Щастие без подсладители

*** Порция делнични размисли от Марина Попова***

Видях ги в магазина и за момент ме обхвана една такава носталгия по миналото, по детството. Не обичам плодови дъвки. Не обичам и тези лъскавите, примамливите, чиито вкус изчезва за минути. Едва уловим момент на наслада. Но си купих. От носталгия. Нетърпеливо я разопаковах и очаквах някакъв емоционален взрив. Сякаш нещо трябваше да ме изстреля към едно идеално време и място, което е било. Към едно време на безметежна радост. Нещо направо утопично.

13336032_10153981630279193_7695978223729640522_n

Еми да. Не ги харесах. Не ги харесвах и тогава. Миналото някак си се надценява.Наложи се да си го призная.

Та по този повод ме навяха разни мисли…

Да! Миналото често се надценява. Имаме странната склонност да идеализираме неща, които дори не харесваме, само защото принадлежат на миналото. Склонни сме да забравяме или дори откровено да затваряме очите си за всичко, което не сте вписва в романтичния образ на едни времена, които вече са зад гърба ни.

Интересно. Някак си щастието винаги е било. „Ах, какво беше тогава“, Ех, колко прекрасен беше той.“. Носталгия по детство, училищните години, студентските, първата любов дето не хващала ръжда, втората и тя не хваща, ‘щото е втора, последната също, защото е последна.

А сега съм нещастна, защото е СЕГА. СЕГА имам трудности и предизвикателства. От всички времена, сегашното винаги е най-неприятно. В миналото има романтика, в бъдещето надежда, а СЕГА носим цялата тежест на човечеството върху плещите си. Щастието винаги е било…или ще бъде. Но никога не е сега. Винаги е напудрено, захаросано, идеално.

Нашият ум е усложлив. Имаме способността да забравяме. Да освобождаваме паметта си от ненужната информация.  И понеже забравяме избирателно,  някак си е естествено, първо да се освободим от неприятното. Като да си оставиш най-вкусното за накрая. И в крайна сметка ученическите години стават „най-хубавото време в живота ми”, защото някак си се оказва, че сме забравили стреса от изпитването, неприятният съученик, който ни се е подигравал, кофти приятелката, която ни крадеше всички гаджета и още куп подобни „дребни” детайли. Или пък „след него няма да има друг” нищо, че никога не ме подкрепяше, нито веднъж не ми подари цвете, изобщо не се интересуваше от мнението ми и накрая ме заряза. А-а-а, май първо ми изневери, след това каза, че аз съм била виновна и накрая ме заряза. Та все пак „друг като него няма да има”. Я-я-я, пак да си помисля май. Някак си странно звучи да съм била много щастлива тогава. Ама пуста му носталгия…

Сигурно след време ще забравя, че „днес един ме наруга в автобуса”, че „онзи, дето много ме кефи, не ми обръща внимание”, че „работата тая седмица не върви много”, че на срещата снощи, „косата ми май не беше в най-добрия си вид и той сигурно не ме е харесал” и ще броя тази година (”ехеее, помниш ли като бяхме на по 30”) като една от най-щастливите в живота ми.

Е, след като така или иначе ще забравим хора, имена, събития, май е редно избирателно да насочваме вниманието си сега. Да не хабим много нерви. Да си припомняме, че всичко минава и много неща се забравят. Да приемем, че щастието в настоящето е без подсладители. Натурално, естествено, леко стипчиво.  Да го ценим такова, защото преживяванията и чувствата ни днес са бъдеща ни носталгия.

Advertisements

Обичаме ближния като себе си

***Порция делнични размисли от Марина  Попова***

Обичаме го условно, сравнително, невротично, непостоянно – обичаме го като себе си. Обичаме с  „но“, „обаче“, „ама“, „когато“…

Миряна наскоро ми каза: „В следващите 100 години няма какво ново да бъде написано. Просто няма нужда. Всичко вече е изказано.“ (цитирам я по спомен) И мога само експресивно да изразя съгласието си (с абсурдно словосъчетание) така, както езиковият фейсбук-етикет повелява: „МНОООГО ВЯРНО, Миряна, много вярно!“. 🙂

Всичко вече звучи като клише, толкова сме наясно с нещата. Остана само трудната част- да го заживеем. Да заживеем с мъдростите, които надарените с изящно слово са създали и създават. Тези неща, дето звучат като открадната от нашите глави, ама по-добре формулирани. Всички сме много умни и по-умни ставаме. Четем, мислим, ревизираме и пак на ново. Еманципирани, граждани на света, на Вселената, „морето ни е до колене“, избор много, жени и мъже бол. Ама какво от това?! Как оползотворяваме възможностите? Как боравим с нещата, които „много добре знаем“? Защото едно е да знаеш, съвсем друго да можеш, а още по-различно е да го направиш.

Да се върнем към основния съвет, който всички ни дават – да обичаме себе си. Така де, самочувствие на много хора не липсва. Самочувствието – оня раздут балон, особено чувствителен и готов да се спука от най-малката външна намеса.

Ама обичаме ли се всъщност? На практика, не на теория. Това, как се обичаме реално, личи най-много в това как обичаме другите. Или Другия! Онзи, който след нас самите, най-много заслужава обичта ни. Най-специалният, най-търсеният, най-чаканият – Човекът. Как се отнасяме към връзките си? Към противоположния пол?

Тази не е достатъчно такава, онзи не е достатъчно инакъв, ама „и по-добра ще намеря“. Всичко е сравнение, състезание, условия, промени, мода… Търсим стойност в другия, която да прибавим към себе си. Превръщаме другите в аксесоари, които да добавят тежест към ПО-образа, към който се стремим. С  поглед вечно устремен към НАЙ.

Така приемаме и себе си, колкото и упорито да го отричаме. Ние сме във вечно сравнение с другите. Поставяйки условия и задавайки критерии за хората около нас, разкриваме собствената си ограниченост. Ограничени сме от мнението и одобрението на другите. От това какво ще кажат за нас и къде ще се позиционираме в обществото.

Ако трябва да се представим пред някого, най-вероятно можем да кажем много добри неща за себе си, да ги назовем с думи. Но живеем ли достойнствата си? По повод на себе си наскоро си мислех – какво значение има, че аз знам, че съм много любвеобилна и романтична, ако никой не го разбира чрез действията ми?

Често твърдим, че мнооого можем да обичаме, ама видиш ли, нямало кого. „Хората не го заслужават.“ Ами така обичаме и себе си –когато сме добри. Когато се издъним, когато не се чувстваме успешни, когато качим някое килце или нямаме плочки, като оня пич във фитнеса, тогава не заслужаваме любовта си. Упрекваме се, самобичуваме се, отхвърляме слабостта си. Изливаме ярост и негодувание върху себе си. Наричаме се неудачници и понякога трудно си прощаваме.

Това е да се обичаш условно – само когато си силен, безгрешен, могъщ….и все сравнение с някой друг. Как иначе бихме могли да преценим стойността си?

Така обичаме и ближния – условно. Тя трябва да е слаба, защото приятелите трябва да ни завиждат. Тя трябва да е чернокоса, защото „русото не е модерно“. Той трябва да е нацепен батка с BMW, за се чувствам жена до него. И всякакви други „трябва“, които се вписват във визията ни за ПО-ПО-НАЙ живот.

Едва когато приемем, че грешим, че понякога сме слаби, че в живота ни има и падения, освен възходи. Едва когато приемем, че имаме чувства и нужди, че не сме си самодостатъчни, че понякога се налага да се опрем на другите. Едва когато приемем, че никога няма да бъдем съвършени, че винаги ще има по-добри от нас в дадена област. Едва когато приеме, че стойността ни не преминава с модата или сезона, не зависи от годините, цвета на косата и формата на тялото ни, тогава можем да започнем да се обичаме. Когато приемем себе си като несъвършени, ще разберем, че не можем да очакваме съвършенство от нищо и никой. Няма съвършен мъж, жена, връзка, живот…

love sharing

Най-добрият начин да изживеем любовта към себе си е като обичаме някой друг, така както себе си. Да го обичаме с приемане, с разбиране, с уважение, свободно.

В крайна сметка смисъл има само това, което правим на практика. Добрите намерения и сухата теория не топлят никого…. нито прочувствените статуси във Фейсбук. 🙂

 

 

За мисленето, действието и ….още нещо

***Порция делнични размисли от Марина***

Напоследък си мисля….

Започвайки така, не казвам нищо ново за себе си. За хората, които ме познават добре, мисловните двубои, случващи се в главата ми, не са нова информация.

Обаче нека допълнително да отегча аудиторията като споделя, че напоследък си мисля за самото мислене. И ако трябва да бъда по-конкретна, за онова продължително разсъждение, което на моменти ни подлудява.  Това е един мисловен капан, в който редовно попадаме. Капан, който ни отдалечава от реалността и е чест източник на неприятни емоции.

Някъде бях чела, че дългите разсъждения са изкуството да създаваш проблеми там, където ги няма. И съм мнооого склонна да се съглася. Разбира се не подстрекавам импулсивното поведение. Някои неща трябва да се премислят. Къде обаче е границата между строенето на въздушни кули и осмисленото поведение? Границата е реалността. Тя слага нещата по местата им.

12651344_10207672419182810_8796304415369058840_n

Колко пъти ви се е случвало да развивате цели сценарии с много сюжетни линии без капка проверка на фактите в реалността? Ще го обясня с много прост пример:

В петък вечер срещате на изхода на работата си колегата Петър. Той обикновено е много приветлив, но днес ви казва „чао“ вяло и бърза да си тръгне. Вие го гледате смутена докато се отдалечава, но само успявате да измрънкате едно „Ми, чао!“. А в главата ви остава да кънти: „Чао? Чао! ЧАО!!! ЧАО?!!!“

Това негово поведение ви се струва крайно необичайно и в съзнанието ви започва буря от мисли, всяка със своя емоционален привкус. До понеделник вече сте преживели:

А) Шест пъти уволнението си, защото си мислите, че колегата Петър е подочул нещо и сте изтълкували поведението му като смесица между неудобство и съжаление за тежката ви участ.

Б) Три пъти сте изпаднали в дълбок срам, защото сте решили, че Петъре изтълкувал неправилно доброто ви отношение към него и сега си мисли, че сте влюбена в него и го преследвате.

В) И цяла неделя проигравате сценария за това как се извинява на колегата си след като той окончателно е пожелал да ви зачеркне от живота и. Каете се за неподозирано какво и се чувствате виновни за същото.

И всичкото това за едно по-неентусиазирано „Чао“.

В понеделник сте емоционално изтощени, но с кашон под ръка (в случай, че ви уволнят и трябва да си вземете нещата от бюрото) и подготвени с цял куп извинителни обяснения за неподозираната ви вина към Петър.

А той просто е имал зъбобол.

В понеделник отново ви поздравява с обичайната си широка усмивка.

Колко ли проблеми щяхте да си спестите, ако просто го бяхте попитали какво се случва?

Ето тук се намества реалността. Тя не е нашата интерпретация за мислите и действията на другите. Тя е субективната причина, която стои зад  обективното им поведение, а до нея можем да достигнем само чрез задаването на директни и ясни въпроси. Намеците не се броят 🙂

Другият проблем, който произтича от безкрайното мислене, е опасността да останем само там – в мислите си. Тоест мислим, мислим и много хубаво сме го измислили, ама на практика нищо. А това си е проблем, както и да го погледнете.

Когато сме измисли цял план, основан само на допускания, още при първия досег с реалността си даваме сметка, че има фактори, които не можем да предвидим и да контролираме. Ето защо няма нужда да се хабим, а просто можем да действаме стъпка по стъпка. Реалността дава истинските отговори на въпросите ни, а не безкрайните разсъждения. Както се казва, решението на проблема не може да дойде от същия ум, който го е създал.

Най-абсурдното е, когато включим в нашите мисловни сценарии друг човек и проектираме всичките си вярвания върху него.

Така, след като днес сме се запознали с Иван, три дни по-късно в представата ни сме щастливо женени, с 3 деца, куче и една златна рибка. Или пък се виждаме след 20 г., изоставени, с 5 котки, 1 капан за мишки, тотално отчаяни и самотни.

Драма!

И всичкото това преди да сме отговорили на първото му съобщение: „Здрасти, как сиии?“.

И си казваш: „Амииии, няма да му отговарям. И без т‘ва не искам връзка сега/ не ми се страда пак.“ 

А той просто е искал да ви попита дали имате една книга на Хорхе Букай. И всъщност май изобщо не харесва жени.

И така. От мислите има смисъл, когато са съпроводени с решения и действия. Няма нужда от пребиваване в паралелни реалности. Колкото и да е клиширано, животът е тук и сега. Животът е смелост, действие, реализиране. В крайна сметка, ако трябва да вземете решение и ви трябва информация, просто я съберете от първоизточника…и действайте.

Ако се чудите дали ще се получи с ей онази жена/мъж, дето не ви излиза от мислите от известно време, ами просто питайте. Не гадайте какво е искал да каже авторът с последното си съобщение. Ще спестите много време и емоции. 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Любовта не е дуел

***Откровено от Марина Попова по актуални въпроси от деня. пък за утрешния ще видим 🙂 ***
Една от любимите ми теми (знам, че знаете 🙂 )! Напоследък доста упорствам в поддържането на интереса си към нея. Интерес по-скоро изследователски, отколкото насочен към нейното практикуване. Признавам грешката си! За тая работа се изисква смелост….и не само. 🙂

Таа, все по-тъжно ми става от нещата, които наблюдавам да се случват около мен, а това ме кара на момента да губя вяра в просъществуването и.

И не, нямам предвид само и единствено любовта в отношенията между двама, а различните и проявления – в приятелството, в семейството. Въобще…. мисля си за способността да обичаш.

Не се хващайте за думата. Знам, че много от вас ще кажат, че да си влюбен и да обичаш има разлика. Факт, има! Мисля, обаче, че схващате каква е идеята ми.

Да си кажа направо какво ме мъчи. Стряска ме егоцентризмът в любовта. Стремежът на всяка цена да победиш в любовната игра, за да не останеш прецакан. Така неусетно превръщаш обекта на своя интерес в опонент. В някой, който трябва да бъде подчинен. А дори и да победиш в такава битка ще загубиш войната. Ще загубиш любовта.

Играта е коварна. Има напрежение, недоверие, стратегии и тактики. Всеки се стреми да демонстрира своето надмощие, силни страни, да се покаже колко е велик, недосегаем, несломим…..и то за да впечатли другия. Страхотен дисонанс!

Защо се случва това? Несигурност?- вероятна хипотеза. Чудим се достойни ли сме. И тогава започваме да доказваме на себе си и на човекът до нас колко прекрасни, невероятни и неустоими сме. Толкова сме фокусирани в това да се перчим като пауни, че забравяме да обръщаме внимание на обекта на чувствата си. А понякога сме толкова изплашени и неуверени, толкова се страхуваме да не бъдем отхвърлени, че кроим тактически схеми за действие, планирани до минута, секунда и реплика. Страх и неувереност – два камъка, които обръщат любовната…каляска. 😀

А дали всъщност не трябва да е обратното? Когато харесаме някого, вместо да се фокусираме върху собственото си представяне, да насочим интереса си към него. Да се опитаме да го опознаем. Да се постараем да се чувстваме добре заедно. Защото няма никакво значение колко велики сме, ако караме човека до нас да се чувства зле в наше присъствие. Най-желаните мъже и жени в историята са били такива, защото са съумявали да накарат другите да се чувстват като единствени (моля, с тази информация да не се злоупотребява! 😀 ).

stock-footage-chess-king-queen-radial-dolly-track-shot-in-the-dark

Замислете се с кого ви е добре да прекарвате времето си. С някой, който се интересува от вас, грижи се да се чувствате добре, показва ви любовта си, кара ви да се усмихвате… А дали той няма нужда от същото? Да не бъдем егоисти. Всички имаме потребност от това, но трябва и да умеем да даваме.

Напоследък, когато слушам истории за свалки, усещам, че за другия се говори като за потенциален враг. Някой, който е виновен до доказване на противното. Някой, който почти с гаранция иска да ни прецака и да ни причини куп гадни неща. При такава нагласа възниква естествения инстинкт да се браним и така, неусетно, влизаме в любовния дуел. Започваме да си партнираме в една игра, от която никой не печели и  в която никой не е истински щастлив.  И най-важното – как очакваме това да се превърне в истинска любов?

 

Когато Аз и Ти се срещнем

Колко пъти се виждаме с хора, но никога не ги срещаме истински? Колко пъти питаме „Как си“, но не чуваме отговора ? С колко хора контактуваме, без да си дадем труда да ги опознаем? Колко пъти сядаме на маса с някой само за да разкажем собствената си история и след това да не чуем чуждата. Много започват с Аз…и завършват с това. А даваме ли шанс на другите да ни познават?

Понякога си мисля за хората, като за …зелки ( метафората може да не звучи особено изящно, но поне е образна). Трябва да разгърнеш доста листа, за да стигнеш до сърцевината. Някои са по рехави и се отварят лесно, но други са така вклинени едно в друго (а тези май са най-многопластовите), че често ти идва да се откажеш. Истината е, че никога нямаме гаранция, какво се крие под всичките пластове, а често по път попадаме и на някое не до там добро…листо. Но това е то – природа! 🙂 Мислете за хората, като за зелки. След като бавно отстраниш няколко наранени, очукани листа отвън, често се разкрива съвсем нова гледка.

Ценността на срещата ни с другия е в това, че той ни показва друга гледна точка към звездите. Звездите – физични, астрални, романтични, поетични, мистични, човешки, без смисъл…

Всеки гледат на света през собствената си история и ценности, всеки пречупва реалността през собствената си истина за живота и всеки може да бъде учител на другите. Единственото условие е да умеем да слушаме и да бъдем открити.

Когато Аз и Ти се срещнем ще бъдем равностойни, ще бъдем еднакви по важност. Когато Аз и Ти се срещнем, Аз ще искам да знам каква е твоята история и няма да те съдя, преди да знам, защо си такъв. Така ще направиш и Ти. Когато Аз и Ти се срещнем, аз ще бъда честна с теб и няма да играем игри, в които ще има загубил. Аз и Ти не сме врагове. Когато Аз и Ти се срещнем ще знам, че Ти си много повече от това, което виждам в момента. Когато се срещнем ще искам да ти споделя уроците си и ще знам, че и ти имаш какво да ми кажеш, и ще те слушам с цялото си внимание. Аз знам, че съм важна, че знача, че имам история, път и мечти. За това знам, че и Ти си такъв. Когато Аз и Ти се срещнем, ще се погледна през теб и ще се опозная отново, ще стана по-богата и по-истинска.

Когато Аз и Ти се срещнем, ще гледаме звездите и ти ще ми разказваш, как изглеждат те през твоите очи. Аз ще те слушам и ще откривам в тях нови нюанси, и те ще стават още по-красиви за мен.

Срещата с другия и цял нов хоризонт, нова светлина, която осветява непознати страни на реалността. В срещата с другия осъществяваме и най-важната среща – тази със себе си!

httpearthboundsoulja.tumblr.compost50604207592
Източник :http://earthboundsoulja.tumblr.com/post/50604207592

За сърцата или… намираш ли, когато търсиш?

На този въпрос ме наведе едно мое хоби, стартирало съвсем наскоро – снимането на сърца. И то не какви да е сърца, а такива, които са възникнали естествено и съм намерила съвсем случайно. Като тези мокрите, които няма да имат шанса да бъдат видени от много.

10958204_10152891924984193_2399765900245836541_nВсичко започна естествено. От прозореца на моето място в работа се вижда сграда, част мазилката на която е паднала – във формата на сърце 🙂 Вече 2 години, всеки път когато погледна през прозореца, го виждам. Особено красиво е, когато е слънчево. И с времето става все по голямо, но запазва формата си.

20150216_124948
Второто беше повратната точка, която отприщи колекционирането. Направо си беше тематично и мотивиращо 🙂

10801527_10152653815154193_6554049274921275306_n

Нещата тръгнаха на шега и си признавам, че ми доставя удоволствие.

Като всяко колекционерството и моето вече си има правила. Признавам за находка само тези, които са с ясно разпознаваема форма и са попаднали в полезрението ми случайно. За да бъда честна, това обикновено се случва, когато най-много бързам. За миг се засуетявам дали да се върна за снимка, но винаги решавам, че няколко секунди закъснение са по-поносими от съжалението, че съм изпуснала мига.
И след това продължавам с усмивка…

Реално в хобито ми няма нищо оригинално. По-интересни са мислите, който започват да вилнеят в главата ми след всяко поредно откритие. За това, че пътят по който минавам всеки ден може да е различен и изненадващ, откривайки нови детайли в него. За това, че несъвършенството  всъщност може да е съвършено. За това, че ако си с отворени сетива, нещата се появява пред очите ти и красотата наистина е във всичко.

10269445_10152855080044193_2513334628069526001_n
Наскоро ми казаха, че когато търсиш нещо го виждаш навсякъде. Така било и с моите сърца. Някак си не бях склонна да се съглася. Има нещо друго, което прави магията. Реших да си направя експеримент и да ги търся целенасочено. Истината е, че можеш да ги видиш, но далеч по-криви и несъвършени. Обикновено трябва да вложиш доза въображение и те са там. Лесно е, но не е истинско и не носи удоволствието на спонтанността. Моите сърца не са такива, не са на всяка цена!

Даже понякога не мога да ги видя повече, дори и да ги търся повторно…

10613158_10152680770314193_4359897505464858377_n
Сега сърцата станах метафора. Какво намираш, когато търсиш? Когато силно искаш да видиш нещо го виждаш, защото вече е в съзнанието и мислите ти. Проектираме го в действителността от нуждата да бъде там. Хващаме малък елемент и чрез въображението допълваме до цялост. А действителността е друга. Това, което ние виждаме, всъщност е бледо подобие на желаното. Но притиснати от необходимостта приемаме и това, и го доукрасяваме в мислите си. Тогава няма удоволствие, има нужда и заблуда. Има отчаяние. Няма истинско откриване, има проекции. Има и разочарование, когато по-късно отворим очите си за истината.

Когато спрем да се водим от нуждата, започваме да откриваме. Когато търсим същността и емоцията, а не формата – тогава откриваме. Когато гледаме с отворени очи и любопитство, а не проектираме – тогава откриваме. Когато започнем да се радваме искрено на откритията си… тогава намираме още! Тогава откриваме и това, което търсим. Истината е, че много често разбираме, че дадено нещо е най-доброто за нас, едва когато го намерим. А колко пъти сте получавали нещо, което сте желали силно и сте били разочаровани след това? Внимавайте какво си пожелавате. Наистина!

Когато емоцията е истинска и от сърце е заразна. Тогава това, което търсиш започва да идва при теб само и в целия си блясък!

10959371_10152875303479193_3128167616294725670_n20150216_134545

И в тези моменти не забравяйте да благодарите! 😉

Уважение даром?

Напоследък се чувствам като един радетел за свободата и независимостта…ама тази вътрешната.

Уж работя върху това да мисля независимо, но задачата не е никак лека. Все изкачат разни ефекти на това и онова, разни неврози, комплекси, предразсъдъци и други чудеса, които обективно съществуват като феномени и е добре да имам предвид. Е, поне не съм уникален случай. Напълно съм убедена в това! 🙂

Сигурно сте чували за Ефекта на ореола? Това е един специфичен начин, по който оценяваме другите. В последно време се набива като трън в очите ми и ме кара да искам да извикам революционерски – Уважение даром Н-И-К-О-М-У!

По-конкретно, ефекта на ореола е тенденция да се създава обобщена нагласа около една конкретна черта на личността, която влияе силно върху възприемането и преценяването на всички останали, а също и постъпки и намеренията. Тази конкретна характеристика създава ореол, който осветява всички черти на човек като позитивни, и потвърждаващи неговите способности и доброта.

Чертите, които осветяват най-ярко личността са физическата привлекателност, социалният статус и популярността (тези най-често). Наличието дори на една от тези, филтрират новопостъпващата информация като често допуска само позитивното и игнорира дискредитиращото. Колко пъти разни хора са се излагали пред нас зверски, но ние сме им прощавали, само защото са красиви и известни?!

Това вероятно е въпрос на народопсихология и ценности. Ако бяхме издигнали добротата, честността и справедливостта в култ, за сметка на парите, визията и престижа, вероятно предразсъдъчното, ореолно мислене нямаше да е такъв проблем. Просто защото, ако някой е добър и честен, той е добър и честен…и няма значение как изглежда и с колко пари разполага.

Тези предварителни нагласи, често ни изиграват крайно неблагоприятни шеги. Правят поведението ни консервативно и неадекватно, а на моменти дори комично.

index

Да се върнем към моя позив за революционерски възглас и темата за уважението. Трябва да бъдем малко по-критични и да го раздаваме отговорно, като титла. Уважението се дава за заслуги и цялостно представяне на личността. То е отличието, което поставяме за това, че някой изпъква с достойнствата си, а тези достойнства намират израз и в едно достойно поведение. Припомням, че личността е сложен, многопластов комплекс и не бива да бъде ощетявана, като за нея се съди само по една единствена характеристика.

Така е честно! 🙂