Иван и Иван, които ме разплакаха

В събота ме разплакаха двама Ивановци. Единият е топ стрелецът на Балкан Ботевград, който си даде старите нови кецки (обувани веднъж) на момче, което не познава с надеждата, че ще му донесат късмет и ще го запалят още повече за любимия баскетбол. Другият Иван е 17-годишната надежда на монтанския Слава-99, който беше дошъл до новата зала в Ботевград след като трогна един успял играч със своето отношение към баскетбола.

87040-33dc67f3a46abbdc384560b08ecff605.jpg.620x350_q85_crop

Лилов беше обявил, че ще подари кецовете си на онзи, който напише най-хубавите думи на тема “Какво за мен е баскетбола” (без правописни грешки). Русимов изля сърцето си в десетина изречения и се сдоби със зелено-жълтите лодки (все пак са 48-ми номер!)

Разпитах адашите набързо (отбелязвам ги с първата буква от фамилиите, очевидно защо):

  1. Име и години: Л: Иван Венциславов Лилов, 26г. Р: Иван Русимов, 17 години
  2. Представи се с три думи: Л: Щур, амбициозен и трудолюбив Р: отдаден, добър, уверен
  3. От колко време играеш баскетбол: Л: От 15 години Р: 4 години
  4. Къде играеш в момента: Л: Балкан Ботевград Р: Монтана – БК “Слава 99”
  5. Кое е най-ценното, което си взел от играта: Л: Научи ме да не се предавам пред трудностите Р: Дисциплина и воля, хиляди емоции, страхотни хора и много други…а и свалих някъде 10 кг 😀
  6. Коя е най-гомлямата жертва, която си правил за нея: Л: Често съм отсъствал от училище за да мога да ходя на състезания и тренировки Р: Правил съм много жертви, със здравето си, със свободното си време, с приятелите си, прекараното време в залата в дни на лични празници на мен и на близките ми, но знам, че не е било напразно!
  7. За какво мечтаеш в баскетбола: Л: Да играя в голям европейски клуб Р: Мечтая живота ми да е свързан с баскетбола по какъвто и да е начин, играч, треньор или нещо друго няма значение, важното е да съм максимално близо до любимата игра.
  8. Кви качества са нужни, за да успееш в баскета: Л: Упоритост и талант Р: Дисциплина, талант, интелигентност, амбициозност и постоянство
  9. Пожелай нещо на феновете: Л: Пожелавам им любимият им отбор винаги да побеждава и да бъдат здрави Р: Пожелавам на всички да са живи и здрави, да не спират да слушат сърцето си и да преследват мечтите си

Ивановците бяха трогнали не само мен. Влади Лазарова ако пишеше с молив, сигурно щеше да подпали хартията със своя урок по доброта:

Балкан загуби от Лукойл, но Иван Лилов победи. Доказвайки, че един жест понякога може да бъде безценен. Показвайки нагледно колко малко се иска да бъдем добри.

Писах и през лятото за Лилов. Надявам се и за Русимов да пиша пак (:

П.П. Днес пък православната църква празнува Св. Иван Рилски. Просто отбелязвам (:

Advertisements

Състезание или война

Последният сезон на НБЛ повече приличаше на война, отколкото на състезание. Каква е разликата ли? В състезанието има ясна тактика и стратегия, справедливи правила и арбитри (съдии, федерации), във войната има мръсни игри и всички средства са позволени и очаквани. След състезание има победител и победен, след война никой не печели. Няма удовлетворение и наслада от процеса. След война има разруха, жертви, ранени, опечалени.

Гледайки крайното класиране на НБЛ, в долния му край по-сериозните битки не бяха баскетболни, а финансови (с изключение на Рилски Спортист, за който после). Отборите са на ръба на оцеляването и само ръководствата знаят кви усилия им коства съществуването. За удовлетворение трудно можем да говорим. В наши дни за сплотен и нахъсан, но беден отбор, изправен срещу Големите пари, победата на Давид над Голиат изглежда невъзможна. Такава обреченост убива надеждата. Все повече се убеждавам, че в лигата има достатъчно отбори, само и единствено понеже все се намира по някой треньор (или друг мечтател) да убеди 2ма или 3ма спонсора, че “тази година шанс има”.

Относно Рилски – там войната очевидно е на амбициите за бърза слава срещу устойчивото развитие на силна школа. Не доумявам защо и как си позволиха да направят подобен неотбор тази година. Убедена съм, че парите на г-н Петър Георгиев биха били инвестирани много по-умно ако бяха насочени към школата, вместо към ненужно скъпа чуждестранна селекция. Имат повече от прекраснни специалисти за работа с подрастващи, чудесни уовия за развиване на школа, добри мениджъри и може би най-спортния град, който обича баскетбола и ражда деца за него.

Плахо вдигам очи към горната половина на класирането, където би трябвало да видя повече победители, повече удовлетворение и повече баскетбол.

За съжаление виждам борба за задкулисно надмощие между господата Варчев, Везенков и Папазов (по азбучен ред) и жалкия опит на Луканов да се меси в битката. Жалък, защото надали си е давал сметка какво го очаква.

С риск да пропусна нещо и без претенции на изчерпателност и безпристрастие, позволявам си да изброя какво гледах аз тази година вместо баскетбол:
– 6-8 чужденци на терена в български клубни двубои – веднъж даже имаше и 9 в един момент, което много затрудни длъжностните лица, макар правилникът да има изрично решение за ситуацията (Левски-Рилски за купата);
– млади български таланти търкат пейките или влизат в игра със страх да не им се отвори възможност за стрелба от далечно разстояние, защото ако вземат правилното решение, но топката откаже да влезе в ринга, се връщат на пейката (съфамилникът ми от Левски не може да отрече последното, а и не само той);
– недостойни игри с билети и пропуски между Левски и Балкан – едните, защото нямат шанс да почувстват благата подкрепа на домакинска публика ако разчитат феновете им (които на практика липсват) сами да напълнят залата, а другите… ами, за да не останат длъжни на Тити;
– безпомощни съдии и разярени баскетболни хора в Ботевград подариха на Варна бронза, който никак не вярвам да им е сладък. Още не е ясно и какви ще са последиците за Балкан, но ако се следва буквата на закона, баскетболът в България ще понесе  на практика неизчислими загуби;
– отделно споменавам и платената публика, макар отново инициаторите да са Вековният наследник на Апостола. Причината е меганелепицата във финалните мачове (които се играят в момента). Никъде в Европа на финален сблъсък няма толкова много зрители, които влизат за пръв път в баскетболна зала;
– ще пустее най-новото и лъскаво баскетболно съоръжение, защото “нà ти си куклите, дай си ми парцалките” е принципът, по който си общуват федерацията и БК Балкан;
– и още… хвърчащи предмети по терените; размяна на отворена писмена кореспонденция, която само повишаваше напрежението; унижаване и заплаху срещу журналистите, които посмяваха от време на време да кажат истината или да зададат въпросите, които кънтят в умовете на всичнки и още, и още…

10383577_10204099361190738_6878542845928082048_n
Снимка: lap.bg

Надежда обаче има. Ключът е в онова, което при война липсва, а в реалността на нашето състезание също. Липсва арбитър. Липсват независими мъже и жени, които имат топки (не баскетболни, да ме прощават пуританите) и лъвски сърца да взимат далновидни решения, които да насърчават, а не да ощетяват баскетбола. Мъже и жени, за които правилникът е средство за постигане на мир и смъкване на напрежение, вместо пръчка, която се ползва само за напляскване на опърничавите. Мъже и жени, които с опит и познание да теглят колата в правилната посока – да стимулират и подпомагат подрастващите, да поощряват клубовете, които работят в тази посока. Мъже и жени, които градят съоръжения и опосредстват плодотворни взаимоотношения, вместо да рушат мостове и да сеят горчилка.

Ще ме прощавате госпожи и господа от БФБ, вие не сте пример за такива мъже и жени. Коя съм аз да кажа и откъде самочувствие, че съм права ли? Ами, Библията е ясна по темата – “По плодовете им ще ги познаете… и… горчивият извор не дава сладка вода”. Онова което жънете днес, е това, което сяхте цял сезон, а и предходните.