За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора). Continue reading

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност. Continue reading

Писмо до родителите в детската градина относно подаръците и Коледа

Написах това писмо до родителите на децата в групата на Филип  (3г. и 10 мес.) във връзка с подготовката за коледното тържество в детската градина. Споделям го публично, тъй като смятам, че практиките, които има в нашата градина, вероятно съществуват и на други места. Това са неща, за които ние родителите се разбираме, не са “институционални” за градината въпроси и не са ни спуснати от ръководството на градината. Писмото ми адресира това какво ние като родители избираме да направим за децата си.

Скъпи родители,

Пиша това писмо със свито сърце, поради няколко причини. От една страна, не искам да обидя някого или да прозвуча сякаш омаловажавам усилията на по-активните родители. От друга страна съм изпълнена с притеснение за начина, по който се очертава да почетем един от най-светлите празници за цялото човечество – Рождество Христово. Загрижена съм и за това, че когато в една група има 20-30 човека, които трябват да вземат решения за най-ценното – своите деца – много вероятно е да имаме несъгласие и да възникнат конфликти.

Аз не искам това.

Повече от всичко искам в следващите 4 години с вас да изградим приятелства и да си сътрудничим по въпросите, които касаят общия живот на нашите дечица в детската градина.

Позволете ми да дам малко предистория преди да споделя мислите си относно Коледните активности в градината.

През септември се събрахме заедно на родителска среща и на всички нови родители беше казано каква е практиката: събираме по 70 лева за учебни материали и по 30 лева за 3 предстоящи през годината празници: Коледа, 8-ми март и 1-ви юни (по 10 лева за празник). Нищо от това не беше обсъждано и никой от нас, по-новите родители, не се възпротиви. Аз лично предпочитам откритите обсъждания, но съм и готова да се доверя на хора с опит, затова се доверих и участвах в установената практика.

Вчера говорих с една от по-активните майки, която изключително много уважавам по не една причина. От нея разбрах, че 10те лева, които сме събирали са само за „лакомства“, а отделно от това всеки родител трябва да предостави подарък за своето дете по списък съставен от госпожите. Те са питали нашите деца какво искат и са ни го написали, да знаем и да купим. Чух дори, че някои родители ще носят подаръци на цени от порядъка на 60 – 100 лева, че и повече.

Скъпи родители, аз съм притеснена!

Притесняват ме няколко неща:
1. 10 лева за лакомства – това са 6-7 килограма захар. Моите деца не изяждат толкова за 3 месеца! Както и да е. Това ще го преживеем – празник е. Нищо няма да им стане на децата от веднъж.
2. Госпожите питат децата какво искат за подарък. Това за мен е много неприемливо. Разговорът за коледния подарък е разговор за онова, за което детето мечтае. На тази възраст това са техните мечти! Това е разговор, в който аз имам възможност да си поговоря с детето за онова, което то обича и да му помогна, ако има нужда от насока. Не бих искала някой да отнема тази привилегия от мен! img_20141217_154113-crop

3. Всяко дете ще получи различен подарък на тържеството в градината. Това ни поставя в ситуация да се състезаваме! Защо? Всеки иска детето му да се чувства специално и затова ще се постараем да получи най-доброто. На тази възраст децата се идентифицират с групата, към която принадлежат. Ако някое дете получи по-малък (в неговите очи) подарък, то ще се почувства нещастно и по-недостойно в своята група. Аз не искам това за никое дете!
4. Гигантски подаръци в градината. Съвсем честно, аз смятам, че мястото за най-хубавите подаръци е вкъщи. Ако и в градината има големи и пищни подаръци, това обезценява всички други подаръци. Това прави децата алчни и цинични. Аз не искам това за моето дете. Ако пък сме готови да дадем на децата си най-хубавите подаръци в градината, а вкъщи подарим нещо малко, на какво ги учи това? Че градината е мястото, където се грижат за нас най-добре? Не възпитава ли това възрастни, които чакат на държавата и институциите да се погрижат за тях? Опасявам се, че това е социалистическо наследство, което аз не желая да предавам на поколението след мен.

Скъпи родители, не искам да развалям направената вече организация. Но ако тук има някой, който споделя моето мнение, моля ви, споделете. Нека заедно да намерим начин да направим нещата така, че всички да сме щастливи! Ако и да решим, че продължаваме по вече приетия план, тъй като няма време, аз ще измисля как да се справя с притесненията си, но нека не подминаваме въпроса само защото сме твърде заети да обсъждаме или пък твърде пасивни, за да не споделим мнението си.

Съжалявам ако обиждам някого. Това е последното, което бих искала. Всеки родител е различен и има своето виждане за отглеждането на детето си. В група от 30 човека има 30 различни мнения, сигурна съм, но нека се опитаме да се разберем в дух на приемане, изслушване и сътрудничество.

Благодаря ви!

Подарък за Коледа на дете от 2 до 5 години

В последните няколко седмици твърде натрапчиво ми се оявява въпроса за това какъв подарък е подходящ за деца от 2 до 5 години. Та, реших да поизтупам праха от този личен хаотичен блог и да драсна това-онова, което ми се върти в главата. Очевидно, вкъщи никой не ме слуша, затова имам нужда от дигитална публика и лайкове за самочувствие (: Continue reading

Щастие без подсладители

*** Порция делнични размисли от Марина Попова***

Видях ги в магазина и за момент ме обхвана една такава носталгия по миналото, по детството. Не обичам плодови дъвки. Не обичам и тези лъскавите, примамливите, чиито вкус изчезва за минути. Едва уловим момент на наслада. Но си купих. От носталгия. Нетърпеливо я разопаковах и очаквах някакъв емоционален взрив. Сякаш нещо трябваше да ме изстреля към едно идеално време и място, което е било. Към едно време на безметежна радост. Нещо направо утопично.

13336032_10153981630279193_7695978223729640522_n

Еми да. Не ги харесах. Не ги харесвах и тогава. Миналото някак си се надценява.Наложи се да си го призная.

Та по този повод ме навяха разни мисли…

Да! Миналото често се надценява. Имаме странната склонност да идеализираме неща, които дори не харесваме, само защото принадлежат на миналото. Склонни сме да забравяме или дори откровено да затваряме очите си за всичко, което не сте вписва в романтичния образ на едни времена, които вече са зад гърба ни.

Интересно. Някак си щастието винаги е било. „Ах, какво беше тогава“, Ех, колко прекрасен беше той.“. Носталгия по детство, училищните години, студентските, първата любов дето не хващала ръжда, втората и тя не хваща, ‘щото е втора, последната също, защото е последна.

А сега съм нещастна, защото е СЕГА. СЕГА имам трудности и предизвикателства. От всички времена, сегашното винаги е най-неприятно. В миналото има романтика, в бъдещето надежда, а СЕГА носим цялата тежест на човечеството върху плещите си. Щастието винаги е било…или ще бъде. Но никога не е сега. Винаги е напудрено, захаросано, идеално.

Нашият ум е усложлив. Имаме способността да забравяме. Да освобождаваме паметта си от ненужната информация.  И понеже забравяме избирателно,  някак си е естествено, първо да се освободим от неприятното. Като да си оставиш най-вкусното за накрая. И в крайна сметка ученическите години стават „най-хубавото време в живота ми”, защото някак си се оказва, че сме забравили стреса от изпитването, неприятният съученик, който ни се е подигравал, кофти приятелката, която ни крадеше всички гаджета и още куп подобни „дребни” детайли. Или пък „след него няма да има друг” нищо, че никога не ме подкрепяше, нито веднъж не ми подари цвете, изобщо не се интересуваше от мнението ми и накрая ме заряза. А-а-а, май първо ми изневери, след това каза, че аз съм била виновна и накрая ме заряза. Та все пак „друг като него няма да има”. Я-я-я, пак да си помисля май. Някак си странно звучи да съм била много щастлива тогава. Ама пуста му носталгия…

Сигурно след време ще забравя, че „днес един ме наруга в автобуса”, че „онзи, дето много ме кефи, не ми обръща внимание”, че „работата тая седмица не върви много”, че на срещата снощи, „косата ми май не беше в най-добрия си вид и той сигурно не ме е харесал” и ще броя тази година (”ехеее, помниш ли като бяхме на по 30”) като една от най-щастливите в живота ми.

Е, след като така или иначе ще забравим хора, имена, събития, май е редно избирателно да насочваме вниманието си сега. Да не хабим много нерви. Да си припомняме, че всичко минава и много неща се забравят. Да приемем, че щастието в настоящето е без подсладители. Натурално, естествено, леко стипчиво.  Да го ценим такова, защото преживяванията и чувствата ни днес са бъдеща ни носталгия.

Обичаме ближния като себе си

***Порция делнични размисли от Марина  Попова***

Обичаме го условно, сравнително, невротично, непостоянно – обичаме го като себе си. Обичаме с  „но“, „обаче“, „ама“, „когато“…

Миряна наскоро ми каза: „В следващите 100 години няма какво ново да бъде написано. Просто няма нужда. Всичко вече е изказано.“ (цитирам я по спомен) И мога само експресивно да изразя съгласието си (с абсурдно словосъчетание) така, както езиковият фейсбук-етикет повелява: „МНОООГО ВЯРНО, Миряна, много вярно!“. 🙂

Всичко вече звучи като клише, толкова сме наясно с нещата. Остана само трудната част- да го заживеем. Да заживеем с мъдростите, които надарените с изящно слово са създали и създават. Тези неща, дето звучат като открадната от нашите глави, ама по-добре формулирани. Всички сме много умни и по-умни ставаме. Четем, мислим, ревизираме и пак на ново. Еманципирани, граждани на света, на Вселената, „морето ни е до колене“, избор много, жени и мъже бол. Ама какво от това?! Как оползотворяваме възможностите? Как боравим с нещата, които „много добре знаем“? Защото едно е да знаеш, съвсем друго да можеш, а още по-различно е да го направиш.

Да се върнем към основния съвет, който всички ни дават – да обичаме себе си. Така де, самочувствие на много хора не липсва. Самочувствието – оня раздут балон, особено чувствителен и готов да се спука от най-малката външна намеса.

Ама обичаме ли се всъщност? На практика, не на теория. Това, как се обичаме реално, личи най-много в това как обичаме другите. Или Другия! Онзи, който след нас самите, най-много заслужава обичта ни. Най-специалният, най-търсеният, най-чаканият – Човекът. Как се отнасяме към връзките си? Към противоположния пол?

Тази не е достатъчно такава, онзи не е достатъчно инакъв, ама „и по-добра ще намеря“. Всичко е сравнение, състезание, условия, промени, мода… Търсим стойност в другия, която да прибавим към себе си. Превръщаме другите в аксесоари, които да добавят тежест към ПО-образа, към който се стремим. С  поглед вечно устремен към НАЙ.

Така приемаме и себе си, колкото и упорито да го отричаме. Ние сме във вечно сравнение с другите. Поставяйки условия и задавайки критерии за хората около нас, разкриваме собствената си ограниченост. Ограничени сме от мнението и одобрението на другите. От това какво ще кажат за нас и къде ще се позиционираме в обществото.

Ако трябва да се представим пред някого, най-вероятно можем да кажем много добри неща за себе си, да ги назовем с думи. Но живеем ли достойнствата си? По повод на себе си наскоро си мислех – какво значение има, че аз знам, че съм много любвеобилна и романтична, ако никой не го разбира чрез действията ми?

Често твърдим, че мнооого можем да обичаме, ама видиш ли, нямало кого. „Хората не го заслужават.“ Ами така обичаме и себе си –когато сме добри. Когато се издъним, когато не се чувстваме успешни, когато качим някое килце или нямаме плочки, като оня пич във фитнеса, тогава не заслужаваме любовта си. Упрекваме се, самобичуваме се, отхвърляме слабостта си. Изливаме ярост и негодувание върху себе си. Наричаме се неудачници и понякога трудно си прощаваме.

Това е да се обичаш условно – само когато си силен, безгрешен, могъщ….и все сравнение с някой друг. Как иначе бихме могли да преценим стойността си?

Така обичаме и ближния – условно. Тя трябва да е слаба, защото приятелите трябва да ни завиждат. Тя трябва да е чернокоса, защото „русото не е модерно“. Той трябва да е нацепен батка с BMW, за се чувствам жена до него. И всякакви други „трябва“, които се вписват във визията ни за ПО-ПО-НАЙ живот.

Едва когато приемем, че грешим, че понякога сме слаби, че в живота ни има и падения, освен възходи. Едва когато приемем, че имаме чувства и нужди, че не сме си самодостатъчни, че понякога се налага да се опрем на другите. Едва когато приемем, че никога няма да бъдем съвършени, че винаги ще има по-добри от нас в дадена област. Едва когато приеме, че стойността ни не преминава с модата или сезона, не зависи от годините, цвета на косата и формата на тялото ни, тогава можем да започнем да се обичаме. Когато приемем себе си като несъвършени, ще разберем, че не можем да очакваме съвършенство от нищо и никой. Няма съвършен мъж, жена, връзка, живот…

love sharing

Най-добрият начин да изживеем любовта към себе си е като обичаме някой друг, така както себе си. Да го обичаме с приемане, с разбиране, с уважение, свободно.

В крайна сметка смисъл има само това, което правим на практика. Добрите намерения и сухата теория не топлят никого…. нито прочувствените статуси във Фейсбук. 🙂

 

 

В тая скапана държава само една надежда имам

Четвъртък следобед, бързам да поприключа служебните задачи, за да взема навреме децата от градина и да стигнем до кабинета на педиатърката преди да ѝ свърши работното време. Взимам ги от частната детска градина, в която ходят, понеже няма места в държавната.

Емвам ги двамата в едноместна количка и се започва слалом между дупките из тротоарите в най-старата част на София. Грее слънце и от усилието да лавирам с количката се потя. Духа обаче и вятър и се смръзвам. Схваща ми се врата, но дори не забелязвам тази подробност. Просто ми се гади от мисълта, че  пред кабинета в мизерното трето декаце ще има 932865328 чакащи, а от работното време на д-р Минева остават само 15 минути.  Горката аз – каква мъка, каква съдба.

Стигаме декацето, свалям дечинята от количката един по един, качвам количката по стълбите и умолявам децата да се качват и те,, вместо да ровят в дупките между плочките пред входа. Поколебавам се какво да правя с количката. До третия етаж няма асансьор. Но ако я оставя долу и изчезне, съм обречена на още повече мъка и още по-тежка съдба. Решавам все пак да я оставя на партера. Скривам я зад един рекламен банер. Така, за всеки случай.

Три етажа по-нагоре заварвам за първи път д-р Минева да седи пред кабинета си и да си лафи с колега. Тъкмо тръгва да ми минава през ум мисълта как ще се нацупи, че ѝ разваляме рахата и тя скача. Нямаше как да го очаквам. Тя е на около 70 все пак. Кой ли би предположил, че е способна да скочи така!

О, кой е дошъл да ме види! Ето ги момчетата! Хайде влизайте, сладки вие дечица.

Олеква ми малко, но още ми е присвито. Ще искам от нея да попълваме документи за прием в държавна детска градина. Аз до този ден не правех разлика между Здравна карта и Здравно-профилактична карта. Че то кой нормален човек прави разлика. Звучат като едно и също нещо, а въобще дори не искам да размишлявам над въпроса кому са нужни два хартиени документа, в които пише едни и същи неща. Имунизационният паспорт е съвсем друго, него си го знам. Дали го нося е друга тема.

Д-р Минева поглежда какво нося, установява, че е половината от онова, което ми е необходимо и започва да ръшне из кабинета си в търсене на останали бланки, с които да попълни моите липси. Аз пак се разтревожвам и правя опит да предложа нещо като да отскоча до книжарницата. Минава ми през ум цялата хамалогияа с децата и количката, но съм длъжна да предложа.

Абе, стой тука сега. Все нещо ще намерим…. Оп, ето една карта. И тука една –  по-стара, ама ще стане. Ще ми донесеш следващия път да си имам пак.

Аз се умилявам от решителността, с която се заема да ми помогне. Тя започва да попълва. Децата вършеят из кабинета, хрърлят играчки над главите си, пиполят апаратите, бъркат из шкафчетата. Тъкмо хвана Дамян, докато дърпа някаква дреха от закачалката и гледам Филип е взел един печат от бюрото и разкрасява белия чаршаф на кушетката. Примирам от срам, но д-р Минева не казва нищо. Готова е с документите.

О, чудесно, много Ви благодаря! Хайде, момчета да си тръгваме преди да сме съборили декацето!

В този момент Филип се тръшва на земята и започва да реве:

Нееее! Не ме е прегледала!

Аз съм в ступор. Не знам какво да кажа и д-р Минева отново е Героят на деня:

О, ама наистина! Ела тука, моето момче, да те прегледам. Вдигай блузата да те преслушам.

Прегледа му и гърлото и всичко, макар да беше вече 18:45 – много след края на смяната ѝ.

Не знам какво да кажа. Много Ви благодаря, д-р Минева. Хайде момчета да подредим играчките, които разхвърляхме, че д-р Минева и тя трябва да си ходи.

А тя отвръща:

Не се притеснявайте. Ей тука ще ги събера, че ги нося на химическо чистене като паднат на земата.

След тези няколко драматични обрата в иначе делничния ден, няма как да не започна да си задавам екзистенциални въпроси.

Д-р Минева има избор. Има избор да се пенсионира и си седи вкъщи и да псува колко ѝ е ниска пенсията. Има избор и да ми измрънка, че идвам в последния момент. Можеше направо да ме върне още от входа. Има избор и да няма играчки в кабинета си, камо ли пък да ги носи на химическо. Лесно е да избере и да ме нахока, че съм ужасна майка и не съм донесла, каквото е необходимо за документите. Тя не беше длъжна да прегледа Филип, понеже той си беше здрав и бяхме там за друго. Можеше да го смъмри, че се тръшка и да изгледа мен с укор, че не мога да го овладея.

Д-р Минева има избор. Всеки ден. И тя избира да обича това, което прави и да дава всичко от себе си между четирите стени на кабинета си. Да помогне с всяко малко нещо, с което може. И сега си спомням думите на Имануел Кант:

Живей живота си така, сякаш всяко твое действие би могло да стане вселенски закон.

Ако всички сме задължени със закон и действаме, както д-р Минева действа миналия четвъртък, дали тая скапана държава щеше  да е все така скапана държава?

Макар да не е задължително, много хора около мен избират да действат според най-доброто, което знаят и аз наистина живея в една прекрасна държава. Затова не разбирам какво точно имат предвид онези, които твърдят, че единственият изход е Терминал 2. Ами не е. Единственият изход е да правим най-доброто, на което сме способни и да очакваме същото. А ако реалността се размине с очакванията, да имаме мъдростта да продължим напред без да губим надежда.

И да, само една надежда има в тази държава. И тази надежда сме ние!

П.П. Ще прощавате за клиширания патетичен край, но това е си е самата истина.

Препоръчвам “Детството и семенцата на щастието”

Перди няколко месеца прочетох книгата “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел и оттогава взех безброй (микро)решения уверена, че правя правилното нещо, благодарение на принципите, които авторът споделя. Книгата е абсолютно задължитела за всеки родител и основополагаща за онези, които като мен вярват, че целта на родитеството е да отгледаме деца, които са способни да намират щастието, незавсимо от обстоятелствата, които животът им предложи.

Като цяло книгата предлага отговор на въпроса как да бъдем добри родители, но на мен лично тя ми помогна да видя и някои гршки, които моите родители са допуснали. Не за да ги съдя или да им държа сметка за това, а за да си дам шанс да се променя и да не остана в плен на неосъзнато минало.

“…Един от критичните фактори да си добър родител е способността да размишляваш върху собственото си детство и да извличаш поуки от него.”

childhood collage

УСПЕХ или ЩАСТИЕ

В книгата д-р Хлоуел цитира една 14-годишна дама на име Латоя Ханки, израсла в дълбока бедност, която пише в свое есе:

“Успехът е начинът, по който използваш себе си, за да допринесеш с нещо за успеха в живота на другите.”

Колко възрасти ще чуете да дадат такова определение за успех?

Истината е, че стремежът на децата не е да постигнат някакъв успех (такъв, какъвто ние го определяме като възрастни). Стремежът на всяко дете е да бъде щастливо. И тази книга ме насърчи да си поставя за цел да съхраня този стремеж у моите деца.

ТРУДНОСТИТЕ и РАДОСТИТЕ

Спред д-р Халоуел щастливият живот се постига с помощта на две ключови умения, които можем да помогнем на нашите деца да изградят:

1. Умението да се справят с трудностите и

2. Умението да си доставят радост.

ЛЮБОВТА

“Това, от което се нуждаят децата, съвсем не е толова сложно. Това, което активира вълшебството на детството, съвсем не е нещо сложно. Това е любовта… Любовта не е всичко, от което човек има нужда [за да бъде щастлив], но без нея почти нищо не върши работа. В контекста на любовта борбите и неволите водят до растеж.”

НАУКАТА И ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Един от любимите ми цитати от книгата е свързан с това как да преценим кое е добро за детете и кое не. Ваксини? Кърмене или формула? Къде да спи детето? Какво казват експертите? Ами онова последно научно изследване, което твърди, че…

Отговорът на др- Халоуел е:

“Ако поддържате добър контакт с различни хора, свързани с децата и семейството ви – педиатъра, учителите на децата и неколцина свои приятели, – ще можете да съчетаете достатъчно добре здравия разум с всички последни изследваня и да действате разумно.”

5 СТЪПКИ ЗА ЩАСТЛИВИ ДЕЦА

Най-ценното на “Деството и семенцата на щастето” е, че е изключително практична книга, която бувално може да послужи като наръчник за успешно родителство. Авторът дава програма от 5 конкретни стъпки, от които се нуждаят децата, за да процъфтяват:

  1. Осигуряване на сигурна връзка (с родителите или други важни и надеждни възрастни) 1907654_10152745481065796_8227602694529603691_n– “Ако детето расте със силно чувство за свързаност, то развива така нареченото базово доверие. Детето развива и усещане за свързаност и безопасност, което на свой ред го зарежда със смелост…” Когато детето се усети сигурно, то се отпуска да изследва света в онова, което е втората стъпка към неговото щастие, а именно
  2. Играта – макар на нас възрастните играта да ни се струва като загуба на време, за децата това не е така. Чрез играта децата откриват света, придобиват ценни умения и научават страшно много. “Дете, което играе, е дете, което работи… Фантазиите, мечтите и убежденията са плод на продължителната игра”.DSC_0236
  3. Практиката е стъпката, в която помагаме на детето да превърне откритията от играта в способности и умения. Децата невинаги приемат упражненията с охота. За разлика от играта, те доскучават и тук е важно ние като родители да насърчим детето да продължи и дори да настояваме. Практиката е важна, за да достигне детето до майстворство в дадено умение, но и за да се научи на дисциплина, която пък ще му помага във всяка сфера от живота на възрастен.
  4. Майсторството е моментът, в който детето достига някакво постижение, за което се е трудило. То само разбира, че се е справило и това повишава неговата самооценка. Майсторството е плод на практиката и естествените заложби на детето.
  5. Признание – “…много деца, особено по-умните, долавят от ранна възраст какво искат и очакват околните от тях и как да спечелят одобрението им. Започват да играят игра, за да им угодят,  това може да продължи цял живот. Те могат да се научат да потискат истинското си аз до такава степен, че докато станат възрастни, да изгубят усещането си за това кои всъщност са те. За да се предотврати това, децата имат нужда да получат признание и да бъдат ценени за това, което са.”

Книгата разглежда подробно петте стъпки и на мен лично ми даде много ценни конкретни насоки за това как да бъда добър родител. Силно препоръчвам на всички родители “Детството и семенцата на щастието” от Едуард Халоуел.

 

 

Стойне&Стоян за децата, парите и времето в семейството

“Какво ми носиш?”

Това е най-трудния въпрос, на който ми се налага да отговарям напоследък. Труден е, защото човекът отсеща (на 3 години) има нужда да му засвидетелствам моята любов, но от друга страна вярвам, че той трябва да се научи да цени повече моето време и внимание, а не нещата, които се купуват с пари. И така, хем искам да знае, че го обичам, хем не искам да го възпитавам да цени лакомствата и играчките. Какво да правя?

banner

Няколко подобни въпроса ми се въртят в главата и реших да ги задам на двама мъже, които ми служат за пример по въпросите за децата, времето и парите в семейството. Представям Ви Стойне и Стоян, които се съгласиха да дадат бързи отговори на няколко бързи въпроса.

Писах още: Събота сутрин с две деца

stoyne Стойне Василев е финансов коуч, лектор и създател на най-популярния сайт за собствен бизнес и лични финанси в България – SmartMoney.bg. Той помага на хората (включително и на мен) да повишават финансова си грамотност и така да живеят по-добре. Вярва, че знанието е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от него. Само така ще израснем като като човешки същества.

  1. Как се казваш? Стойне Василев, но приятелите ме наричат Тони.
  2. Семейно положение? Женен за Ади.
  3. Деца? Карина на 2 години.
  4. Какво работиш? Помагам на хората да управляват по-добре парите си и сами да определят бъдещето си.
  5. Кой отговаря за финансите вкъщи? Съпругата ми, докато беше по майчинство с Кари, но от както започна работа си разпределяме задълженията.
  6. Детето тежи ли на семейния бюджет? До навършването на 1 годинака имаше повече разходи за малката, защото купувахме специални пюрета, сокчета, козметика, кошарки, столчета и други. Сега е вече голяма и разходите са по-малки.
  7. За какво харчите най-много пари в месеца? Храната, битовите сметки и двете коли са най-големите ни разходи.
  8. За какво отделяте най-много време? Аз лично съм разпределил времето си по равно между работа, сън и семейство. И ако времето за сън е фиксирано по 8 часа на ден, с работата и времето за семейството съм по-гъвкав. Един ден мога да съм ангажиран с някой проект 12 или повече часа, но следващите дни са за мен и семейството ми. Със съпругата ми си имаме семеен календар (по идея на Стоян), в който планираме излизанията.
  9. Кой отговаря за отглеждането и възпитанието на децата? Досега предимно съпругата ми се занимаваше с отглеждането и възпитанието на Кари, но сега и аз се включвам активно, въпреки многото ми ангажименти. Бабите и дядовците също помагат.
  10. Детето имат ли джобни пари? Кари разполага с 2 лева на ден, които може да похарчи за каквото реши.
  11. Какво прави с тях? Засега отиват главно за шоколадови яйца и бисквитки. Тя си избира в магазина нещо, слага го на лентата, подава парите на касиерката и след това си го взима.
  12. На колко години я запозна с парите? Беше по-малка от годинка, когато й купих касичка – хипопотамче. Всеки ден й давахме стотинки, които да пуска в нея. Тогава още не разбираше какво представляват парите и тяхната стойност, но й харесваше звука от пускането на стотинката в касичката. Сега вече знае, че с тези стотинки може да си купува разни неща и когато й кажем, че нещо няма да й купим, тя казва „Аз ще си взема от хипопотамчо и ще си го купя“.
  13. Купуваш ли лакомства на Кари? Стремим се да ограничаваме Кари да яде много сладки неща. Когато го правим, купуваме или чист шоколад (а не вафлички, гумени мечета и други), или от био магазини.
  14. Колко често? Както всяко дете, и Кари вижда от приятелчета си, че непрекъснато ядат нещо сладко, и тя иска. Засега се справяме с говорене и обясняване. Все пак й купуваме на 2-3 дни по нещо сладко.
  15. Как отговаряш на въпроса „Какво ми носиш“? Да си призная честно, когато нямахме дете, това поведение не ми харесваше. При Кари имаше един период, в който тя получаваше различни малки подаръци, когато ходеше при бабите и дядовците. Това беше техния начин да покажат обичта си към нея. След разговори с тях (и с Кари), нещата се промениха и вече всички спазват нашите „правила“. Те продължават да дават на дъщеря ни нещо много по-ценно – времето си с нея.
  16. Как отбелязвате рождените дни и празниците? Празниците на Кари ги празнуваме по два пъти – първо с нейните приятелчета, а след това с роднините. Нашите празници превръщаме и в нейни, и тя чака с нетърпение „ден ден“ на мама и тати.
  17. Какво получава Кари? Мама и тате подаряват винаги най-хубавите и най-желаните подаръци, защото знаят за какво говори непрекъснато Кари 🙂.
  18. Какво подаряват роднините и близките на Кари? Каквото кажат мама и тате 🙂. Обикновено хората ни питат от какво има нужда – дрехи, играчки, столчета или нещо друго.
  19. Какви дрехи носи Кари? В първите месеци използвахме дрехи, които получихме от наши познати. Сега вече Кари е голяма госпожица и иска да е модерна – с рокли, туники, блузки с животни и други.
  20. В какви пътешествия и приключения се въвличате семейно? Възпитаваме в Кари любов към природата, пътешествията и игрите на открито. Почти всеки уикенд сме някъде извън града – на вилата, в планината или в някой парк. Все още не сме ходили на далечни пътешествия, но много искаме да покажем градове като Рим, Барселона, Лондон и много други красиви места на Кари.

stoyan Стоян Георгиев е семеен терапевт, председател на “Асоциация за интензивно семейно консултиране” и създател на сайта semeistvo.bg. Консултира по въпроси, свързани със семейните взаимоотношения и отглеждането на децата. Автор е на книги и материали, които помагат на стотици български семейства (включително и на моето) да изграждат по-стабилни и щастилвиви взаимоотношения.

  1. Как се казваш? Стоян
  2. Семейно положение? Женен за Снежи
  3. Деца? Доти (12), Бети (9) и Анди (7)
  4. Какво работиш? Помагам на семействата да бъдат по-щастливи заедно
  5. Кой отговаря за финансите вкъщи? Аз съм финансовият мениджър, решенията вземаме заедно. Всеки има право на глас.
  6. Децата тежат ли на семейния бюджет? Всъщност помагат за него.
  7. За какво харчите най-много пари в месеца? В момента – за къщата.
  8. За какво отделяте най-много време? За това всички да научим нещо ново.
  9. Кой отговаря за отглеждането и възпитанието на децата? И двамата.
  10. Децата имат ли джобни пари? Не. Изкарват ги, като участват с работа по дома или семейния бизнес.
  11. Какво правят с тях? Три неща, също като нас – харчат, спестяват и дават на някой в нужда.
  12. На колко години запозна децата си с парите? Може би на три.
  13. Купуваш ли лакомства на децата? Рядко. Сигурно за това те приготвят лакомствата вкъщи.
  14. Как отговаряш на въпроса „Какво ми носиш“? Изчервих се – май не са ми задавали този въпрос. (М: Какъв късметлия само!)
  15. Как отбелязвате рождените дни и празниците? В нашето семейство празнуваме рождените си дни всеки месец на датите, на които сме родени. Това прави около 5 дни празници в месеца, като обикновено всеки си избира какво да направят другите за него.
  16. Какво получават децата? Най-важното – време и нераздвоено внимание.
  17. Какво подаряват роднините и близките на децата? Бонбони.
  18. Какви дрехи носят децата? Най-евтините, нямат време да им се порадват, защото се налага да ги сменят всеки сезон.
  19. В какви пътешествия и приключения се въвличате семейно? Посещаваме диви места, яздим коне и танцуваме заедно.

Писах още: Да счупим табуто или защо не е страшно да ходим на брачен консултант

За мен лично отговорите на Стоян и Стойне потвърждават следните изводи:

  • Ние родителите имаме отговорност да научим децата да оценяват и управляват парите. Това важи и за други ценни социални умения, за които погрешно чакаме на държавата да научи децата ни.
  • Прекарването на време с децата обаче (с нераздвоено внимание, по думите на Стоян) е най-ценното, което можем да им дадем.
  • Парите ни купуват онова, което искаме (+ накои необходимости, разбира се), но онова, от което най-много имат нужда децата, за да растат щастливи, се крие в приключенията с мама и татко!

И сега моят отговор на въпроса какво ми носиш (който чувам почти всеки ден):

ЦелуФки и льОбоФ!

Пишете ми, моля, с коментар по този пост, кои са въпросите свързани с децата и семейството, на които търсите отговор, а аз обещавам да намеря най-точния човек, който да отговори.

Стойне и Стоян се съгласиха да задълбаят по някои от темите, които повдигнахме с този блиц, така че смело дълбайте и вие с въпроси, на които заедно ще намерим отговорите (:

 

 

За мисленето, действието и ….още нещо

***Порция делнични размисли от Марина***

Напоследък си мисля….

Започвайки така, не казвам нищо ново за себе си. За хората, които ме познават добре, мисловните двубои, случващи се в главата ми, не са нова информация.

Обаче нека допълнително да отегча аудиторията като споделя, че напоследък си мисля за самото мислене. И ако трябва да бъда по-конкретна, за онова продължително разсъждение, което на моменти ни подлудява.  Това е един мисловен капан, в който редовно попадаме. Капан, който ни отдалечава от реалността и е чест източник на неприятни емоции.

Някъде бях чела, че дългите разсъждения са изкуството да създаваш проблеми там, където ги няма. И съм мнооого склонна да се съглася. Разбира се не подстрекавам импулсивното поведение. Някои неща трябва да се премислят. Къде обаче е границата между строенето на въздушни кули и осмисленото поведение? Границата е реалността. Тя слага нещата по местата им.

12651344_10207672419182810_8796304415369058840_n

Колко пъти ви се е случвало да развивате цели сценарии с много сюжетни линии без капка проверка на фактите в реалността? Ще го обясня с много прост пример:

В петък вечер срещате на изхода на работата си колегата Петър. Той обикновено е много приветлив, но днес ви казва „чао“ вяло и бърза да си тръгне. Вие го гледате смутена докато се отдалечава, но само успявате да измрънкате едно „Ми, чао!“. А в главата ви остава да кънти: „Чао? Чао! ЧАО!!! ЧАО?!!!“

Това негово поведение ви се струва крайно необичайно и в съзнанието ви започва буря от мисли, всяка със своя емоционален привкус. До понеделник вече сте преживели:

А) Шест пъти уволнението си, защото си мислите, че колегата Петър е подочул нещо и сте изтълкували поведението му като смесица между неудобство и съжаление за тежката ви участ.

Б) Три пъти сте изпаднали в дълбок срам, защото сте решили, че Петъре изтълкувал неправилно доброто ви отношение към него и сега си мисли, че сте влюбена в него и го преследвате.

В) И цяла неделя проигравате сценария за това как се извинява на колегата си след като той окончателно е пожелал да ви зачеркне от живота и. Каете се за неподозирано какво и се чувствате виновни за същото.

И всичкото това за едно по-неентусиазирано „Чао“.

В понеделник сте емоционално изтощени, но с кашон под ръка (в случай, че ви уволнят и трябва да си вземете нещата от бюрото) и подготвени с цял куп извинителни обяснения за неподозираната ви вина към Петър.

А той просто е имал зъбобол.

В понеделник отново ви поздравява с обичайната си широка усмивка.

Колко ли проблеми щяхте да си спестите, ако просто го бяхте попитали какво се случва?

Ето тук се намества реалността. Тя не е нашата интерпретация за мислите и действията на другите. Тя е субективната причина, която стои зад  обективното им поведение, а до нея можем да достигнем само чрез задаването на директни и ясни въпроси. Намеците не се броят 🙂

Другият проблем, който произтича от безкрайното мислене, е опасността да останем само там – в мислите си. Тоест мислим, мислим и много хубаво сме го измислили, ама на практика нищо. А това си е проблем, както и да го погледнете.

Когато сме измисли цял план, основан само на допускания, още при първия досег с реалността си даваме сметка, че има фактори, които не можем да предвидим и да контролираме. Ето защо няма нужда да се хабим, а просто можем да действаме стъпка по стъпка. Реалността дава истинските отговори на въпросите ни, а не безкрайните разсъждения. Както се казва, решението на проблема не може да дойде от същия ум, който го е създал.

Най-абсурдното е, когато включим в нашите мисловни сценарии друг човек и проектираме всичките си вярвания върху него.

Така, след като днес сме се запознали с Иван, три дни по-късно в представата ни сме щастливо женени, с 3 деца, куче и една златна рибка. Или пък се виждаме след 20 г., изоставени, с 5 котки, 1 капан за мишки, тотално отчаяни и самотни.

Драма!

И всичкото това преди да сме отговорили на първото му съобщение: „Здрасти, как сиии?“.

И си казваш: „Амииии, няма да му отговарям. И без т‘ва не искам връзка сега/ не ми се страда пак.“ 

А той просто е искал да ви попита дали имате една книга на Хорхе Букай. И всъщност май изобщо не харесва жени.

И така. От мислите има смисъл, когато са съпроводени с решения и действия. Няма нужда от пребиваване в паралелни реалности. Колкото и да е клиширано, животът е тук и сега. Животът е смелост, действие, реализиране. В крайна сметка, ако трябва да вземете решение и ви трябва информация, просто я съберете от първоизточника…и действайте.

Ако се чудите дали ще се получи с ей онази жена/мъж, дето не ви излиза от мислите от известно време, ами просто питайте. Не гадайте какво е искал да каже авторът с последното си съобщение. Ще спестите много време и емоции. 🙂