Дамян:

– Мамо, това куче е женско, ще го кръстим Яница.

– Откъде знаеш, че е женско, бе маме?

– Ами, има шнолка на ушето.

В крайна сметка установихме, че шнолката е плочка с номер, а Яница е мъж и я кръстихме Дамян. Разбира се, той е Дамян само за нас, защото след 30-минутната разходка, го прибрахме отново в клетката при другите безименни герои.

В приюта в Горни Богров има около 1500 кучета. Хиляда и петстотин. Малки и големи, кротки и емоционални, страхливи и по-нахални. Всички те имат нужда от разходка и радост. За разлика от хората, при тях не е фатално ако някой се появи в живота им за кратко, даде им обич и грижа и после никога не се върне. Това е едно от нещата, които правят доброволчеството за такива каузи, по-достъпно за хора, които не могат да се посветят трайно и постоянно.

В една от първите топли и сухи недели в годината си направихме разходка до приюта с идеята да разходим и един-два помиара (с много любов).

Разходихме осем броя – от различен калибър и с разнообразни характери. Не знам колко добро сме направили. Не ни беше това целта. За мен лично беше важно момчетата да преживеят нови и непознати емоции. Така се става голям 🙂

Няма да си кривя душата. Много е миризливо в приюта и е доста шумно в алеите с клетките на кучетата. Като цяло мога да кажа, че човек, който за пръв път стъпва на такова място, най-вероятно ще изживее лек шок. Той обаче минава много бързо – запознаваш се с правилата, виждаш другите хора как лежерно и умело водят клетите песове насам-натам. Запознаваш се и с твоя пес.

Ние получихме двама кротки екземпляри от една клетка за начало – Хепи и Съни. И наистина ни беше щастливо и слънчево с тях.

След тях искахме още. Тогава дойде Яница-Дамян и още един безименен мъжкар, който естествено се закичи с титлата Филип. Старшите доброволци в приюта се стараеха да ни дават по-кротки питомци, че да могат и децата да се справят. Филип (на 5) почти през цялото време имаше поверен пес на повод, а Дамян си намери охлюв за разхождане.

Третата двойка, която ни беше поверена, вече даде възможност и на Дамян да се прояви и то не само за снимка. Нанси и Майчето бяха съвсем малки (на ръст). Научихме, че са осиновени вече и си чакат транспорта за Германия.

За последно (като вече доказани разхождачи) взехме и по-отговорни задачи. Заведохме един юнак на ветеринар и разходихме една по-особена девойка.

Равносметката:

Накрая децата вече бяха позагубили интерес и се разсейваха с други занимания, но в крайна сметка си тръгнаха със страхотно самочувствие, че могат да владеят кучетата. Особено Филип – той наистина разбира, че е получил сериозна и отговорна задача и се е справил отлично с нея.

• спазваха правилата и слушаха с уважение старшите доброволци,
• налагаха авторитета си спрямо кучетата,
• проявяваха творчество, когато имаше препятствия,
• търсеха помощ, когато не можеха да се справят сами.

Това си е една много пъстра палитра от роли, емоции и връзки, които помагат на малкия (че и на големия) човек да осъзнае себе си и мястото си в света. Помага за изграждане на самостоятелност и придобиване на самочувствие и освен това е супер забавно 🙂

Още по темата за самостоятелните деца:

Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

– Мамо, той ме удари!

– А пък той ми вика глупак.

– Не ми дава влакчето. То си е мое!

– Мамо, той ми напика крака.

– А пък той ми каза, че съм въшка.

Това е само някаква миниатюрна и непредставителна извадка от всички реплики, които предизвикват побоища и които ме принуждават да влизам в роля на арбитър, която никак не ми харесва.

Предпочитам децата да се справят сами с конфликтите си. Наскоро писах за майките-орлици и конфликтите на детската площадка точно в тази връзка. И все пак, децата не могат да се справят сами с голяма част от трудностите си. А взаимоотношенията са възможно най- сложната задача дори за възрастен. 

Силно убедена съм, че работата на родителите не е да разрешават конфликтите на децата, а да им помогнат сами да ги разрешат. Само че задачата никак не е лесна. Аз поне доста се затруднявам да се намесвам в и без това сложните отношения на момчетата без да вземам страна, без да се гневя и без да ги наранявам допълнително. Оказва се, че не съм само аз.

Адел Фабер и Илейн Мазлиш – авторите на книгата “Братя и сестри без вражди” са посещавали курсовете на вече покойния детски психолог Хаим Гиънт, за да им помогне да разрешат проблемите със собствените им воюващи деца. В последствие двете дами организират свой курс и написват книгата на базата на работата си с родителите в групите.

Изключително практична и лека за четене, препоръчвам я силно на всеки, който има деца и на всеки, който има брат или сестра, защото, както се оказва, когато започнем да виждаме собствените си грешки като родители, си даваме сметка за грешките на нашите родители и осъзнаваме много истини за формирането на собствените си характери през преживяванията от детството.

Ще опитам съвсем накратко да ви запаля за “Братя и сестри без вражди”, защото наистина мисля, че е много ценна. Няма да преувелича ако кажа, че може да промени живота на всеки един член от семейството.

“Ние можем както да засилим съперничеството, така и да го намалим. Можем да прочистим въздуха от враждебността или да създадем клапи за изпускане на напрежението. Можем да засилим противопоставянето или да направим кооперирането възможно.

Аз лично си давам сметка, че притежавам огромна власт над живота на Филип и Дамян, но понякога се чувствам изцяло жертва и роб на тяхното безмислостно владение.

Нашето отношение и думитени притежават сила. Когато Битката на децата започне, вече не е нужно да се чувстваме объркани, ядосани или безпомощни. Въоръжени с нови умения и разбиране, можем да постигнем мир между съперниците.

Книгата разказва опита на авторите в група за родителство, която водят. Всяка глава разисква различен проблем в общуването между братя и сестри и най-вече опасностите, които крият необмислените и прибързани родителски реакции. Разказват се истори на участниците в групата – истински – такива, каквито и ние преживяваме ежедневно с нашите деца и каквите сме преживявали като деца.

Една от най-съкрушителните глави разглежда опита на родителите от групата в техните семейства и грешките, които техните родители са направили с тях. Мнозинството от участниците почти не се чуват с братята и сестрите си, откакто са възрастни. Оказва се, че зад недобрите им взаимоотношения стоят гигантски родителски грешки (не нарочни, разбира се), които някои от участниците разрешават с един телефонен разговор или кратка среща в резултат от наученото в курса. Разбира се, това са дълбоки проблеми, които продължават да имат своите проявления, но осъзнаването и откритото говорене за проблемите оказва много позитивен ефект.

Сред основните теми, върху които се спират авторите са:

• сравняването на децата от родителя – ужасна грешка, която ни помага да поставим някого на място, в което всъщност не искаме да го виждаме и която може да нанесе много трайни наранявания;
• деленето на всичко по равно – на пръв поглед много честно, но всъщност доста ощетяващо всички. Трудно е за вярване, но наистина:

Да обичаш еднакво, всъщност значи да обичаш по-малко. Имаме нужда не да бъдем обичани еднакво, а да ни обичат колкото имаме нужда за това, с което се отличаваме.

• разделянето в роли – ако единият е умен, другият трябва да е сръчен и така първият е обречен да се възприема като несръчен, а вторият като глупак, например.
• когато децата се картат – черешката на тортата и най-дългоочакваната глава, защото всички се изкушаваме от книгата не за да разберем какви грешки правим, а за да се научим да помагаме на децата да разрешават конфликтите си.

От личен опит: в последните няколко седмици (след като прочетох книгата) знчително подобрих взаимоотношението си с Дамян (по-малкият ми син). Улових се, че в конфликтни ситуации повече разбирам и съчувствам на позицията на Филип, а Ивчо (мъжът ми) повече се свързва с Дамян. Дадохме си сметка, че аз съм била по-голямото дете (макар и близначка, бях по-силна), а той е бил по-малкият от двама братя. Каква ужасна несправедливост, която щеше да ни лиши от възможността да имаме пълноценни взаимоотношения с двете си деца само защото не сме ги разбирали!

Книгата завършва с нещо като стихотворение, което ако не те разплаче, значи не си имал брат или сестра или пък две деца. Ще си позволя да цитирам някои части:

“Ще видиш, че ще обикнеш бебето.
Ще е и твое бебе.
Не!
Ето го!
Роди се.
Кой е този непознат?
Какво е “брат”?
Какво е “сестра”?
КРАДЕЦ
на времето за двама.
НАТРАПНИК
в прегръдките и скута.
ОБИРДЖИЯ
на песни, истории и усмивки само за теб.
…
Ох, добре, да си играем.
На жмичка.
На гоненица.
…
Кент-купе… Магаре… Война…
Лъжец! Ти мамиш! Махай се от моята стая!
…
Сега сме разсеяни,
сега сме заети,
различни училища, различни пътеки.
Писмо… от дъжд на вятър.
Разговор потелефона… от време на време.
….
Двма души седят на мястото на всяко дете
Възрастният, който е.
Детето, което е било.
Заключени в миналото.
Кога ще се погледнем такива, каквито сме?
Каквито се борим да станем?

Съжалявам ако те нараних.
Мислех си как ти винаги правеше…
Това беше, понеже ти винаги…
Никога не съм правил така.
Правеше.
Добре, ако съм постъпвал така, то е било понеже ти…
Не знаех това.
Е, вече знаеш.
Ох.
…
Никой не го е грижа
кой е по-добър,
кой е по-лош,
кой има повече,
кой е с по-малко.
Доволни в нашата свързаност,
ние сме преди всичко
братя и сестри.”

“Братя и сестри без вражди” се издава от “Изток-Запад” и можете да си я купите онлайн тук. Мога и да ви дам назаем моята, но само за малко ((:

Иначе вече имах възможността да подаря едно копие на една очакваща второ дете мама и не бих се колебала, ако и друг път ми се наложи да избирам подарък за родител на повече от едно дете.

На всички пораснали братя и сестри, у които още живее едно наранено дете. 

 

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (само без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се поучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено нямам никакво търпение за паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне.

Преди някоко дни в един форум една майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но много ми се искаше. Та, реших да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на маките, това важи повече за чувството на отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват “големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си голям е основна ценност. Както и да си силен и на всяка цена пръв 🙂

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

Преди навършване на 1 година – храненето е първото нещо, което започнаха да правят сами още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

1 година и половина – горе- долу след като започнаха да стъпват смело и двамата можеха да носят покривката до масата (може и хляба и друго леко и меко нещичко). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но важното е, че допринася за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за него да бъде включен в задълженията и никога не отказва. С времето се случва да откаже да слага масата, но поне получава сигнал, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за сядане, детето вече се е настроило.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да “помага”. Помагането обикновено е пиполчене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

Според Монтесори между година и половина и три години детето е податливо на приучаване към ред и порядък. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три започнах да прилагам съветите в тази връзка. Едно от нещата беше да започне детето да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което си играе детето, да му е достъпно. Подреждаме заедно разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби, например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

Преди да навърши две Дамян вече можеше да си съблича всички дрехи и да се облича ако дрехите са му приготвени удобно. Филип малко по-късно (откъм възраст), но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години – Филип и Дамян вече слагаха повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Тук вече се включват и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

Когато Дамян стана на две вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати и ясни. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (всички подробности), четкат зъбите сами (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян също вече). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала гадна кърпата, той веднага действа.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят по-високи цели. И двамата се научиха да си свалят памперсите преди да се научат да не пикат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха памперсите, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години – правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи, примерно, проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

По това време Филип се научи сам да си мие ръцете, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода, могат да светкат и гасят лампата (с приплъзване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, те не отказват да влязат и не чакат някой голям да дойде да им светне.

Като цяло съм убедена, че включването а децата в домакинството е ключово за изграждането на автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете! (:

Още по темата за самостоятелните деца: 

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно