Радост, грижа и урок за по-добро самочувствие… в приюта

Дамян:

– Мамо, това куче е женско, ще го кръстим Яница.

– Откъде знаеш, че е женско, бе маме?

– Ами, има шнолка на ушето.

В крайна сметка установихме, че шнолката е плочка с номер, а Яница е мъж и я кръстихме Дамян. Разбира се, той е Дамян само за нас, защото след 30-минутната разходка, го прибрахме отново в клетката при другите безименни герои.

В приюта в Горни Богров има около 1500 кучета. Хиляда и петстотин. Малки и големи, кротки и емоционални, страхливи и по-нахални. Всички те имат нужда от разходка и радост. За разлика от хората, при тях не е фатално ако някой се появи в живота им за кратко, даде им обич и грижа и после никога не се върне. Това е едно от нещата, които правят доброволчеството за такива каузи, по-достъпно за хора, които не могат да се посветят трайно и постоянно.

В една от първите топли и сухи недели в годината си направихме разходка до приюта с идеята да разходим и един-два помиара (с много любов).

Разходихме осем броя – от различен калибър и с разнообразни характери. Не знам колко добро сме направили. Не ни беше това целта. За мен лично беше важно момчетата да преживеят нови и непознати емоции. Така се става голям 🙂

Няма да си кривя душата. Много е миризливо в приюта и е доста шумно в алеите с клетките на кучетата. Като цяло мога да кажа, че човек, който за пръв път стъпва на такова място, най-вероятно ще изживее лек шок. Той обаче минава много бързо – запознаваш се с правилата, виждаш другите хора как лежерно и умело водят клетите песове насам-натам. Запознаваш се и с твоя пес.

Ние получихме двама кротки екземпляри от една клетка за начало – Хепи и Съни. И наистина ни беше щастливо и слънчево с тях.

След тях искахме още. Тогава дойде Яница-Дамян и още един безименен мъжкар, който естествено се закичи с титлата Филип. Старшите доброволци в приюта се стараеха да ни дават по-кротки питомци, че да могат и децата да се справят. Филип (на 5) почти през цялото време имаше поверен пес на повод, а Дамян си намери охлюв за разхождане.

Третата двойка, която ни беше поверена, вече даде възможност и на Дамян да се прояви и то не само за снимка. Нанси и Майчето бяха съвсем малки (на ръст). Научихме, че са осиновени вече и си чакат транспорта за Германия.

За последно (като вече доказани разхождачи) взехме и по-отговорни задачи. Заведохме един юнак на ветеринар и разходихме една по-особена девойка.

Равносметката:

Накрая децата вече бяха позагубили интерес и се разсейваха с други занимания, но в крайна сметка си тръгнаха със страхотно самочувствие, че могат да владеят кучетата. Особено Филип – той наистина разбира, че е получил сериозна и отговорна задача и се е справил отлично с нея.

  • спазваха правилата и слушаха с уважение старшите доброволци,
  • налагаха авторитета си спрямо кучетата,
  • проявяваха творчество, когато имаше препятствия,
  • търсеха помощ, когато не можеха да се справят сами.

Това си е една много пъстра палитра от роли, емоции и връзки, които помагат на малкия (че и на големия) човек да осъзнае себе си и мястото си в света. Помага за изграждане на самостоятелност и придобиване на самочувствие и освен това е супер забавно 🙂

Още по темата за самостоятелните деца:

Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Advertisements

Сърце, което не се побира в опразнените от болестта гърди

Таня е българка, на четиресет и нещо, която живее в Щатите от няколко месеца. Днес около обед за нея отвъд океана беше нощ, но тя седеше с две чаши кафе пред компютъра и чакаше с трепет някой от приятелите ѝ в Бългрия да сподели нещо онлайн. Нещо, каквото и да е – снимка, видео, две-три думи. Нещо, за празника, който е чакала и приготвяла от хиляди километри разстояние, но и с любов, която прави всичко близко и реално.

Празникът, за който Таня се вълнува, е Коледното тържество на образователен център “Яника” – един оазис в пустинята за глухи деца и младежи, където малчуганите, които не чуват, имат възможност да видят, усетят, вкусят и почувстват света. Благодарение на сърцатите момичета и момчета от “Яника” – рехабиитатори, социални работници, психолози и лекари, дечица от едва прохождащи до тийнеджърска възраст тази година са чули звук за първи път, казали са първата си дума.

Таня и нейният съпруг Митко са основатели на център “Яника“. Тази Коледа те не са със своя екип, когото наричат семейство. Не са с тях, защото в живота им се появи една друга битка. Голяма и страшна.

През април тази година Таня научава, че има рак. На белите дробове. Не ѝ стига битката с образователната система в България, с липсата на финасиране за децата с увреден слух, с тежкото социално и икономическо състояние, в което се намират потребителите на нейния център. Животът има още страшилища за нея.

След като в България не се намира някой, който да каже нещо по-насърчаващо от “страшно е, страшно е” за състоянието на Таня, тя решава, че е нужно да замине. С малък куфар и страшен демон в гърдите тя прелита океана, заедно със съпруга си с вярата, че скоро ще се върнат, за да продължат делото си.

Междувременно “Яника” е оставен в ръцете на съвестните служители там и две момичета, на които много бързо им се налага да станат възрастни. Кати и Яна са дъщерите на Тяна и Митко. Те са на 21 и 15 и вече са преборили повече трудности, отколкото мнозина от нас изобщо срещат в живота си. Но и са дали и получили повече надежда, отколкото дори можем да си представим.

Месеци наред момичетата и момчетата от “Яника“, начело с Кати и Яна, звънят на Таня и Митко, за да ги питат как да се справят с това и онова, как се осчетоводява едно или друго, къде и кога се подават тези или онези документи, как се поръчва еди-какъв-си консуматив, как се набират средства. Таня е слаба, има сили за не повече от час разговор и не повече от един душ усилие, но не престава да се вълнува за всичко, което се случа в живота на голямото ѝ благородно семейство.

21430481_1838127219536013_4272087569622114092_n
Яна, Таня и Кати

С един бял дроб по-малко и кой знае какви още щети по тялото си Таня отговаря на питанията на екипа на “Яника” и със сигурност си дава сметка, че децата ѝ вече не са деца и ѝ задават тези въпроси не защото не могат да си отговорят сами. Задават ѝ ги, за да я държат в час, въвлечена в начинанието, което ѝ дава смисъл.

Не зная защо и как се случват такива неща на такива хора, но видях днес Таня във видео послание за коледното тържество на “Яника” – свежа, силна и вдъхновяваща, каквато винаги е била. Познавам я от две-три години. Не знаех за болестта ѝ. Научих днес след като свърши видео посланието и попитах Маринка (една от вълшебниците в “Яника”) какво пък толкова не е могла да отложи Таня, че не е на празника.

Таня беше на празника. С две чаши кафе отвъд океана и сърце, което не се побира в опразнените от болестта гърди, препълнено с любов и вяра.

екипът на Яника.png
Екипът на Яника без Таня и Митко

Можете да подкрепите цялото семейство “Яника” с превод тук:

Фондация Яника
IBAN: BG39BUIN95611000587205

Майката на патриарха, генерала, министъра, лекаря

 

Попаднах наскоро на едно видео, в което малко детенце посочва ликовете на българските възрожденци и цитира имената им безпогрешно. Впечатлих се много. Самата аз се затрудних за една част от тях. Нещо друго обаче също ми направи впечатление. Всички тези възрожденци или други знайни просветни дейци бяха мъже.

Сещате ли се за жени възрожденки, с които се гордеем и които почитаме?

Добре, друга, освен Райна с байрака?

Честно казано не държа да имаме паметници на знатни жени и не ме боли, че няма много жени по снимките от значимите събития свързани с българската просвета и култура.

Повече ме боли, че не осъзнаваме най-важната роля, която ние жените имаме и не се отнасяме с достатъчно осъзнатост и отговорност към нея. Защото всички тия значими мъже, които цитираме по националните празници, са родени и възпитани от достойни български жени.

Аз съм от жените, които просто не могат да си стоят вкъщи и да домакинстват. Не съм била в същинско майчинство. Дори от родилна зала пращах имейли. Вечно съм нарамила някаква кауза, а понякога цели месеци работя без почивен ден или поне не изцяло.

Убедена съм обаче, че доброто родителство е едно най-смислените неща, на които мога да отдам енергията си. И от тази гледна точка, винаги ми е било прелюбопитно какво родителство са получили децата, които са останали в историята със своите дела като възрастни.  

Днес си мисля за една жена, чийто лик не виси по стените на училищата и не я виждаме по снимките от Възрождението, на които обикновено има само мъже. Стояла си е основно вкъщи и е вършила основно “женски работи”. Сигурно дори не е излизала от Сопот.  Всички се сещаме коя е тя като чуем името ѝ, защото фамилията ѝ е прославена от децата, които е отгледала.

съба вазова
Съба Вазова

Съба Вазова се е научила да чете на 14 години. На 15 се е омъжила.  Има двет деца. Девет. Има някои преки заслуги за просветата на България, но нямам никакво съмнение, че най-ценното, което е дала на България, е великолепното родителство.

Нейни деца са патриарха на българската литература, лекар, виден общественик, трима военни, от които двама генерал-лейтенанти и един военен министър. Сред внуците ѝ има още военни, режисьор, химик, художници, адвокати, политици и други общественици.

Семената, които е посяла тази жена в живота на своите деца, са дали изобилен плод за благословение на цялата ни нация. 

Нямаме информация как точно е отгледала децата си, но едно от нещата, които несъмнено е изиграло своята роля, е бил начинът, по който са отбелязвали празниците във вазовия дом. Съба Вазова е събирала в бащината си къща други жени и са четяли заедно.  

Когато по празници четем, това превръща четенето в празник. Когато по празници ядем, това превръща яденето в празник.

Phil reading
Филип позира. Тонита снима.

Затова днес по повод на най-значимия български празник, ние ще си облечем празничните дрехи, ще отидем до Пролетния базар на книгата, ще си купим нови книжки и ще се приберем да си ги прочетем.

Хайде с нас!

Честит празник!

 

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност.

1-ayran-shtastie1
Филип и 1 айрян щастие

Оставям настрана факта, че в българското училище не се говори за емоции, освен ако някой сърцат учител не е поел инициативата в свои ръце. Макар да смятам, че е добре да се учат децата как да разпознават своите чувства и тези на другите, не искам да питам къде е държавата тук, а по-скоро се замислям какво правим вкъщи по въпроса.

 

Убедена съм, че емоциите са важна част от личността на зрелия, балансиран човек. Дори бих казала – на независимия човек. Това е дълга тема, по която не съм експерт и не искам да изглежда, че се изказвам генерално и авторитетно, но ще споделя своя опит.

Защо е важно

Това, което наблюдавам сред майките от моето поколение, е че имаме склонността да се превърнем в „майки-орлици“, които следят и контролират детето на всяка крачка. Това прави детето зависимо и му пречи да постигне своята самостоятелност. Под самостоятелност нямам предвид да пишка в гърне на година и половина. Имам предвид на 2 години да може да заяви какво харесва и какво не и да може да вземе решение дали иска нещо или не.

Не прави това, не прави онова, вземи това, облечи тези, сложи това кубче горе, не пипай на другото дете играчките, това влакче се слага така, това се рисува иначе – всички тези фрази казват на детето: „Има един единствен правилен начин да се случват нещата и ако  не го следваш, ти се проваляш.“

Разбира се, важно е да се въвеждат правила и детето да знае, че има граници, които не бива да преминава, но в голяма част от случаите, забележките, които правим на децата, не касаят неоспорими правила.

Този контрол в по-късна възраст произвежда млади възрастни, които нямат представа какво искат от живота, какво харесват да правят, какво таланти имат, къде виждат себе си в света. Това води до нещастие. Нещастие.

Какво се опитваме да правим вкъщи по въпроса

chetat
“Четат”

 

  • Едното много важно нещо, което виждам, че помага на Филип и Дамян да разпознават емоциите, е четенето на книжки. В поредицата за Франклин, както и в книжките на Макс Лукадо се говори много за емоциите през игрите и преживяванията на героите. Веднъж Филип (тогава на 3 г.) отвори нова книжка за Франклин, която не бяхме чели и попита: „Мамо, защо Франклин е угрижен тук?“
  • Казваме „не знам“. Децата искат отговори на всичките си въпроси. Аз много често казвам „не знам“. Първо, не искам да растат с илюзията, че мама знае всичко, но още повече не искам да се учат, че „не знам“ е лошо/неприемливо.
  • Питаме „ти как мислиш“. Най-честото продължение на отговора „не знам“ вкъщи е въпроса „ти как мислиш“. Това провокира децата да разсъждават. Филип (почти на 4г.) вече ни изумява с всякакви неочаквани отговори. Дамян за момента (2 и 6.) свива рамене „Ная“ (не зная).
  • Питаме „Как се чувстваш“, макар невинаги въпросът да е така отворен. Например,
    yadosan-damyan
    Дамян се прави на ядосан

    когато се сбият или сдърпат, ги спираме, питаме какво се е случило и веднага след това „Ти ядоса ли се/Натъжи ли се“ или пък ако получат някакъв подарък/изненада, винаги питаме „Щастлив ли си“.

  • Даваме право на избор, което върви с последствия. Най-чето това се случва с храненето. Случвало се е и не е инцидент, децата да не искат да ядат яденето, което съм сготвила. В такъв случай не ги натискаме и имат избор да ядат кисело мляко (такова винаги има вкъщи) или да не ядат. Знам, че много родители (включително съпругът ми) се ужасяват от мисълта децата да си легнат гладни, но практиката къщи показва, че няма нищо обезпокоително.

Не съм фен на генерализациите, още по-малко когато касаят родителството. Всеки човек е различен, всяко дете е различно  и това означава, че няма как едни и същи подходи да работят във всички различни ситуации. Ще ми се обаче, да видя повече родители, които обръщат внимание на емоционалната интелигентност и си дават сметка колко е важна за възпитаване на самостоятелност и автономност у децата.

 

 

 

 

В тая скапана държава само една надежда имам

Четвъртък следобед, бързам да поприключа служебните задачи, за да взема навреме децата от градина и да стигнем до кабинета на педиатърката преди да ѝ свърши работното време. Взимам ги от частната детска градина, в която ходят, понеже няма места в държавната.

Емвам ги двамата в едноместна количка и се започва слалом между дупките из тротоарите в най-старата част на София. Грее слънце и от усилието да лавирам с количката се потя. Духа обаче и вятър и се смръзвам. Схваща ми се врата, но дори не забелязвам тази подробност. Просто ми се гади от мисълта, че  пред кабинета в мизерното трето декаце ще има 932865328 чакащи, а от работното време на д-р Минева остават само 15 минути.  Горката аз – каква мъка, каква съдба.

Стигаме декацето, свалям дечинята от количката един по един, качвам количката по стълбите и умолявам децата да се качват и те,, вместо да ровят в дупките между плочките пред входа. Поколебавам се какво да правя с количката. До третия етаж няма асансьор. Но ако я оставя долу и изчезне, съм обречена на още повече мъка и още по-тежка съдба. Решавам все пак да я оставя на партера. Скривам я зад един рекламен банер. Така, за всеки случай.

Три етажа по-нагоре заварвам за първи път д-р Минева да седи пред кабинета си и да си лафи с колега. Тъкмо тръгва да ми минава през ум мисълта как ще се нацупи, че ѝ разваляме рахата и тя скача. Нямаше как да го очаквам. Тя е на около 70 все пак. Кой ли би предположил, че е способна да скочи така!

О, кой е дошъл да ме види! Ето ги момчетата! Хайде влизайте, сладки вие дечица.

Олеква ми малко, но още ми е присвито. Ще искам от нея да попълваме документи за прием в държавна детска градина. Аз до този ден не правех разлика между Здравна карта и Здравно-профилактична карта. Че то кой нормален човек прави разлика. Звучат като едно и също нещо, а въобще дори не искам да размишлявам над въпроса кому са нужни два хартиени документа, в които пише едни и същи неща. Имунизационният паспорт е съвсем друго, него си го знам. Дали го нося е друга тема.

Д-р Минева поглежда какво нося, установява, че е половината от онова, което ми е необходимо и започва да ръшне из кабинета си в търсене на останали бланки, с които да попълни моите липси. Аз пак се разтревожвам и правя опит да предложа нещо като да отскоча до книжарницата. Минава ми през ум цялата хамалогияа с децата и количката, но съм длъжна да предложа.

Абе, стой тука сега. Все нещо ще намерим…. Оп, ето една карта. И тука една –  по-стара, ама ще стане. Ще ми донесеш следващия път да си имам пак.

Аз се умилявам от решителността, с която се заема да ми помогне. Тя започва да попълва. Децата вършеят из кабинета, хрърлят играчки над главите си, пиполят апаратите, бъркат из шкафчетата. Тъкмо хвана Дамян, докато дърпа някаква дреха от закачалката и гледам Филип е взел един печат от бюрото и разкрасява белия чаршаф на кушетката. Примирам от срам, но д-р Минева не казва нищо. Готова е с документите.

О, чудесно, много Ви благодаря! Хайде, момчета да си тръгваме преди да сме съборили декацето!

В този момент Филип се тръшва на земята и започва да реве:

Нееее! Не ме е прегледала!

Аз съм в ступор. Не знам какво да кажа и д-р Минева отново е Героят на деня:

О, ама наистина! Ела тука, моето момче, да те прегледам. Вдигай блузата да те преслушам.

Прегледа му и гърлото и всичко, макар да беше вече 18:45 – много след края на смяната ѝ.

Не знам какво да кажа. Много Ви благодаря, д-р Минева. Хайде момчета да подредим играчките, които разхвърляхме, че д-р Минева и тя трябва да си ходи.

А тя отвръща:

Не се притеснявайте. Ей тука ще ги събера, че ги нося на химическо чистене като паднат на земата.

След тези няколко драматични обрата в иначе делничния ден, няма как да не започна да си задавам екзистенциални въпроси.

Д-р Минева има избор. Има избор да се пенсионира и си седи вкъщи и да псува колко ѝ е ниска пенсията. Има избор и да ми измрънка, че идвам в последния момент. Можеше направо да ме върне още от входа. Има избор и да няма играчки в кабинета си, камо ли пък да ги носи на химическо. Лесно е да избере и да ме нахока, че съм ужасна майка и не съм донесла, каквото е необходимо за документите. Тя не беше длъжна да прегледа Филип, понеже той си беше здрав и бяхме там за друго. Можеше да го смъмри, че се тръшка и да изгледа мен с укор, че не мога да го овладея.

Д-р Минева има избор. Всеки ден. И тя избира да обича това, което прави и да дава всичко от себе си между четирите стени на кабинета си. Да помогне с всяко малко нещо, с което може. И сега си спомням думите на Имануел Кант:

Живей живота си така, сякаш всяко твое действие би могло да стане вселенски закон.

Ако всички сме задължени със закон и действаме, както д-р Минева действа миналия четвъртък, дали тая скапана държава щеше  да е все така скапана държава?

Макар да не е задължително, много хора около мен избират да действат според най-доброто, което знаят и аз наистина живея в една прекрасна държава. Затова не разбирам какво точно имат предвид онези, които твърдят, че единственият изход е Терминал 2. Ами не е. Единственият изход е да правим най-доброто, на което сме способни и да очакваме същото. А ако реалността се размине с очакванията, да имаме мъдростта да продължим напред без да губим надежда.

И да, само една надежда има в тази държава. И тази надежда сме ние!

П.П. Ще прощавате за клиширания патетичен край, но това е си е самата истина.

Препоръчвам “Детството и семенцата на щастието”

Перди няколко месеца прочетох книгата “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел и оттогава взех безброй (микро)решения уверена, че правя правилното нещо, благодарение на принципите, които авторът споделя. Книгата е абсолютно задължитела за всеки родител и основополагаща за онези, които като мен вярват, че целта на родитеството е да отгледаме деца, които са способни да намират щастието, незавсимо от обстоятелствата, които животът им предложи.

Като цяло книгата предлага отговор на въпроса как да бъдем добри родители, но на мен лично тя ми помогна да видя и някои гршки, които моите родители са допуснали. Не за да ги съдя или да им държа сметка за това, а за да си дам шанс да се променя и да не остана в плен на неосъзнато минало.

“…Един от критичните фактори да си добър родител е способността да размишляваш върху собственото си детство и да извличаш поуки от него.”

childhood collage

УСПЕХ или ЩАСТИЕ

В книгата д-р Хлоуел цитира една 14-годишна дама на име Латоя Ханки, израсла в дълбока бедност, която пише в свое есе:

“Успехът е начинът, по който използваш себе си, за да допринесеш с нещо за успеха в живота на другите.”

Колко възрасти ще чуете да дадат такова определение за успех?

Истината е, че стремежът на децата не е да постигнат някакъв успех (такъв, какъвто ние го определяме като възрастни). Стремежът на всяко дете е да бъде щастливо. И тази книга ме насърчи да си поставя за цел да съхраня този стремеж у моите деца.

ТРУДНОСТИТЕ и РАДОСТИТЕ

Спред д-р Халоуел щастливият живот се постига с помощта на две ключови умения, които можем да помогнем на нашите деца да изградят:

1. Умението да се справят с трудностите и

2. Умението да си доставят радост.

ЛЮБОВТА

“Това, от което се нуждаят децата, съвсем не е толова сложно. Това, което активира вълшебството на детството, съвсем не е нещо сложно. Това е любовта… Любовта не е всичко, от което човек има нужда [за да бъде щастлив], но без нея почти нищо не върши работа. В контекста на любовта борбите и неволите водят до растеж.”

НАУКАТА И ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Един от любимите ми цитати от книгата е свързан с това как да преценим кое е добро за детете и кое не. Ваксини? Кърмене или формула? Къде да спи детето? Какво казват експертите? Ами онова последно научно изследване, което твърди, че…

Отговорът на др- Халоуел е:

“Ако поддържате добър контакт с различни хора, свързани с децата и семейството ви – педиатъра, учителите на децата и неколцина свои приятели, – ще можете да съчетаете достатъчно добре здравия разум с всички последни изследваня и да действате разумно.”

5 СТЪПКИ ЗА ЩАСТЛИВИ ДЕЦА

Най-ценното на “Деството и семенцата на щастето” е, че е изключително практична книга, която бувално може да послужи като наръчник за успешно родителство. Авторът дава програма от 5 конкретни стъпки, от които се нуждаят децата, за да процъфтяват:

  1. Осигуряване на сигурна връзка (с родителите или други важни и надеждни възрастни) 1907654_10152745481065796_8227602694529603691_n– “Ако детето расте със силно чувство за свързаност, то развива така нареченото базово доверие. Детето развива и усещане за свързаност и безопасност, което на свой ред го зарежда със смелост…” Когато детето се усети сигурно, то се отпуска да изследва света в онова, което е втората стъпка към неговото щастие, а именно
  2. Играта – макар на нас възрастните играта да ни се струва като загуба на време, за децата това не е така. Чрез играта децата откриват света, придобиват ценни умения и научават страшно много. “Дете, което играе, е дете, което работи… Фантазиите, мечтите и убежденията са плод на продължителната игра”.DSC_0236
  3. Практиката е стъпката, в която помагаме на детето да превърне откритията от играта в способности и умения. Децата невинаги приемат упражненията с охота. За разлика от играта, те доскучават и тук е важно ние като родители да насърчим детето да продължи и дори да настояваме. Практиката е важна, за да достигне детето до майстворство в дадено умение, но и за да се научи на дисциплина, която пък ще му помага във всяка сфера от живота на възрастен.
  4. Майсторството е моментът, в който детето достига някакво постижение, за което се е трудило. То само разбира, че се е справило и това повишава неговата самооценка. Майсторството е плод на практиката и естествените заложби на детето.
  5. Признание – “…много деца, особено по-умните, долавят от ранна възраст какво искат и очакват околните от тях и как да спечелят одобрението им. Започват да играят игра, за да им угодят,  това може да продължи цял живот. Те могат да се научат да потискат истинското си аз до такава степен, че докато станат възрастни, да изгубят усещането си за това кои всъщност са те. За да се предотврати това, децата имат нужда да получат признание и да бъдат ценени за това, което са.”

Книгата разглежда подробно петте стъпки и на мен лично ми даде много ценни конкретни насоки за това как да бъда добър родител. Силно препоръчвам на всички родители “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел.