Доскоро си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия.
Няма по-сладка победа от победата на аутсайдера, на този, който е считан за загубеняк срещу, онзи, на който е сложен етикет победител още преди началото на битката. Дори най-малката надежда, че може да победи по-слабият, ме кара да искам изключително силно тази победа. Обратният случай по-скоро ме отегчава.
Това важи за спорта точно толкова, колкото и в истинския живот. Само че в живота враговете ни много рядко са други хора (според мен дори абсолютно ниога). В живота враговете са болести, конфликти, войни, инциденти и други житейски обстоятелства, които ни поставят в неизгодна позиция. Или поне на пръв поглед.
В книгата “Давид и Голиат” Малкълм Гладуел излага тезата си, че много често хора (или групи от хора), които са се озовали в на пръв поглед непривилегирована, неравностойна позиция спрямо други хора или спрямо житейски обстоятелства, постигат невъобразим успех, а често дори провокират пробив в науката, социалната среда, предприемачестовото.
Гладуел описва историите на десетки хора и техните реални ситуации на успех и пробив след преживяна трагедия, инцидент или просто в позиция на по-слабия, на този с по-малкото ресурс.
Самият той казва:
“Давид и Голият” описва какво се случва, когато обикноени хора се изправят срещу великани. Апод “великани” имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история за хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна на удара, или да простя?”
В главите се споменават или се разглеждат в дълбочина историите на Давид и Голиат, разбира се, на Мартин Лутър- Кинг, на “Вълненията” в Северна Ирландия, на Андре Трокме от Франция, който спасил хиляди евреи във Втората световна война, на д-р Фрайрайх – пионер в лечението на рака, на много дислексици, които променят света с предприемачество, вкл. сър Ричард Брансън и още и още.
Гладуел те хваща и отвежда в някава линия на мисълта, след което рязко сменя посоката и те изненадва с възхитителни заключения. Разказва всяка от историите на своите герои, довежда я до край, а когато започне историята на следващия, включва в хода на разказа изводи от живота на предишните. Сплита, преплита и не те оставя да затвориш книгата.
Когато накрая все пак стигнеш до последната страница вече си най-малкото абсолютен фен на перото му. Аз лично не намерих и с какво от тезите му да не се съглася (повярвайте, не ми се случва често).
Два дни след като прочетох книгата, намирам себе си и в състояние на необуздаемо любопитство към живота и жажда за ситуации, в които да се окажа в позицията на Давид.
Мисля, че е много полезна и за родители. Помага да погледнем на житейските обстоятелства по различен начин – да спрем да се напрягаме за благата и ресурсите, които осигуряваме на децата си, но най-вече да потърсим начин да им помогнем да се справят с травми, недъзи или трагедии в живота им като победители, вместо като пораженци – жертви на обстоятелствата.
Получих я като подарък за 30 годишнината си от любимо приятелско семейство, а преди това бях чувала за нея от Мая Атанасова – майка на 3 деца и собственик на издателство Клевър Бук. Препоръчвам я горещо на всеки, който е бил, е или може да се окаже в позицията на Давид. Мисля, че това обхваща цялото човечество. Насладете ѝ се!
“Давид и Голиат” се издава от “Жанет-45”. Можете да си я купите от тук. Сега виждам и че е част от поредица “Шеста кохорта“, в която има и други любопитни заглавия.
Картинката взех от: http://mensteppingupblog.com
Не знам как е в другите семейства, но моето широко семейство има особен афинитет към трапезите. Слага се масата по някое време преди обед и се вдига по някое време нощес. Това лишава децата от ясните знаци за това кога точно е времето за хранене. Започва се едно подхапване през час, през два, редуват се пържоли с шоколад, козунак със зелена салата и това е в добрия случай.
Добра идея е някой да поеме отговорност да следи игрите. Не за друго, а за да дава идеи за нови забавления, когато се поизчерпа интереса към настоящото, а и за да наглежда ако някоя игра включва високи нива на риск или пакост. Не знам момиченцата как са, но момчетата все нещо рисковано си намират. Не съм фенка на натрапчивия надзор и ми се струва, че най-добре се получава, когато отговорникът по игрите си има свое занимание и само надава ухо какво се случва без да се меси ненужно.
Аз не съм специалист и не искам думите ми да бъдат възприети като експертни съвети. Дори не смятам, че е нужно родителите да изчетат томове научна литература, за да отгледат и възпитат самостоятелни и стойностни хора. Вярвам, че е достатъчно да следваме инстинктите си (това изисква смелост), да не се вманиачаваме (в нищо!) и да проявяваме здрав разум (това понякога изглежда като висш пилотаж).
Все още и двамата ядат основно с лъжици, но от около годинка гребат самички. Салата поднасяме в по-цял вид: например, големи парченца краставичка, които се ядат с ръка. Разбира се, помагаме, когато някой е ужасно уморен и не може да си изгребе супата, но това върви и с големи дози саркастично съчувствие, така че на детето да му стане ясно, че ситуацията е необичайна!
