Покана: Има надежда за малките, но не без големите

Някъде в средата на август 2014 моят приятел Пепи Кънчев ми се обади с молба да мине през вкъщи да погворим за нещо набързо. В тон с лежерната му молба, го поканих да седне на счупен стол по средата на коридора в новото ни жилище, в което течеше бурен ремонт по това време. Бях бременна с Дамян и се очакваше да вляза в болница седмица по-късно.

Помня много добре обстоятелствата около тази среща, защото беше наистина вълнуваща за мен. Казват, че емоционалната памет на човек е най-силна. Пепи ме покани да стана част от управителния съвет на “Надежда за малките”. Бях помагала като доброволец, а семейно бяхме отделяли за дарения на фондацията през предходната година-две. Поканата ме развълнува, не само защото каузата ми е на сърце, но и защото наскоро се бях разделила с една друга кауза, която беше променила живота ми, и имах нужда да давам още.

Пепи ме увери, че участието ми в управителния съвет няма да ме натовари твърде много. Това беше важно, защото след две седмици се очакваше да родя и ми беше притеснено как ще се справя с вече две деца, работа и каузата. Нямаше как обаче да откажа. Представях си, че ще гушкам едни бебета, ще пиша едни коледни картички на дарители и ще организирам бебешки рождени дни! Нямах търпение.

Е, реалността е съвсем друга. Взехме някои доста тежки решения в последната година и половина. Преборихме не една криза и прекарахме доста часове в проучване и намране на добри решения по трудни казуси.

Едно от най-хубавите неща, които се случиха през този период, е откриването на Консултативен център, който цели да насочи усилията на екипа на “Надежда за малките”, както и на външни експерти, към работата с родители. В двете Малки къщи, ние се грижим за бебета и малки деца, които са претърпяли криза в семейството и се е наложило да бъдат отделени от него. Тази криза обаче, не касае само тях и ние винаги сме вярвали, че родителите имат не по-малко нужда от подкрепа в този труден момент.

Консултативен център “Заедно с надежда” подкрепя семействата в прехода до стабилност, когато те се  намират в криза. Повече за центъра може да прочетете тук: http://hope.bg/nashite-proekti/konsultativen-tsentar/

Малко снимки от работата със семейства:

Поводът днес да пиша на тази тема, е събитието, което организираме този петък (25.03.16). Не го наричаме конференция, семинар или нещо подобно, а просто събитие, на което споделяме опита си от работата със семействата на децата, които намират временен дом в нашите Малки къщи. Събитието би трябвало да е интересно за хора, които работят с деца/лица и семейства в неравностойно социално положение, както и за хората, които се интересуват от осиновяване и приемна грижа.

Нуждата от работа със семейства всъщност може да изглежда доста очевидна, но за нас в началото не беше съвсем такава. Нашата Малка къща в Княжево е първата в България по рода си. Преди нея всички бебета, които бяха поверени на държавата, се отглеждаха в големи сиви институции, имаше и съвсем малко приемни семейства. В тази среда, ние наистина бяхме фокусирани изцяло върху представянето на първокачествена индивидуална грижа за децата. Имаше риск да погледнем на биологичните семейства като на виновник или враг, а на осиновителските семейства като на съперник или конкурент. В сърцата на екипа обаче имаше само любов към всички тези хора и тази любов, както и професионализма, всъщност ни водеха към намиране на подход, който днес оценяваме като правилен и жизнено необходим.

Защо работим със семействата, как го правим и защо е нужно да работим още по-здраво в посоко приобщаваща грижа, ще говорим именно на предстоящото събитие.

Без да имам намерение да подценя участието на колегите, определено смятам, че най-интересната част от събитето ще бъдат личните истории, които ще споделят две майки, които са минали през труден период. На едната дама ѝ се е наложило да се раздели със своето момченце след раждането, а после с помощ и подкрепа от нас и отдел “Закрила на детето” успява да да разреши кризата и да си върне детето. Другата е майка на три деца, едно от които биологично и две осиновени.

Замислили сме събитието, не просто за да отчетем един проект по една програма, но така че наистина да е изпълнено със стойност за хората, които ще дойдат!

Аз ще подавам микрофона на важните хора и ще моля аудиторията да се усмихва. Ще се радвам да се видим там!

Линк към събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/789776351128680/

Ако някой има въпроси по темата, на които не намира отговор тук, моля пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com или във фейсбук (https://www.facebook.com/miryanka), туитър (@MiryankaZah) или LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/miryanazaharieva).

Писах още по темата:

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

 

Любовта не е дуел

***Откровено от Марина Попова по актуални въпроси от деня. пък за утрешния ще видим 🙂 ***
Една от любимите ми теми (знам, че знаете 🙂 )! Напоследък доста упорствам в поддържането на интереса си към нея. Интерес по-скоро изследователски, отколкото насочен към нейното практикуване. Признавам грешката си! За тая работа се изисква смелост….и не само. 🙂

Таа, все по-тъжно ми става от нещата, които наблюдавам да се случват около мен, а това ме кара на момента да губя вяра в просъществуването и.

И не, нямам предвид само и единствено любовта в отношенията между двама, а различните и проявления – в приятелството, в семейството. Въобще…. мисля си за способността да обичаш.

Не се хващайте за думата. Знам, че много от вас ще кажат, че да си влюбен и да обичаш има разлика. Факт, има! Мисля, обаче, че схващате каква е идеята ми.

Да си кажа направо какво ме мъчи. Стряска ме егоцентризмът в любовта. Стремежът на всяка цена да победиш в любовната игра, за да не останеш прецакан. Така неусетно превръщаш обекта на своя интерес в опонент. В някой, който трябва да бъде подчинен. А дори и да победиш в такава битка ще загубиш войната. Ще загубиш любовта.

Играта е коварна. Има напрежение, недоверие, стратегии и тактики. Всеки се стреми да демонстрира своето надмощие, силни страни, да се покаже колко е велик, недосегаем, несломим…..и то за да впечатли другия. Страхотен дисонанс!

Защо се случва това? Несигурност?- вероятна хипотеза. Чудим се достойни ли сме. И тогава започваме да доказваме на себе си и на човекът до нас колко прекрасни, невероятни и неустоими сме. Толкова сме фокусирани в това да се перчим като пауни, че забравяме да обръщаме внимание на обекта на чувствата си. А понякога сме толкова изплашени и неуверени, толкова се страхуваме да не бъдем отхвърлени, че кроим тактически схеми за действие, планирани до минута, секунда и реплика. Страх и неувереност – два камъка, които обръщат любовната…каляска. 😀

А дали всъщност не трябва да е обратното? Когато харесаме някого, вместо да се фокусираме върху собственото си представяне, да насочим интереса си към него. Да се опитаме да го опознаем. Да се постараем да се чувстваме добре заедно. Защото няма никакво значение колко велики сме, ако караме човека до нас да се чувства зле в наше присъствие. Най-желаните мъже и жени в историята са били такива, защото са съумявали да накарат другите да се чувстват като единствени (моля, с тази информация да не се злоупотребява! 😀 ).

stock-footage-chess-king-queen-radial-dolly-track-shot-in-the-dark

Замислете се с кого ви е добре да прекарвате времето си. С някой, който се интересува от вас, грижи се да се чувствате добре, показва ви любовта си, кара ви да се усмихвате… А дали той няма нужда от същото? Да не бъдем егоисти. Всички имаме потребност от това, но трябва и да умеем да даваме.

Напоследък, когато слушам истории за свалки, усещам, че за другия се говори като за потенциален враг. Някой, който е виновен до доказване на противното. Някой, който почти с гаранция иска да ни прецака и да ни причини куп гадни неща. При такава нагласа възниква естествения инстинкт да се браним и така, неусетно, влизаме в любовния дуел. Започваме да си партнираме в една игра, от която никой не печели и  в която никой не е истински щастлив.  И най-важното – как очакваме това да се превърне в истинска любов?

 

50% отстъпка за “Бизнес мама” отиват при…

С Дамянчо теглим името на дамата, при която отива 50% намаление от таксата за “Бизнес мама” – обучение за стартиращи онлайн предприемачи.

Късметът е за Цветелина! Поздравления!

Искам и да насърча още една от Вас, която си направи труда да ми напише много дълъг коментар, в който споделя своята история и мечти. Позволявам си да го публикувам по-долу, а на нея ще дам моя билет за обучението, тъй като няма да мога да присъствам.

Таня Стоянова ми написа:

“Преди години ми бяха много странни майките, които искаха да си останат у дома с децата (наблюдения предимно от Германия, у нас по-малко могат да си позволят това). Струваше ми се някак мързеливо и ограничаващо, харесвах си работата като програмист, гоних позиции във фирмата, проекти и въобще не разбирах защо някой би искал да си стои вкъщи и да не прави нищо (колко наивно, а? 🙂 ). В момента започвам трета година майчинство, и се наслаждавам на уникалното предизвикателство и привилегия да се грижа за 2 годишно и 6 седмично (което пък спи чудесно в слинг, така че не би било никаква пречка да присъствам 🙂 ) без чужда помощ, освен от баща им. Двете деца са планирани с малка разлика умишлено, а в мислите ми непрекъснато се прокрадва, че някак не искам това да е последното бебе – три ми се струват някак много по-завършена бройка за нашето семейство.

През последните 2 години и малко установих, че майчинството само по себе си е професия и то 24/7. Трябва да си малко лекар, много психолог, малко готвач, много търпелив, малко неглиже и много организиран логистично (за да стигнеш в парка с 2 деца, количка, колело и багаж за цял ден например, особено с автобус). През това време научих страшно много неща, като се започне от подготвка за раждане и кърмене, многократни пелени, слингоносене, захранване и още много такива типично бебешки теми, до по-универсални умения като ненасилствена комуникация, приоритизация, гореспоменатата логистика. Срещнах се с уникални майки и преди всичко ХОРА и преобърна светогледа ми драстично. Планирам още 2 години майчинство, в които да се наслаждавам ежедневно на двете човечета и тяхната ежедневна промяна, но и все повече се замислям за деня, в който майчинството ще приключи… Все повече си задавам въпроса: “А после накъде?”. Децата най-вероятно ще тръгнат на кооператив някой ден, но ще мога ли в останалите часове вечер да им обърна внимание, да чуя как е минал денят им, докато готвя, чистя и върша още 100 неща, които просто се налагат? Какво ще правя, когато са болни? И най-вече дали ще имам пак онази тръпка от удоволствието от корпоративните проекти, където гоним повече печалба, повече ръст, повече клиенти на всяка цена? Все повече ми се иска да намеря роля в някакъв по-малък проект, където има някаква устойчивост (sustainability), а не се гони повече независимо от обстоятелствата. Покрай децата и темите с многократните пелени например много повече започнах да се замислям какъв ефект ще имат действията ми и върху техните действия (заради примера, който моделираме) и света, който им оставяме. И дори как децата биха виждали работата ми някой ден, особено след като на мен ми е трудно да оправдая пред себе си вкарването на толкова ресурси в нещо, в което вече не вярвам. Все още не ми се е избистрила окончателната идея, но все по-сериозно се замислям, че искам да е нещо с гъвкаво работно време, от домашен офис и най-вече, нещо което истински ме вълнува и кара сърцето ми да трепва 🙂 Затова обмислям да използвам оставащото време от майчинството, за да експериментирам професионално, паралелно с грижите за децата. А време откъде? Преди да се роди вторият ми син все си мислих, че денят ми е запълнен на 100%. Сега установих, че има достатъчно време, за да посрещна и нуждите на малкото човече. Та страховете ми, че нямам достатъчно време са напразни. Просто трябва да приема новата работа като третото дете и да му обръщам нужното внимание, за да расте и то щастливо, пък макар и по-бавно и кротко от корпоративната работа.

Много се надявам след познанията от курса (защото дори да не спечеля пак ще отида) да мога да дооформя по-конкретни идеи и да започна нещо мое, пък макар и мъничко в началото. Може би няма да стане от първия път, но не ме притеснява толкова това.”

Благодаря на всички, които се включиха. Обещавам да търся и други подобни възможности за всички майки, които се борят с усещане за безперспективност и погубен талант.

Майчинството – не пречка, а възможност за кариерата

working from home

(Обновена статия)

Когато забременях за първи път, бях безобразно щастлива. Бях убедена, че ме очаква най-голямото щастие и удовлетворение на света. Винаги съм вярвала, че да съм майка е едно от най-хубавите неща, което мога да бъда.

Но…

Тревожих се. Не за раждането и майчинството. Повече се тревожех за себе си. И съвсем честно си признавам – за кариерата си. Не че беше някаква кариера, която рискувах да  загубя, а точно обратното. Винаги съм работила нещо, което харесвам и ми дава стойност повече от банковия превод в края на месеца, но чак след 6 години трудов стаж започвах да усещам работата си като нещо, което върви нанякъде конкретно.

До този момент бях работила само в неправителствения сектор и почти само и единствено за кауза, която запали сърцето ми още в гимназията – деца и младежи в неравностойно положение. И макар да бях завидно постоянна в сферата, някак не усещах постоянство в развиването на уменията ми в конкретна посока. До този момент.

Тъкмо усещах, че развивам афинитет към комуникации, бях завършила супервдъхновяващ курс по пиар и хоп, трябваше да изляза в майчинство и да зарежа посятите семенца. Или поне така изглеждаше.

Всъщност, майчинството се оказа страхотна възможност да работя върху кариерата си! Имах куп свободно време и най-вече свободен ум. Да, майчинството е изтощително физически и емоционално, но интелектуално, нека не се лъжем, никак не е предизвикателство. Заех се да работя (безплатно или с минимално заплащане) по няколко проекта на приятели, които изискваха умения в областта на онлайн комуникациите – писане на текстове за уебсайт, блогове, социални мрежи и доста имейл. Беше супер!

Имах много да уча, но и намирах страшно много информация. По време на бременността още четях нощем, а през деня пишех. Като се роди Филип, понамалих темпото, но продължих упорито и само след година се намерих на прекрасно място (образно казано):

  • имах работа (вече платена) от вкъщи и в сферата на онлайн комуникациите;
  • сама разпределях времето си, за да имам време за детето и за работа;
  • бях избегнала клопката “бг мама”;
  • и не на последно място – чувствах се суперудовлетворена (вместо депресирана като повечето мами, които се посвещават изцяло и само на детето)!

working from home

Около 4 години по-късно, нещата продължават да се развиват в същия дух: вече имам две деца – планирахме ги с малка разлика, понеже искахме да растат заедно; имам няколко клиенти, за които преди година не бих си и мечтала, работих няколко месеца и за международна агенция, с която обслужвахме голям корпоративен клиент – Samsung България.

А най-хубавото е, че докато децата ми са малки имам възможност да разполагам с времето си така, както сама преценя. Нямам намерение да изпускам най-хубавите моменти от живота си. Наслаждавам се на достатъчно време с децата. Имам време да играя пълноценно с тях, да четем, да ходим на вълнуващи места. Дори успявам да готвя домашна храна, което ми е суперважно в ерата на веригите за бързо хранене.

С днешна дата, равносметката ми е такава. Излязох в майчинство от “кариера” (6 години) в НПО сектора, без много специфична експертност, макар и в благородна сфера, която носи удовлетворение. Близо 5 години по-късно децата ми вече са достатъчно големи, ходят на градина редовно и почти не боледуват вече (честите настинки при малките деца за ужас за всяка работеща майка) и аз имам CV,  с което съм доста конкурентна за експертни позиции в сферата на пиар и комуникации.

Разказвам всичко това с надеждата, че ще достигне до някоя бъдеща мама, която днес има притесненията, с които аз се борех преди почти пет години.

Писах тази статия по повод едно конкретно обучение за стартиращи онлайн предприемачи, за което имах възможност да дам безплатен билет. Обучението отдавна мина, но то не е единственото. Светът, България и София са пълни с предложения за различни курсове, обучения, които могат:

  • да ти помогнат да доразвиеш компетенциите си;
  • да ти дадат шанс да изследваш нова област за кариерно развитие, без да си пришпорена да вземаш решение или да се отказваш от настоящата кариера;
  • да те срещне с хора “от твоето племе”, с които няма да си говорите за памперси и повръщане;
  • да те разсее от трудностите около детето;
  • да те накара да се почувстваш удовлетворена и способна;
  • да ти върне вярата, че МОЖЕШ!

Хайде, мами, светът повече от всякога има нужда от способни и отговорни хора, които могат да управляват множество процеси по едно и също време без да хленчат и отлагат.

“Татко забравя” от У. Ливингстън Ларнд

татко забравя

По някаква необяснима за мен причина, досега съм пропускала  да прочета една велика класика, която трябва да се прочете от ВСИЧКИ. Да, абсолютно задължителна е за всички, които се занимават с комуникации от всякакъв вид – онлайн/офлайн пиар, реклама, маркетинг и все. Много е важна и за всички останали. Просто променя животи!

Та, книгата е “Как да печелим приятели и да влияем на другите” на Дейл Карнеги (Издателство “Кибеа”, 1996). Писана е през 20-те и 30-те години на миналия век, но езикът е чудно лековат и лесно смилаем. Вземайте и четете!

Онова, което не мога да не споделя е откъс от уводна статия в “Пийпълс Хоум Джърнъл”. Карнеги пише за статията:

“Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чувства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред.

Ето и откъса:

ТАТКО ЗАБРАВЯ

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

——–

С това не правя опит да се извиня на моите две безценни съкровища за времето, в което с гръб към стаята бързам да пратя поредния имейл, да пусна поредната публикация или да върна поредното обаждане. Обещавам обаче, публично, че няма да позволя на работохолизма си да ми отнеме най-ценните моменти от живота, а именно времето, в което децата ми стават хора. ❤

татко забравя

“Моля ви, не ми правете забележка” или за кърменето като част от моя живот.

Винаги съм смятала, че всичко естествено е най-добро за детето – в т. ч. раждането без операционна намеса и кърменето вместо шишетата. Бях убедена, че искам да родя естествено (освен ако медицински причини не изискваха друго) и да кърмя децята си до годинка. Преди да родя Филип (сега на 2г.) се притеснявах единствено от клизмата преди раждане – просто ме ужасяваше мисълта за това извращение. Раждането и кърменето ги бях писала “естествен процес”, следователно всичко ще си цъфне от самосебе си. 21 часа родов процес бяха достатъчни, за да ме убедят, че макар и естествени, някои процеси изискват особена сила, че дори и умения. И тъкмо си мислех, че  е свършило най-трудното и се започна с кърменето.

Ще ме прощават хората, с по-чувтвителни сетива, но вече разчупих леда с откровението за клизмата. Та, започна се тримесечна борба с кърменето – на всеки три часа – 45 минути нетърпими болки, ако детето проспи часа за кърмене – подуване и нови болки. На втората седмица ми спря кърмата и тъпо и упорито трябваше да я потеча отново. По това време имах рани на краката, понеже ги търках един в друг, за да изтърпя болката от кърменето. Оказа се, че на Филип небцето е твърде високо, та оттам проблемите. Започнах да се цедя – два вида, ръчни помпи, една елекртическа, отделно техники за цедена наръка. Един час цедене. След два часа пак. Да, и през нощта. Навивах си будилник, защото ако пропуснех, това казваше на мозъка, че детето няма нужда от кърма и той не произвеждаше. Трябваше освен цеденето, да давам и на Филип да суче, че да не забрави как се прави. На третия месец бялото злато потече в достатъчни количества, за да е достатъчно на Филип. Аз не бях излизала от вкъщи, с изключение на 4-5 път за три месеца! Буквално!

Беше вече юни и почнахме да излизаме. Търкахме жълтите павета по 4-5 часа всяка вечер (да, беше лето орешарово). Аз кърмех спокойно (вече по за 5-10 минути) и нямаше нужда да се тревожа за цедене, удобни възглавници за подпиране и пр. Това лято кърмих на стълбите на БНБ, в градинката на Народния театър, в градинката около паметника на съветската армия, на стълбите на СУ, на тротоара около Ал. Невски. Не се сещам за други места.

Не знам дали, защото протестът беше съставен от “младите, умните и красивите”, но никой никога не ми направи забележка, не ме погледна накриво. И така, аз пораснах в свят, в който кърменето е трудно само докато тръгне, после вече е песен – носиш си храната на детето, където и да си – винаги топла, винаги в чисто и подходящо шишенце. Разкош!

Роди се и Дамян и след около половин година пауза, започнах да кърмя отново. Вече лесно от самото начало (с изключение на няколко дни, докато количеството се установи). Работя активно през цялото време, излизам ежедневно за срещи и по други задачи. Нося си шал, с който се покривам, когато се наложи да кърмя и не съм се добрала до вонящ обществен кенеф. Кърмя на срещи на Управителния съвет на Надежда за малките. Кърмя в полувремето на баскетболни мачове, където публиката в основната си част не се състои от “умните и красивите” (ще ме прощавате, приятели, не че не сте умни или красиви – просто този израз се възприе за една друга част от населението), кърмя на пейки в мола (аха). От време на време попадам и на места, специално пригодени за кърмене и тогава се чувствам като принцеса.

Ако някой някога ми направи забележка, ще помоля мъжа ми да го набие. Не, разбира се. Вероятно ще се сдухам и като се прибера, ще си поплача. Сигурно няма да повторя. Ще реорганизирам ежедневието си, ще се откажа от динамичността му, ще зарежа някои от проектите, които движа и ще си натискам парцалите в следващите няколко месеца. 

Моля ви, ако ме видите да кърмя някъде и не ви е приятно, обърнете се на другата страна. Не ми правете забележка. Ще сринете вярата ми в света, ще разколебаете решителността ми да имам трето, четвърто и пето дете, ще ме замислите дали да насърчавам сестра ми да кърми своите деца, ще направите терминал едно и две мнооого привлекателни, макар да нямат стаи за къмачки.

Когато Аз и Ти се срещнем

Колко пъти се виждаме с хора, но никога не ги срещаме истински? Колко пъти питаме „Как си“, но не чуваме отговора ? С колко хора контактуваме, без да си дадем труда да ги опознаем? Колко пъти сядаме на маса с някой само за да разкажем собствената си история и след това да не чуем чуждата. Много започват с Аз…и завършват с това. А даваме ли шанс на другите да ни познават?

Понякога си мисля за хората, като за …зелки ( метафората може да не звучи особено изящно, но поне е образна). Трябва да разгърнеш доста листа, за да стигнеш до сърцевината. Някои са по рехави и се отварят лесно, но други са така вклинени едно в друго (а тези май са най-многопластовите), че често ти идва да се откажеш. Истината е, че никога нямаме гаранция, какво се крие под всичките пластове, а често по път попадаме и на някое не до там добро…листо. Но това е то – природа! 🙂 Мислете за хората, като за зелки. След като бавно отстраниш няколко наранени, очукани листа отвън, често се разкрива съвсем нова гледка.

Ценността на срещата ни с другия е в това, че той ни показва друга гледна точка към звездите. Звездите – физични, астрални, романтични, поетични, мистични, човешки, без смисъл…

Всеки гледат на света през собствената си история и ценности, всеки пречупва реалността през собствената си истина за живота и всеки може да бъде учител на другите. Единственото условие е да умеем да слушаме и да бъдем открити.

Когато Аз и Ти се срещнем ще бъдем равностойни, ще бъдем еднакви по важност. Когато Аз и Ти се срещнем, Аз ще искам да знам каква е твоята история и няма да те съдя, преди да знам, защо си такъв. Така ще направиш и Ти. Когато Аз и Ти се срещнем, аз ще бъда честна с теб и няма да играем игри, в които ще има загубил. Аз и Ти не сме врагове. Когато Аз и Ти се срещнем ще знам, че Ти си много повече от това, което виждам в момента. Когато се срещнем ще искам да ти споделя уроците си и ще знам, че и ти имаш какво да ми кажеш, и ще те слушам с цялото си внимание. Аз знам, че съм важна, че знача, че имам история, път и мечти. За това знам, че и Ти си такъв. Когато Аз и Ти се срещнем, ще се погледна през теб и ще се опозная отново, ще стана по-богата и по-истинска.

Когато Аз и Ти се срещнем, ще гледаме звездите и ти ще ми разказваш, как изглеждат те през твоите очи. Аз ще те слушам и ще откривам в тях нови нюанси, и те ще стават още по-красиви за мен.

Срещата с другия и цял нов хоризонт, нова светлина, която осветява непознати страни на реалността. В срещата с другия осъществяваме и най-важната среща – тази със себе си!

httpearthboundsoulja.tumblr.compost50604207592
Източник :http://earthboundsoulja.tumblr.com/post/50604207592

За сърцата или… намираш ли, когато търсиш?

На този въпрос ме наведе едно мое хоби, стартирало съвсем наскоро – снимането на сърца. И то не какви да е сърца, а такива, които са възникнали естествено и съм намерила съвсем случайно. Като тези мокрите, които няма да имат шанса да бъдат видени от много.

10958204_10152891924984193_2399765900245836541_nВсичко започна естествено. От прозореца на моето място в работа се вижда сграда, част мазилката на която е паднала – във формата на сърце 🙂 Вече 2 години, всеки път когато погледна през прозореца, го виждам. Особено красиво е, когато е слънчево. И с времето става все по голямо, но запазва формата си.

20150216_124948
Второто беше повратната точка, която отприщи колекционирането. Направо си беше тематично и мотивиращо 🙂

10801527_10152653815154193_6554049274921275306_n

Нещата тръгнаха на шега и си признавам, че ми доставя удоволствие.

Като всяко колекционерството и моето вече си има правила. Признавам за находка само тези, които са с ясно разпознаваема форма и са попаднали в полезрението ми случайно. За да бъда честна, това обикновено се случва, когато най-много бързам. За миг се засуетявам дали да се върна за снимка, но винаги решавам, че няколко секунди закъснение са по-поносими от съжалението, че съм изпуснала мига.
И след това продължавам с усмивка…

Реално в хобито ми няма нищо оригинално. По-интересни са мислите, който започват да вилнеят в главата ми след всяко поредно откритие. За това, че пътят по който минавам всеки ден може да е различен и изненадващ, откривайки нови детайли в него. За това, че несъвършенството  всъщност може да е съвършено. За това, че ако си с отворени сетива, нещата се появява пред очите ти и красотата наистина е във всичко.

10269445_10152855080044193_2513334628069526001_n
Наскоро ми казаха, че когато търсиш нещо го виждаш навсякъде. Така било и с моите сърца. Някак си не бях склонна да се съглася. Има нещо друго, което прави магията. Реших да си направя експеримент и да ги търся целенасочено. Истината е, че можеш да ги видиш, но далеч по-криви и несъвършени. Обикновено трябва да вложиш доза въображение и те са там. Лесно е, но не е истинско и не носи удоволствието на спонтанността. Моите сърца не са такива, не са на всяка цена!

Даже понякога не мога да ги видя повече, дори и да ги търся повторно…

10613158_10152680770314193_4359897505464858377_n
Сега сърцата станах метафора. Какво намираш, когато търсиш? Когато силно искаш да видиш нещо го виждаш, защото вече е в съзнанието и мислите ти. Проектираме го в действителността от нуждата да бъде там. Хващаме малък елемент и чрез въображението допълваме до цялост. А действителността е друга. Това, което ние виждаме, всъщност е бледо подобие на желаното. Но притиснати от необходимостта приемаме и това, и го доукрасяваме в мислите си. Тогава няма удоволствие, има нужда и заблуда. Има отчаяние. Няма истинско откриване, има проекции. Има и разочарование, когато по-късно отворим очите си за истината.

Когато спрем да се водим от нуждата, започваме да откриваме. Когато търсим същността и емоцията, а не формата – тогава откриваме. Когато гледаме с отворени очи и любопитство, а не проектираме – тогава откриваме. Когато започнем да се радваме искрено на откритията си… тогава намираме още! Тогава откриваме и това, което търсим. Истината е, че много често разбираме, че дадено нещо е най-доброто за нас, едва когато го намерим. А колко пъти сте получавали нещо, което сте желали силно и сте били разочаровани след това? Внимавайте какво си пожелавате. Наистина!

Когато емоцията е истинска и от сърце е заразна. Тогава това, което търсиш започва да идва при теб само и в целия си блясък!

10959371_10152875303479193_3128167616294725670_n20150216_134545

И в тези моменти не забравяйте да благодарите! 😉

За ваксините – не какво мисля, а как се чувствам

Не знам поради каква причина в последните няколко дни интернеда избухна с мнения в подкрепа на ваксините. Вероятно нещо са дали по телевизора, което съм пропуснала, че така изведнъж много хора решиха да си кажат мнението.

Аз нямам за цел да изкажа мнение ЗА или ПРОТИВ ваксините, нямам намерение и да коментирам мненията ЗА или ПРОТИВ ваксините.

Искам само да си кажа, понеже ми тежи, как се чувства една средноинтелигентна (по общоприетия стандарт за интелигентност) майка посред тоз обществен диалог, в който никой не слуша другугата страна, за да я разбере, а за да ѝ отвърне подобаващо.

Това, което аз виждам са два типа коментиращи:

1. изпаднали в истерия майки, които се нахъсват помежду си – средноинтелигентни (и те като мен), загрижени, стресирани, малко поизглупели около изтощителната, но интелектуално щадяща грижа за бебето, които гледат надменно всяка невежа, която допуска илюминатите да разболеят детето ѝ от аутизъм, и

2. мъже и жени, които нямат деца (или не са основния грижещ се за детето вкъщи), които са свръхинтелигентни или поне се изказват с надменност, която предполага, че се имат за такива или най-малкото за по-интелигентни (поне мъничко “по-“) от хистерясалите мами, които обвиняват опълчилите се срещу науката и медицината прости люде.

Сега, има и други в целия диалог, но те или си мълчат или просто ме избягват мен лично, защото аз не ги засичам. Всъщност, не всички ме избягват. Онзи ден Гери ми писа: “Мирянка, какво мислиш за ваксините. Мен много ме е страх.”

И мен ме е страх. 

Страхът е най-лошия съветник.

И какво сега?

Страх ме е да направя ваксината, страх ме е и да не я направя. 

И най-малката вероятност да вкарам в детето си нещо, което може да му навреди, ме ужасява. Ужасява ме и мисълта, че ще го оставя уязвимо на болести, за които човечеството вече има лек и той е достъпен за мен.

Сега ще си призная с риск да бъда заклеймена от всички в спора – децата ми са ваксинирани с повечето задължителни ваксини – с изключение на две- три, с които имаме да наваксваме понеже боледуваха доста в последните месеци, но не е сигурно дали ще наваксаме. Просто не съм сигурна какво да правя.

Всеки път, когато държа Филип или Дамян, за да може да му сложат ваксината, в гърдите ми бушува буря и въпросът, чийто отговор никога няма да имам: Правя ли най-доброто за него? 

IMG_0141

Вярно е, че са задължителни някои ваксини, но в крайна сметка, моя отговорност е грижата за моето дете. Вярно е, че нося отговорност и за другите деца – давам си сметка, че ако моите деца не са ваксинирани, те поставят в уязвимост и децата около себе си. Честно да си призная обаче, най-ме е грижа за моите си (та-даам!). Искаше ми се да мога да не ги ваксинирам, но да задължа всички около мен да си ваксинират техните – така моите ще са защитени от заразите и от евентуалните вреди от ваксините. Няма как да стане това и в края на краищата всеки родител носи отговорност за решението, което ще вземе с яснотата, че другите около него може да вземат друго решение.

Бремето на такава отговорност е тежко и моля за милост. Пощадете ни поне от грубостта и осъждението, които струят от мненията по въпроса. Изкажете си аргумените, но не сочете с пръст и не заклеймявайте.

Вижте, нямам против диалога ЗА или ПРОТИВ ваксините. Нужен е. И ще чета всичко, което ми попадне, за да съм сигурна, че съм дала всичко от себе си, за да знам правилния отговор.

Само една молба имам към участниците в диалога: не ни съдете, не ни се присмивайте, не ни сочете с пръст и не ни заклеймявайте. От която и страна да сте. Срещу която и страна да сочите, имайте едно предвид:

Колкото и изглупяла да изглежда отстрани, колкото и фанатично заблудена да ви се струва, колкото и невежа да е, Всяка майка прави каквото прави с убеждението или най-малкото с надеждата, че прави най-доброто за своето дете.

Уважение даром?

Напоследък се чувствам като един радетел за свободата и независимостта…ама тази вътрешната.

Уж работя върху това да мисля независимо, но задачата не е никак лека. Все изкачат разни ефекти на това и онова, разни неврози, комплекси, предразсъдъци и други чудеса, които обективно съществуват като феномени и е добре да имам предвид. Е, поне не съм уникален случай. Напълно съм убедена в това! 🙂

Сигурно сте чували за Ефекта на ореола? Това е един специфичен начин, по който оценяваме другите. В последно време се набива като трън в очите ми и ме кара да искам да извикам революционерски – Уважение даром Н-И-К-О-М-У!

По-конкретно, ефекта на ореола е тенденция да се създава обобщена нагласа около една конкретна черта на личността, която влияе силно върху възприемането и преценяването на всички останали, а също и постъпки и намеренията. Тази конкретна характеристика създава ореол, който осветява всички черти на човек като позитивни, и потвърждаващи неговите способности и доброта.

Чертите, които осветяват най-ярко личността са физическата привлекателност, социалният статус и популярността (тези най-често). Наличието дори на една от тези, филтрират новопостъпващата информация като често допуска само позитивното и игнорира дискредитиращото. Колко пъти разни хора са се излагали пред нас зверски, но ние сме им прощавали, само защото са красиви и известни?!

Това вероятно е въпрос на народопсихология и ценности. Ако бяхме издигнали добротата, честността и справедливостта в култ, за сметка на парите, визията и престижа, вероятно предразсъдъчното, ореолно мислене нямаше да е такъв проблем. Просто защото, ако някой е добър и честен, той е добър и честен…и няма значение как изглежда и с колко пари разполага.

Тези предварителни нагласи, често ни изиграват крайно неблагоприятни шеги. Правят поведението ни консервативно и неадекватно, а на моменти дори комично.

index

Да се върнем към моя позив за революционерски възглас и темата за уважението. Трябва да бъдем малко по-критични и да го раздаваме отговорно, като титла. Уважението се дава за заслуги и цялостно представяне на личността. То е отличието, което поставяме за това, че някой изпъква с достойнствата си, а тези достойнства намират израз и в едно достойно поведение. Припомням, че личността е сложен, многопластов комплекс и не бива да бъде ощетявана, като за нея се съди само по една единствена характеристика.

Така е честно! 🙂