мъртвородените бебета биват изгаряни като био отпадък

днес, докато търсех помощ за кампанията ни в Бойчиновци, се натъкнах на ужасяващ факт! в България ако детето ти се роди мъртво, нямаш право да си го вземеш и да го погребеш. то отива на боклука и бива изгоренo като биолегичен отпадък! детето, с което ти си живяла 3, 6 или 9 месеца, детето, което може би си има име, но не и права. права над него нямаш и ти. то става собственост на болницата!

поради липса на личен опит по темата, ще ви разкажа историята на Иън и Алисън и техния син Джошуа.  след дългогодишни, мъчителни опити да имат бебе и изключително трудна бременност и раждане, Иън и Алисън научават новината, че Джошуа не е оцелял по време на ражаденето. няма да опитвам да описвам скръбта им – знам, че не мога дори да започна да си представям как са се чувствали.

те правят погребение за малкия Джошуа (във Великобритания живеят, все пак!), на което Иън казва на своите познати, роднини и приятели: “въпреки, че не успя да види този свят, за девет месеца малкото ни момче ни донесе толкова много радост, колкото някои от нас със всичките си години житейски опит не успяват да донесат дори на най-близките си.

затова Алисън и аз решихме да дарим всички пари, които събирахме за него, за проект в България, който ще даде възможност на млади хора, които напускат домове за сираци, да получат шанс за по- добро бъдеще. така Джош ще има възможност да дарява още повече радост още дълги години.”

така през 2007 година “Къщата на Джошуа” отваря врати в с. Скравена. 5 години по-късно, тя вече е част от национална програма “Дом възможност”, през която са минали повече от 40 младежа от домове за деца.

ако Джошуа беше роден в България, той най- вероятно щеше да бъде изгорен като парче вмирисано телешко.

подкрепи кампанията на БХК за спиране изгарянето на мъртвородените бебета. (отнема минута)

научи повече за “Къщата на Джошуа” и “Дом възможност”.

Advertisements

Равносметка след посещението в Бойчиновци или за стойността на живота, поправката и любовта

Поправителният дом в Бойчиновци е място, което те сдухва. Просто е потискащо само по себе си – стара сграда, отблъскваща мозайка за под, влажни стени в депресиращи тонове, ронеща се мазилка, кънтящо ехо, миризми на застояло. Съвсем отделно затворническите мотиви – решетки, бодлива тел, звук от спускане на резета, деца строени по етажи в зависимост от това колко лоши са били.

Ако това е поправителна институция – тя трябва да има за цел да промени миналото на обитаващите я и да ги стимулира да поискат по-добър живот за себе си. Те не могат да поправят действията си, да съберат и залепят счупеното, но могат да се замислят следващия път преди да сторят нещо подобно.  Това е моето разбиране, защото все пак говорим за поправителна, а не наказателна институция. Ако до тук не си съгласен, може би следващите редове хич няма да ти допаднат..

Прекарвайки един крайно недостатъчен следобед с момчетата там, имам време само да си дам сметка, че всъщност тази институция не поправя нищо. Те така или иначе си живеят в мизерия, така или иначе са заобиколени от бедност, враждебност, насилие и омраза (липса на любов) – в домовете им, кварталите им, в обществото ни. Така, чувството на несправедливост и липсата на всякаква стойност за живота им се засилват още повече и това неизбежно води до задълбочаване на социалните проблеми на момчетата.

Липса на стойност на живота – просто кънти в главата ми в образи след посещението в Бойчиновци.

Говорим си за вредата от наркотиците – върху тялото, върху психиката, върху социалното функциониране, а всъщност за тях тези неща така или иначе нямат стойност. Ако ти кажа да си пазиш старите, вехти, изцапани и скъсани дрехи, ще си ги пазиш ли? Пък макар и единствени?

Друго е усещането на терена. След скучната беседа, на която ние научихме повече за живота и наркотиците отколкото научиха момчетата, отидохме да играем футбол. И понеже аз бях от запалянките, имах време да ги наблюдавам и да слушам какво ги вълнува, как реагират и за какво си говорят – помежду си и с другите запалянки. Бяха щастливи и се бореха за победа, защото имаше награди или защото виждаха смисъл в победата сама по себе си.

Единственото, което може да мотивира един „развален” човек да се погрижи за себе си и за света около себе си и да „поправи” действията си е да види, че има смисъл. А смисълът се корени в стойността – да повярва, че живота му има стойност, следователно и животът на другите. Когато животът има стойност, стойност има и здравето, и вещите, и благосъстоянието въобще. Все неща, които някое от момчетата в Бойчиновци е отнел някому.

А единственият начин да придадеш стойност на нечий живот е чрез демонстрация на любов.  Най- мащабния акт на любов в исторически план, който мога да цитирам е „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Това доказва, че любовта се демонстрира със (само) жертва. И всеки родител ще се съгласи с мен.

Ние се лишихме от един ден и няколко левчета за път, но вярвам, че ако го направим отново и отново, някое от момчетата в Бойчиновци може би ще ни повярва.

Ще ни повярва, че животът му има стойност.

първи юни за едни специални деца

всяко дете е специално. особено за майка си. напоследък обаче аз си мисля за едни други деца, чиито майки по-вероятно не си мислят за тях. всъщност аз си мисля за тях от повече от две години вече, след като за първи път ги срещнах на Коледа през 2010.

поправителния дом в Бойчиновци всъщност е затвор – с решетките, бодливата тел, надзирателите и всички останали екстри. с няколко малки разлики. под затворническите униформи туптят детски сърца. сърца на деца, които не са имали шанса да станат отличници, скаути или бийт-боксъри. няма да бъдат и абитуриенти.

естествено ще кажеш, че стои и въпросът какво са направили, за да са в поправителен дом. някои от тях за крали, други са наранявали други хора, трети дори са рецидивисти. лоши деца.

от друга страна пък.. виновни ли са, че са станали “лоши деца”? нито едно от момчетата в Бойчиновци няма грижовна майка, която му праща козунак и супа. няма и баща, който да му пише или да му се обажда и да го хока за грешките. повечето момчета повтарят грешките на своите родители и така затварят един порочен цикъл.

всъщност, няма да дебатирам дали са виновни, че са това, което са и че са там, където са.

вместо това, ще повярвам, че могат да имат различно бъдеще и че техните деца няма да свършат като тях.

на 1-ви юни с колеги и приятели ще играем футбол с тях. ще дебатираме и по теми, които ги касаят – наркотици, сексуално здраве, образование и мечти.

ако и ти вярваш, че за момчетата от Бойчиновци има по-добра алтернатива от затворите за възрастни, вярвай активно – помогни ни да съберем пари за кецове или ни дай твои стари.  събираме пари и за топки и други материали. сподели с приятели и ги помоли да се включат.

повече информация тук.