Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (само без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се поучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено нямам никакво търпение за паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне.

Преди някоко дни в един форум една майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но много ми се искаше. Та, реших да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на маките, това важи повече за чувството на отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват “големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си голям е основна ценност. Както и да си силен и на всяка цена пръв 🙂

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

Преди навършване на 1 година – храненето е първото нещо, което започнаха да правят сами още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

1 година и половина – горе- долу след като започнаха да стъпват смело и двамата можеха да носят покривката до масата (може и хляба и друго леко и меко нещичко). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но важното е, че допринася за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за него да бъде включен в задълженията и никога не отказва. С времето се случва да откаже да слага масата, но поне получава сигнал, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за сядане, детето вече се е настроило.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да “помага”. Помагането обикновено е пиполчене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

IMG_20141024_173226
Филип (на 1 и половина) помага на дядо Гого да прави фреш

Според Монтесори между година и половина и три години детето е податливо на приучаване към ред и порядък. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три започнах да прилагам съветите в тази връзка. Едно от нещата беше да започне детето да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което си играе детето, да му е достъпно. Подреждаме заедно разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби, например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

12079724_10153104091090796_5545875658811892638_n
Дамян още преди да проходи (на около 10 месеца) се разпорежда с книжките на батко си

Преди да навърши две Дамян вече можеше да си съблича всички дрехи и да се облича ако дрехите са му приготвени удобно. Филип малко по-късно (откъм възраст), но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години – Филип и Дамян вече слагаха повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Тук вече се включват и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

cooking
Филип на 2 и половина, Дамян на 1: слагат зеленчуци в блендера (под надзор, разбира се)

Когато Дамян стана на две вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати и ясни. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (всички подробности), четкат зъбите сами (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян също вече). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала гадна кърпата, той веднага действа.

12553043_10153276719390796_7625416652485591300_n
Филип (почти на 3) и Дамян (на 1 и 5м) мият зъби качени на столче.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят по-високи цели. И двамата се научиха да си свалят памперсите преди да се научат да не пикат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха памперсите, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години – правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи, примерно, проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

По това време Филип се научи сам да си мие ръцете, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода, могат да светкат и гасят лампата (с приплъзване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, те не отказват да влязат и не чакат някой голям да дойде да им светне.

Като цяло съм убедена, че включването а децата в домакинството е ключово за изграждането на автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете! (:

Още по темата за самостоятелните деца: 

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Advertisements

Майката на патриарха, генерала, министъра, лекаря

 

Попаднах наскоро на едно видео, в което малко детенце посочва ликовете на българските възрожденци и цитира имената им безпогрешно. Впечатлих се много. Самата аз се затрудних за една част от тях. Нещо друго обаче също ми направи впечатление. Всички тези възрожденци или други знайни просветни дейци бяха мъже.

Сещате ли се за жени възрожденки, с които се гордеем и които почитаме?

Добре, друга, освен Райна с байрака?

Честно казано не държа да имаме паметници на знатни жени и не ме боли, че няма много жени по снимките от значимите събития свързани с българската просвета и култура.

Повече ме боли, че не осъзнаваме най-важната роля, която ние жените имаме и не се отнасяме с достатъчно осъзнатост и отговорност към нея. Защото всички тия значими мъже, които цитираме по националните празници, са родени и възпитани от достойни български жени.

Аз съм от жените, които просто не могат да си стоят вкъщи и да домакинстват. Не съм била в същинско майчинство. Дори от родилна зала пращах имейли. Вечно съм нарамила някаква кауза, а понякога цели месеци работя без почивен ден или поне не изцяло.

Убедена съм обаче, че доброто родителство е едно най-смислените неща, на които мога да отдам енергията си. И от тази гледна точка, винаги ми е било прелюбопитно какво родителство са получили децата, които са останали в историята със своите дела като възрастни.  

Днес си мисля за една жена, чийто лик не виси по стените на училищата и не я виждаме по снимките от Възрождението, на които обикновено има само мъже. Стояла си е основно вкъщи и е вършила основно “женски работи”. Сигурно дори не е излизала от Сопот.  Всички се сещаме коя е тя като чуем името ѝ, защото фамилията ѝ е прославена от децата, които е отгледала.

съба вазова
Съба Вазова

Съба Вазова се е научила да чете на 14 години. На 15 се е омъжила.  Има двет деца. Девет. Има някои преки заслуги за просветата на България, но нямам никакво съмнение, че най-ценното, което е дала на България, е великолепното родителство.

Нейни деца са патриарха на българската литература, лекар, виден общественик, трима военни, от които двама генерал-лейтенанти и един военен министър. Сред внуците ѝ има още военни, режисьор, химик, художници, адвокати, политици и други общественици.

Семената, които е посяла тази жена в живота на своите деца, са дали изобилен плод за благословение на цялата ни нация. 

Нямаме информация как точно е отгледала децата си, но едно от нещата, които несъмнено е изиграло своята роля, е бил начинът, по който са отбелязвали празниците във вазовия дом. Съба Вазова е събирала в бащината си къща други жени и са четяли заедно.  

Когато по празници четем, това превръща четенето в празник. Когато по празници ядем, това превръща яденето в празник.

Phil reading
Филип позира. Тонита снима.

Затова днес по повод на най-значимия български празник, ние ще си облечем празничните дрехи, ще отидем до Пролетния базар на книгата, ще си купим нови книжки и ще се приберем да си ги прочетем.

Хайде с нас!

Честит празник!

 

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност.

1-ayran-shtastie1
Филип и 1 айрян щастие

Оставям настрана факта, че в българското училище не се говори за емоции, освен ако някой сърцат учител не е поел инициативата в свои ръце. Макар да смятам, че е добре да се учат децата как да разпознават своите чувства и тези на другите, не искам да питам къде е държавата тук, а по-скоро се замислям какво правим вкъщи по въпроса.

 

Убедена съм, че емоциите са важна част от личността на зрелия, балансиран човек. Дори бих казала – на независимия човек. Това е дълга тема, по която не съм експерт и не искам да изглежда, че се изказвам генерално и авторитетно, но ще споделя своя опит.

Защо е важно

Това, което наблюдавам сред майките от моето поколение, е че имаме склонността да се превърнем в „майки-орлици“, които следят и контролират детето на всяка крачка. Това прави детето зависимо и му пречи да постигне своята самостоятелност. Под самостоятелност нямам предвид да пишка в гърне на година и половина. Имам предвид на 2 години да може да заяви какво харесва и какво не и да може да вземе решение дали иска нещо или не.

Не прави това, не прави онова, вземи това, облечи тези, сложи това кубче горе, не пипай на другото дете играчките, това влакче се слага така, това се рисува иначе – всички тези фрази казват на детето: „Има един единствен правилен начин да се случват нещата и ако  не го следваш, ти се проваляш.“

Разбира се, важно е да се въвеждат правила и детето да знае, че има граници, които не бива да преминава, но в голяма част от случаите, забележките, които правим на децата, не касаят неоспорими правила.

Този контрол в по-късна възраст произвежда млади възрастни, които нямат представа какво искат от живота, какво харесват да правят, какво таланти имат, къде виждат себе си в света. Това води до нещастие. Нещастие.

Какво се опитваме да правим вкъщи по въпроса

chetat
“Четат”

 

  • Едното много важно нещо, което виждам, че помага на Филип и Дамян да разпознават емоциите, е четенето на книжки. В поредицата за Франклин, както и в книжките на Макс Лукадо се говори много за емоциите през игрите и преживяванията на героите. Веднъж Филип (тогава на 3 г.) отвори нова книжка за Франклин, която не бяхме чели и попита: „Мамо, защо Франклин е угрижен тук?“
  • Казваме „не знам“. Децата искат отговори на всичките си въпроси. Аз много често казвам „не знам“. Първо, не искам да растат с илюзията, че мама знае всичко, но още повече не искам да се учат, че „не знам“ е лошо/неприемливо.
  • Питаме „ти как мислиш“. Най-честото продължение на отговора „не знам“ вкъщи е въпроса „ти как мислиш“. Това провокира децата да разсъждават. Филип (почти на 4г.) вече ни изумява с всякакви неочаквани отговори. Дамян за момента (2 и 6.) свива рамене „Ная“ (не зная).
  • Питаме „Как се чувстваш“, макар невинаги въпросът да е така отворен. Например,
    yadosan-damyan
    Дамян се прави на ядосан

    когато се сбият или сдърпат, ги спираме, питаме какво се е случило и веднага след това „Ти ядоса ли се/Натъжи ли се“ или пък ако получат някакъв подарък/изненада, винаги питаме „Щастлив ли си“.

  • Даваме право на избор, което върви с последствия. Най-чето това се случва с храненето. Случвало се е и не е инцидент, децата да не искат да ядат яденето, което съм сготвила. В такъв случай не ги натискаме и имат избор да ядат кисело мляко (такова винаги има вкъщи) или да не ядат. Знам, че много родители (включително съпругът ми) се ужасяват от мисълта децата да си легнат гладни, но практиката къщи показва, че няма нищо обезпокоително.

Не съм фен на генерализациите, още по-малко когато касаят родителството. Всеки човек е различен, всяко дете е различно  и това означава, че няма как едни и същи подходи да работят във всички различни ситуации. Ще ми се обаче, да видя повече родители, които обръщат внимание на емоционалната интелигентност и си дават сметка колко е важна за възпитаване на самостоятелност и автономност у децата.

 

 

 

 

Писмо до родителите в детската градина относно подаръците и Коледа

Написах това писмо до родителите на децата в групата на Филип  (3г. и 10 мес.) във връзка с подготовката за коледното тържество в детската градина. Споделям го публично, тъй като смятам, че практиките, които има в нашата градина, вероятно съществуват и на други места. Това са неща, за които ние родителите се разбираме, не са “институционални” за градината въпроси и не са ни спуснати от ръководството на градината. Писмото ми адресира това какво ние като родители избираме да направим за децата си.

Скъпи родители,

Пиша това писмо със свито сърце, поради няколко причини. От една страна, не искам да обидя някого или да прозвуча сякаш омаловажавам усилията на по-активните родители. От друга страна съм изпълнена с притеснение за начина, по който се очертава да почетем един от най-светлите празници за цялото човечество – Рождество Христово. Загрижена съм и за това, че когато в една група има 20-30 човека, които трябват да вземат решения за най-ценното – своите деца – много вероятно е да имаме несъгласие и да възникнат конфликти.

Аз не искам това.

Повече от всичко искам в следващите 4 години с вас да изградим приятелства и да си сътрудничим по въпросите, които касаят общия живот на нашите дечица в детската градина.

Позволете ми да дам малко предистория преди да споделя мислите си относно Коледните активности в градината.

През септември се събрахме заедно на родителска среща и на всички нови родители беше казано каква е практиката: събираме по 70 лева за учебни материали и по 30 лева за 3 предстоящи през годината празници: Коледа, 8-ми март и 1-ви юни (по 10 лева за празник). Нищо от това не беше обсъждано и никой от нас, по-новите родители, не се възпротиви. Аз лично предпочитам откритите обсъждания, но съм и готова да се доверя на хора с опит, затова се доверих и участвах в установената практика.

Вчера говорих с една от по-активните майки, която изключително много уважавам по не една причина. От нея разбрах, че 10те лева, които сме събирали са само за „лакомства“, а отделно от това всеки родител трябва да предостави подарък за своето дете по списък съставен от госпожите. Те са питали нашите деца какво искат и са ни го написали, да знаем и да купим. Чух дори, че някои родители ще носят подаръци на цени от порядъка на 60 – 100 лева, че и повече.

Скъпи родители, аз съм притеснена!

Притесняват ме няколко неща:
1. 10 лева за лакомства – това са 6-7 килограма захар. Моите деца не изяждат толкова за 3 месеца! Както и да е. Това ще го преживеем – празник е. Нищо няма да им стане на децата от веднъж.
2. Госпожите питат децата какво искат за подарък. Това за мен е много неприемливо. Разговорът за коледния подарък е разговор за онова, за което детето мечтае. На тази възраст това са техните мечти! Това е разговор, в който аз имам възможност да си поговоря с детето за онова, което то обича и да му помогна, ако има нужда от насока. Не бих искала някой да отнема тази привилегия от мен! img_20141217_154113-crop

3. Всяко дете ще получи различен подарък на тържеството в градината. Това ни поставя в ситуация да се състезаваме! Защо? Всеки иска детето му да се чувства специално и затова ще се постараем да получи най-доброто. На тази възраст децата се идентифицират с групата, към която принадлежат. Ако някое дете получи по-малък (в неговите очи) подарък, то ще се почувства нещастно и по-недостойно в своята група. Аз не искам това за никое дете!
4. Гигантски подаръци в градината. Съвсем честно, аз смятам, че мястото за най-хубавите подаръци е вкъщи. Ако и в градината има големи и пищни подаръци, това обезценява всички други подаръци. Това прави децата алчни и цинични. Аз не искам това за моето дете. Ако пък сме готови да дадем на децата си най-хубавите подаръци в градината, а вкъщи подарим нещо малко, на какво ги учи това? Че градината е мястото, където се грижат за нас най-добре? Не възпитава ли това възрастни, които чакат на държавата и институциите да се погрижат за тях? Опасявам се, че това е социалистическо наследство, което аз не желая да предавам на поколението след мен.

Скъпи родители, не искам да развалям направената вече организация. Но ако тук има някой, който споделя моето мнение, моля ви, споделете. Нека заедно да намерим начин да направим нещата така, че всички да сме щастливи! Ако и да решим, че продължаваме по вече приетия план, тъй като няма време, аз ще измисля как да се справя с притесненията си, но нека не подминаваме въпроса само защото сме твърде заети да обсъждаме или пък твърде пасивни, за да не споделим мнението си.

Съжалявам ако обиждам някого. Това е последното, което бих искала. Всеки родител е различен и има своето виждане за отглеждането на детето си. В група от 30 човека има 30 различни мнения, сигурна съм, но нека се опитаме да се разберем в дух на приемане, изслушване и сътрудничество.

Благодаря ви!

Препоръчвам “Детството и семенцата на щастието”

Перди няколко месеца прочетох книгата “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел и оттогава взех безброй (микро)решения уверена, че правя правилното нещо, благодарение на принципите, които авторът споделя. Книгата е абсолютно задължитела за всеки родител и основополагаща за онези, които като мен вярват, че целта на родитеството е да отгледаме деца, които са способни да намират щастието, незавсимо от обстоятелствата, които животът им предложи.

Като цяло книгата предлага отговор на въпроса как да бъдем добри родители, но на мен лично тя ми помогна да видя и някои гршки, които моите родители са допуснали. Не за да ги съдя или да им държа сметка за това, а за да си дам шанс да се променя и да не остана в плен на неосъзнато минало.

“…Един от критичните фактори да си добър родител е способността да размишляваш върху собственото си детство и да извличаш поуки от него.”

childhood collage

УСПЕХ или ЩАСТИЕ

В книгата д-р Хлоуел цитира една 14-годишна дама на име Латоя Ханки, израсла в дълбока бедност, която пише в свое есе:

“Успехът е начинът, по който използваш себе си, за да допринесеш с нещо за успеха в живота на другите.”

Колко възрасти ще чуете да дадат такова определение за успех?

Истината е, че стремежът на децата не е да постигнат някакъв успех (такъв, какъвто ние го определяме като възрастни). Стремежът на всяко дете е да бъде щастливо. И тази книга ме насърчи да си поставя за цел да съхраня този стремеж у моите деца.

ТРУДНОСТИТЕ и РАДОСТИТЕ

Спред д-р Халоуел щастливият живот се постига с помощта на две ключови умения, които можем да помогнем на нашите деца да изградят:

1. Умението да се справят с трудностите и

2. Умението да си доставят радост.

ЛЮБОВТА

“Това, от което се нуждаят децата, съвсем не е толова сложно. Това, което активира вълшебството на детството, съвсем не е нещо сложно. Това е любовта… Любовта не е всичко, от което човек има нужда [за да бъде щастлив], но без нея почти нищо не върши работа. В контекста на любовта борбите и неволите водят до растеж.”

НАУКАТА И ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Един от любимите ми цитати от книгата е свързан с това как да преценим кое е добро за детете и кое не. Ваксини? Кърмене или формула? Къде да спи детето? Какво казват експертите? Ами онова последно научно изследване, което твърди, че…

Отговорът на др- Халоуел е:

“Ако поддържате добър контакт с различни хора, свързани с децата и семейството ви – педиатъра, учителите на децата и неколцина свои приятели, – ще можете да съчетаете достатъчно добре здравия разум с всички последни изследваня и да действате разумно.”

5 СТЪПКИ ЗА ЩАСТЛИВИ ДЕЦА

Най-ценното на “Деството и семенцата на щастето” е, че е изключително практична книга, която бувално може да послужи като наръчник за успешно родителство. Авторът дава програма от 5 конкретни стъпки, от които се нуждаят децата, за да процъфтяват:

  1. Осигуряване на сигурна връзка (с родителите или други важни и надеждни възрастни) 1907654_10152745481065796_8227602694529603691_n– “Ако детето расте със силно чувство за свързаност, то развива така нареченото базово доверие. Детето развива и усещане за свързаност и безопасност, което на свой ред го зарежда със смелост…” Когато детето се усети сигурно, то се отпуска да изследва света в онова, което е втората стъпка към неговото щастие, а именно
  2. Играта – макар на нас възрастните играта да ни се струва като загуба на време, за децата това не е така. Чрез играта децата откриват света, придобиват ценни умения и научават страшно много. “Дете, което играе, е дете, което работи… Фантазиите, мечтите и убежденията са плод на продължителната игра”.DSC_0236
  3. Практиката е стъпката, в която помагаме на детето да превърне откритията от играта в способности и умения. Децата невинаги приемат упражненията с охота. За разлика от играта, те доскучават и тук е важно ние като родители да насърчим детето да продължи и дори да настояваме. Практиката е важна, за да достигне детето до майстворство в дадено умение, но и за да се научи на дисциплина, която пък ще му помага във всяка сфера от живота на възрастен.
  4. Майсторството е моментът, в който детето достига някакво постижение, за което се е трудило. То само разбира, че се е справило и това повишава неговата самооценка. Майсторството е плод на практиката и естествените заложби на детето.
  5. Признание – “…много деца, особено по-умните, долавят от ранна възраст какво искат и очакват околните от тях и как да спечелят одобрението им. Започват да играят игра, за да им угодят,  това може да продължи цял живот. Те могат да се научат да потискат истинското си аз до такава степен, че докато станат възрастни, да изгубят усещането си за това кои всъщност са те. За да се предотврати това, децата имат нужда да получат признание и да бъдат ценени за това, което са.”

Книгата разглежда подробно петте стъпки и на мен лично ми даде много ценни конкретни насоки за това как да бъда добър родител. Силно препоръчвам на всички родители “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел.