – не пречка, а възможност за кариерата

working from home

(Обновена статия)

Когато забременях за първи път, бях безобразно щастлива. Бях убедена, че ме очаква най-голямото щастие и удовлетворение на света. Винаги съм вярвала, че да съм майка е едно от най-хубавите неща, което мога да бъда.

Но…

Тревожих се. Не за раждането и майчинството. Повече се тревожех за себе си. И съвсем честно си признавам – за кариерата си. Не че беше някаква кариера, която рискувах да  загубя, а точно обратното. Винаги съм работила нещо, което харесвам и ми дава стойност повече от банковия превод в края на месеца, но чак след 6 години трудов стаж започвах да усещам работата си като нещо, което върви нанякъде конкретно.

До този момент бях работила само в неправителствения сектор и почти само и единствено за кауза, която запали сърцето ми още в гимназията – деца и младежи в неравностойно положение. И макар да бях завидно постоянна в сферата, някак не усещах постоянство в развиването на уменията ми в конкретна посока. До този момент.

Тъкмо усещах, че развивам афинитет към комуникации, бях завършила супервдъхновяващ курс по пиар и хоп, трябваше да изляза в майчинство и да зарежа посятите семенца. Или поне така изглеждаше.

Всъщност, майчинството се оказа страхотна възможност да работя върху кариерата си! Имах куп свободно време и най-вече свободен ум. Да, майчинството е изтощително физически и емоционално, но интелектуално, нека не се лъжем, никак не е предизвикателство. Заех се да работя (безплатно или с минимално заплащане) по няколко проекта на приятели, които изискваха умения в областта на онлайн комуникациите – писане на текстове за уебсайт, блогове, социални мрежи и доста имейл. Беше супер!

Имах много да уча, но и намирах страшно много информация. По време на бременността още четях нощем, а през деня пишех. Като се роди Филип, понамалих темпото, но продължих упорито и само след година се намерих на прекрасно място (образно казано):

  • имах работа (вече платена) от вкъщи и в сферата на онлайн комуникациите;
  • сама разпределях времето си, за да имам време за детето и за работа;
  • бях избегнала клопката “бг мама”;
  • и не на последно място – чувствах се суперудовлетворена (вместо депресирана като повечето мами, които се посвещават изцяло и само на детето)!

working from home

Около 4 години по-късно, нещата продължават да се развиват в същия дух: вече имам две деца – планирахме ги с малка разлика, понеже искахме да растат заедно; имам няколко клиенти, за които преди година не бих си и мечтала, работих няколко месеца и за международна агенция, с която обслужвахме голям корпоративен клиент – Samsung България.

А най-хубавото е, че докато децата ми са малки имам възможност да разполагам с времето си така, както сама преценя. Нямам намерение да изпускам най-хубавите моменти от живота си. Наслаждавам се на достатъчно време с децата. Имам време да играя пълноценно с тях, да четем, да ходим на вълнуващи места. Дори успявам да готвя домашна храна, което ми е суперважно в ерата на веригите за бързо хранене.

С днешна дата, равносметката ми е такава. Излязох в майчинство от “кариера” (6 години) в НПО сектора, без много специфична експертност, макар и в благородна сфера, която носи удовлетворение. Близо 5 години по-късно децата ми вече са достатъчно големи, ходят на градина редовно и почти не боледуват вече (честите настинки при малките деца за ужас за всяка работеща майка) и аз имам CV,  с което съм доста конкурентна за експертни позиции в сферата на пиар и комуникации.

Разказвам всичко това с надеждата, че ще достигне до някоя бъдеща мама, която днес има притесненията, с които аз се борех преди почти пет години.

Писах тази статия по повод едно конкретно обучение за стартиращи онлайн предприемачи, за което имах възможност да дам безплатен билет. Обучението отдавна мина, но то не е единственото. Светът, България и София са пълни с предложения за различни курсове, обучения, които могат:

  • да ти помогнат да доразвиеш компетенциите си;
  • да ти дадат шанс да изследваш нова област за кариерно развитие, без да си пришпорена да вземаш решение или да се отказваш от настоящата кариера;
  • да те срещне с хора “от твоето племе”, с които няма да си говорите за памперси и повръщане;
  • да те разсее от трудностите около детето;
  • да те накара да се почувстваш удовлетворена и способна;
  • да ти върне вярата, че МОЖЕШ!

Хайде, мами, светът повече от всякога има нужда от способни и отговорни хора, които могат да управляват множество процеси по едно и също време без да хленчат и отлагат.

“Татко забравя” от У. Ливингстън Ларнд

татко забравя

По някаква необяснима за мен причина, досега съм пропускала  да прочета една велика класика, която трябва да се прочете от ВСИЧКИ. Да, абсолютно задължителна е за всички, които се занимават с комуникации от всякакъв вид – онлайн/офлайн пиар, реклама, маркетинг и все. Много е важна и за всички останали. Просто променя животи!

Та, книгата е “Как да печелим приятели и да влияем на другите” на Дейл Карнеги (Издателство “Кибеа”, 1996). Писана е през 20-те и 30-те години на миналия век, но езикът е чудно лековат и лесно смилаем. Вземайте и четете!

Онова, което не мога да не споделя е откъс от уводна статия в “Пийпълс Хоум Джърнъл”. Карнеги пише за статията:

“Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чувства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред.

Ето и откъса:

ТАТКО ЗАБРАВЯ

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

——–

С това не правя опит да се извиня на моите две безценни съкровища за времето, в което с гръб към стаята бързам да пратя поредния имейл, да пусна поредната публикация или да върна поредното обаждане. Обещавам обаче, публично, че няма да позволя на работохолизма си да ми отнеме най-ценните моменти от живота, а именно времето, в което децата ми стават хора. ❤

татко забравя

“Моля ви, не ми правете забележка” или за кърменето като част от моя живот.

Винаги съм смятала, че всичко естествено е най-добро за детето – в т. ч. раждането без операционна намеса и кърменето вместо шишетата. Бях убедена, че искам да родя естествено (освен ако медицински причини не изискваха друго) и да кърмя децята си до годинка. Преди да родя Филип (сега на 2г.) се притеснявах единствено от клизмата преди раждане – просто ме ужасяваше мисълта за това извращение. Раждането и кърменето ги бях писала “естествен процес”, следователно всичко ще си цъфне от самосебе си. 21 часа родов процес бяха достатъчни, за да ме убедят, че макар и естествени, някои процеси изискват особена сила, че дори и умения. И тъкмо си мислех, че  е свършило най-трудното и се започна с кърменето.

Ще ме прощават хората, с по-чувтвителни сетива, но вече разчупих леда с откровението за клизмата. Та, започна се тримесечна борба с кърменето – на всеки три часа – 45 минути нетърпими болки, ако детето проспи часа за кърмене – подуване и нови болки. На втората седмица ми спря кърмата и тъпо и упорито трябваше да я потеча отново. По това време имах рани на краката, понеже ги търках един в друг, за да изтърпя болката от кърменето. Оказа се, че на Филип небцето е твърде високо, та оттам проблемите. Започнах да се цедя – два вида, ръчни помпи, една елекртическа, отделно техники за цедена наръка. Един час цедене. След два часа пак. Да, и през нощта. Навивах си будилник, защото ако пропуснех, това казваше на мозъка, че детето няма нужда от кърма и той не произвеждаше. Трябваше освен цеденето, да давам и на Филип да суче, че да не забрави как се прави. На третия месец бялото злато потече в достатъчни количества, за да е достатъчно на Филип. Аз не бях излизала от вкъщи, с изключение на 4-5 път за три месеца! Буквално!

Беше вече юни и почнахме да излизаме. Търкахме жълтите павета по 4-5 часа всяка вечер (да, беше лето орешарово). Аз кърмех спокойно (вече по за 5-10 минути) и нямаше нужда да се тревожа за цедене, удобни възглавници за подпиране и пр. Това лято кърмих на стълбите на БНБ, в градинката на Народния театър, в градинката около паметника на съветската армия, на стълбите на СУ, на тротоара около Ал. Невски. Не се сещам за други места.

Не знам дали, защото протестът беше съставен от “младите, умните и красивите”, но никой никога не ми направи забележка, не ме погледна накриво. И така, аз пораснах в свят, в който кърменето е трудно само докато тръгне, после вече е песен – носиш си храната на детето, където и да си – винаги топла, винаги в чисто и подходящо шишенце. Разкош!

Роди се и Дамян и след около половин година пауза, започнах да кърмя отново. Вече лесно от самото начало (с изключение на няколко дни, докато количеството се установи). Работя активно през цялото време, излизам ежедневно за срещи и по други задачи. Нося си шал, с който се покривам, когато се наложи да кърмя и не съм се добрала до вонящ обществен кенеф. Кърмя на срещи на Управителния съвет на Надежда за малките. Кърмя в полувремето на баскетболни мачове, където публиката в основната си част не се състои от “умните и красивите” (ще ме прощавате, приятели, не че не сте умни или красиви – просто този израз се възприе за една друга част от населението), кърмя на пейки в мола (аха). От време на време попадам и на места, специално пригодени за кърмене и тогава се чувствам като принцеса.

Ако някой някога ми направи забележка, ще помоля мъжа ми да го набие. Не, разбира се. Вероятно ще се сдухам и като се прибера, ще си поплача. Сигурно няма да повторя. Ще реорганизирам ежедневието си, ще се откажа от динамичността му, ще зарежа някои от проектите, които движа и ще си натискам парцалите в следващите няколко месеца. 

Моля ви, ако ме видите да кърмя някъде и не ви е приятно, обърнете се на другата страна. Не ми правете забележка. Ще сринете вярата ми в света, ще разколебаете решителността ми да имам трето, четвърто и пето дете, ще ме замислите дали да насърчавам сестра ми да кърми своите деца, ще направите терминал едно и две мнооого привлекателни, макар да нямат стаи за къмачки.

6 + 6 съвета за 2 под 2

Наскоро с Ивайло трябваше да споделим като родители 6 съвета за отглеждането на 3 месечно бебе и още 6 за детето на 2 годинки. Цвети Шенева от 24chasa.bg ги включи към материал за Ивайло и бащинството му.

Ето шестте тайни (не съвсем) за бебета до 3 месеца, за които нямаме разногласия и които прилагаме без да се замисляме:

Дамян на 12 дена, уловен от Тонита
Дамян на 12 дена, уловен от Тонита
  1. Гушкайте го! Новородено бебе не може да се разглези, а то има нужда да усеща близостта на мама (най-вече), но и на татко. Стресът от излизането на бял свят минава много по-леко ако бебчето е гушкано, а връзките, които се изграждат, са безценни за бъдещето!
  2. Бъдете спокойни (и мама и татко) – заразно е!
  3. Вслушвайте се в инстинктите си. Съветници ще се навъдят много. Най-добрият съветник е майчиният инстинкт (чак след него идва бащиният (: ).
  4. Всички бебета са различни. Ако вече имате дете (като нас), не очаквайте второто да е същото, но и не разчитайте, че ще е диаметрално противоположно (:
  5. Къпането всяка вечер не е задължително. Бебе на 3 месеца нито се цапа, нито се поти. Освен ако не му е удоволствие, не виждаме причина да си го причинявате ежедневно.
  6. Кърмете, майки, кърмете! Само началото е трудно. После става лесно, удобно и естествено. И най-вече – няма по-добро за бебо от майчината кърма.

Ето и нашите съвети за батковци и каки на около 2 годинки:

Ивайло чете на Филип (тук на 3-4 мес.)
Ивайло чете на Филип (тук на 3-4 мес.)
  1. Покажете им целия свят! Няма нищо по-вълнуващо за нас като баща и майка от това да виждаме как Филип (1г. и 10мес.)открива нещо за първи път!
  2. Поставете граници. Важно е да се аргументираме пред детето, но някои неща просто не са позволени, дори да нямам железен аргумент.
  3. Щадете се! Двугодишните могат да изцедят всяка капчица енергия от вас. Намерете начин да се презареждате.
  4. Не се карайте пред детето, разрешете споровете си насаме. Детето трябва да е сигурно, че мама и татко се обичат много.
  5. Не го оставяйте пред екрана (телевизора, компютъра или телефона), само защото ви е по-лесно. Четете му книжки или му разказвайте приказки от съвсем рано. Въображението му се развива, когато само трябва да си изработи картина за онова, което чува!
  6. Учете го на отговорности. Двегодишното дете е достатъчно голямо да помага в слагането на масата и подреждането на играчките. Е, понякога ви създава повече работа, но целта е да се научи, нали?

Това са възможно най-бързите неща, които ни хрумнаха. Сигурно има още 873246723732, които сме убедени, че всеки трябва да прави или не прави, ама никой не ни пита. хаха

Скоро ще сподеим и някой друг съвет за отглеждането на 2 под 2 заедно, пък ако ще и никой да не ни пита! (:

Линк към статията за бащинството на Ивайло в 24chasa.bg 

6 съвета за бебета и деца под 2 годинки 6 съвета за бебета и деца под 2 годинки