Сърце, което не се побира в опразнените от болестта гърди

Таня е българка, на четиресет и нещо, която живее в Щатите от няколко месеца. Днес около обед за нея отвъд океана беше нощ, но тя седеше с две чаши кафе пред компютъра и чакаше с трепет някой от приятелите ѝ в Бългрия да сподели нещо онлайн. Нещо, каквото и да е – снимка, видео, две-три думи. Нещо, за празника, който е чакала и приготвяла от хиляди километри разстояние, но и с любов, която прави всичко близко и реално. Continue reading

Давид и Голиат – любимата ми битка

Доскоро  си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия. Continue reading

Майката на патриарха, генерала, министъра, лекаря

 

Попаднах наскоро на едно видео, в което малко детенце посочва ликовете на българските възрожденци и цитира имената им безпогрешно. Впечатлих се много. Самата аз се затрудних за една част от тях. Нещо друго обаче също ми направи впечатление. Всички тези възрожденци или други знайни просветни дейци бяха мъже. Continue reading

Насилието в детските градини няма да се елиминира само с контрол

Подкрепям майките, които излязоха на протест срещу насилието в градините и училищата, но мисля, че пропускаме някои важни неща.

Твърдото ми мнение е, че семейството е единственото най-добро място за възпитаване и отглеждане на детето. В същото време социалните умения и живота в група няма как да се научат в домашна изолация. И Филип и Дамян тръгнаха на ясла малко преди втората си годинка и се чувстваха добре от самото начало (с епизодични тръшъци, разбира се, както във всяко друго отношение). Continue reading

Писмо до родителите в детската градина относно подаръците и Коледа

Написах това писмо до родителите на децата в групата на Филип  (3г. и 10 мес.) във връзка с подготовката за коледното тържество в детската градина. Споделям го публично, тъй като смятам, че практиките, които има в нашата градина, вероятно съществуват и на други места. Това са неща, за които ние родителите се разбираме, не са “институционални” за градината въпроси и не са ни спуснати от ръководството на градината. Писмото ми адресира това какво ние като родители избираме да направим за децата си.

Скъпи родители,

Пиша това писмо със свито сърце, поради няколко причини. От една страна, не искам да обидя някого или да прозвуча сякаш омаловажавам усилията на по-активните родители. От друга страна съм изпълнена с притеснение за начина, по който се очертава да почетем един от най-светлите празници за цялото човечество – Рождество Христово. Загрижена съм и за това, че когато в една група има 20-30 човека, които трябват да вземат решения за най-ценното – своите деца – много вероятно е да имаме несъгласие и да възникнат конфликти.

Аз не искам това.

Повече от всичко искам в следващите 4 години с вас да изградим приятелства и да си сътрудничим по въпросите, които касаят общия живот на нашите дечица в детската градина.

Позволете ми да дам малко предистория преди да споделя мислите си относно Коледните активности в градината.

През септември се събрахме заедно на родителска среща и на всички нови родители беше казано каква е практиката: събираме по 70 лева за учебни материали и по 30 лева за 3 предстоящи през годината празници: Коледа, 8-ми март и 1-ви юни (по 10 лева за празник). Нищо от това не беше обсъждано и никой от нас, по-новите родители, не се възпротиви. Аз лично предпочитам откритите обсъждания, но съм и готова да се доверя на хора с опит, затова се доверих и участвах в установената практика.

Вчера говорих с една от по-активните майки, която изключително много уважавам по не една причина. От нея разбрах, че 10те лева, които сме събирали са само за „лакомства“, а отделно от това всеки родител трябва да предостави подарък за своето дете по списък съставен от госпожите. Те са питали нашите деца какво искат и са ни го написали, да знаем и да купим. Чух дори, че някои родители ще носят подаръци на цени от порядъка на 60 – 100 лева, че и повече.

Скъпи родители, аз съм притеснена!

Притесняват ме няколко неща:
1. 10 лева за лакомства – това са 6-7 килограма захар. Моите деца не изяждат толкова за 3 месеца! Както и да е. Това ще го преживеем – празник е. Нищо няма да им стане на децата от веднъж.
2. Госпожите питат децата какво искат за подарък. Това за мен е много неприемливо. Разговорът за коледния подарък е разговор за онова, за което детето мечтае. На тази възраст това са техните мечти! Това е разговор, в който аз имам възможност да си поговоря с детето за онова, което то обича и да му помогна, ако има нужда от насока. Не бих искала някой да отнема тази привилегия от мен! img_20141217_154113-crop

3. Всяко дете ще получи различен подарък на тържеството в градината. Това ни поставя в ситуация да се състезаваме! Защо? Всеки иска детето му да се чувства специално и затова ще се постараем да получи най-доброто. На тази възраст децата се идентифицират с групата, към която принадлежат. Ако някое дете получи по-малък (в неговите очи) подарък, то ще се почувства нещастно и по-недостойно в своята група. Аз не искам това за никое дете!
4. Гигантски подаръци в градината. Съвсем честно, аз смятам, че мястото за най-хубавите подаръци е вкъщи. Ако и в градината има големи и пищни подаръци, това обезценява всички други подаръци. Това прави децата алчни и цинични. Аз не искам това за моето дете. Ако пък сме готови да дадем на децата си най-хубавите подаръци в градината, а вкъщи подарим нещо малко, на какво ги учи това? Че градината е мястото, където се грижат за нас най-добре? Не възпитава ли това възрастни, които чакат на държавата и институциите да се погрижат за тях? Опасявам се, че това е социалистическо наследство, което аз не желая да предавам на поколението след мен.

Скъпи родители, не искам да развалям направената вече организация. Но ако тук има някой, който споделя моето мнение, моля ви, споделете. Нека заедно да намерим начин да направим нещата така, че всички да сме щастливи! Ако и да решим, че продължаваме по вече приетия план, тъй като няма време, аз ще измисля как да се справя с притесненията си, но нека не подминаваме въпроса само защото сме твърде заети да обсъждаме или пък твърде пасивни, за да не споделим мнението си.

Съжалявам ако обиждам някого. Това е последното, което бих искала. Всеки родител е различен и има своето виждане за отглеждането на детето си. В група от 30 човека има 30 различни мнения, сигурна съм, но нека се опитаме да се разберем в дух на приемане, изслушване и сътрудничество.

Благодаря ви!

В тая скапана държава само една надежда имам

Четвъртък следобед, бързам да поприключа служебните задачи, за да взема навреме децата от градина и да стигнем до кабинета на педиатърката преди да ѝ свърши работното време. Взимам ги от частната детска градина, в която ходят, понеже няма места в държавната.

Емвам ги двамата в едноместна количка и се започва слалом между дупките из тротоарите в най-старата част на София. Грее слънце и от усилието да лавирам с количката се потя. Духа обаче и вятър и се смръзвам. Схваща ми се врата, но дори не забелязвам тази подробност. Просто ми се гади от мисълта, че  пред кабинета в мизерното трето декаце ще има 932865328 чакащи, а от работното време на д-р Минева остават само 15 минути.  Горката аз – каква мъка, каква съдба.

Стигаме декацето, свалям дечинята от количката един по един, качвам количката по стълбите и умолявам децата да се качват и те,, вместо да ровят в дупките между плочките пред входа. Поколебавам се какво да правя с количката. До третия етаж няма асансьор. Но ако я оставя долу и изчезне, съм обречена на още повече мъка и още по-тежка съдба. Решавам все пак да я оставя на партера. Скривам я зад един рекламен банер. Така, за всеки случай.

Три етажа по-нагоре заварвам за първи път д-р Минева да седи пред кабинета си и да си лафи с колега. Тъкмо тръгва да ми минава през ум мисълта как ще се нацупи, че ѝ разваляме рахата и тя скача. Нямаше как да го очаквам. Тя е на около 70 все пак. Кой ли би предположил, че е способна да скочи така!

О, кой е дошъл да ме види! Ето ги момчетата! Хайде влизайте, сладки вие дечица.

Олеква ми малко, но още ми е присвито. Ще искам от нея да попълваме документи за прием в държавна детска градина. Аз до този ден не правех разлика между Здравна карта и Здравно-профилактична карта. Че то кой нормален човек прави разлика. Звучат като едно и също нещо, а въобще дори не искам да размишлявам над въпроса кому са нужни два хартиени документа, в които пише едни и същи неща. Имунизационният паспорт е съвсем друго, него си го знам. Дали го нося е друга тема.

Д-р Минева поглежда какво нося, установява, че е половината от онова, което ми е необходимо и започва да ръшне из кабинета си в търсене на останали бланки, с които да попълни моите липси. Аз пак се разтревожвам и правя опит да предложа нещо като да отскоча до книжарницата. Минава ми през ум цялата хамалогияа с децата и количката, но съм длъжна да предложа.

Абе, стой тука сега. Все нещо ще намерим…. Оп, ето една карта. И тука една –  по-стара, ама ще стане. Ще ми донесеш следващия път да си имам пак.

Аз се умилявам от решителността, с която се заема да ми помогне. Тя започва да попълва. Децата вършеят из кабинета, хрърлят играчки над главите си, пиполят апаратите, бъркат из шкафчетата. Тъкмо хвана Дамян, докато дърпа някаква дреха от закачалката и гледам Филип е взел един печат от бюрото и разкрасява белия чаршаф на кушетката. Примирам от срам, но д-р Минева не казва нищо. Готова е с документите.

О, чудесно, много Ви благодаря! Хайде, момчета да си тръгваме преди да сме съборили декацето!

В този момент Филип се тръшва на земята и започва да реве:

Нееее! Не ме е прегледала!

Аз съм в ступор. Не знам какво да кажа и д-р Минева отново е Героят на деня:

О, ама наистина! Ела тука, моето момче, да те прегледам. Вдигай блузата да те преслушам.

Прегледа му и гърлото и всичко, макар да беше вече 18:45 – много след края на смяната ѝ.

Не знам какво да кажа. Много Ви благодаря, д-р Минева. Хайде момчета да подредим играчките, които разхвърляхме, че д-р Минева и тя трябва да си ходи.

А тя отвръща:

Не се притеснявайте. Ей тука ще ги събера, че ги нося на химическо чистене като паднат на земата.

След тези няколко драматични обрата в иначе делничния ден, няма как да не започна да си задавам екзистенциални въпроси.

Д-р Минева има избор. Има избор да се пенсионира и си седи вкъщи и да псува колко ѝ е ниска пенсията. Има избор и да ми измрънка, че идвам в последния момент. Можеше направо да ме върне още от входа. Има избор и да няма играчки в кабинета си, камо ли пък да ги носи на химическо. Лесно е да избере и да ме нахока, че съм ужасна майка и не съм донесла, каквото е необходимо за документите. Тя не беше длъжна да прегледа Филип, понеже той си беше здрав и бяхме там за друго. Можеше да го смъмри, че се тръшка и да изгледа мен с укор, че не мога да го овладея.

Д-р Минева има избор. Всеки ден. И тя избира да обича това, което прави и да дава всичко от себе си между четирите стени на кабинета си. Да помогне с всяко малко нещо, с което може. И сега си спомням думите на Имануел Кант:

Живей живота си така, сякаш всяко твое действие би могло да стане вселенски закон.

Ако всички сме задължени със закон и действаме, както д-р Минева действа миналия четвъртък, дали тая скапана държава щеше  да е все така скапана държава?

Макар да не е задължително, много хора около мен избират да действат според най-доброто, което знаят и аз наистина живея в една прекрасна държава. Затова не разбирам какво точно имат предвид онези, които твърдят, че единственият изход е Терминал 2. Ами не е. Единственият изход е да правим най-доброто, на което сме способни и да очакваме същото. А ако реалността се размине с очакванията, да имаме мъдростта да продължим напред без да губим надежда.

И да, само една надежда има в тази държава. И тази надежда сме ние!

П.П. Ще прощавате за клиширания патетичен край, но това е си е самата истина.

Покана: Има надежда за малките, но не без големите

Някъде в средата на август 2014 моят приятел Пепи Кънчев ми се обади с молба да мине през вкъщи да погворим за нещо набързо. В тон с лежерната му молба, го поканих да седне на счупен стол по средата на коридора в новото ни жилище, в което течеше бурен ремонт по това време. Бях бременна с Дамян и се очакваше да вляза в болница седмица по-късно.

Помня много добре обстоятелствата около тази среща, защото беше наистина вълнуваща за мен. Казват, че емоционалната памет на човек е най-силна. Пепи ме покани да стана част от управителния съвет на “Надежда за малките”. Бях помагала като доброволец, а семейно бяхме отделяли за дарения на фондацията през предходната година-две. Поканата ме развълнува, не само защото каузата ми е на сърце, но и защото наскоро се бях разделила с една друга кауза, която беше променила живота ми, и имах нужда да давам още.

Пепи ме увери, че участието ми в управителния съвет няма да ме натовари твърде много. Това беше важно, защото след две седмици се очакваше да родя и ми беше притеснено как ще се справя с вече две деца, работа и каузата. Нямаше как обаче да откажа. Представях си, че ще гушкам едни бебета, ще пиша едни коледни картички на дарители и ще организирам бебешки рождени дни! Нямах търпение.

Е, реалността е съвсем друга. Взехме някои доста тежки решения в последната година и половина. Преборихме не една криза и прекарахме доста часове в проучване и намране на добри решения по трудни казуси.

Едно от най-хубавите неща, които се случиха през този период, е откриването на Консултативен център, който цели да насочи усилията на екипа на “Надежда за малките”, както и на външни експерти, към работата с родители. В двете Малки къщи, ние се грижим за бебета и малки деца, които са претърпяли криза в семейството и се е наложило да бъдат отделени от него. Тази криза обаче, не касае само тях и ние винаги сме вярвали, че родителите имат не по-малко нужда от подкрепа в този труден момент.

Консултативен център “Заедно с надежда” подкрепя семействата в прехода до стабилност, когато те се  намират в криза. Повече за центъра може да прочетете тук: http://hope.bg/nashite-proekti/konsultativen-tsentar/

Малко снимки от работата със семейства:

Поводът днес да пиша на тази тема, е събитието, което организираме този петък (25.03.16). Не го наричаме конференция, семинар или нещо подобно, а просто събитие, на което споделяме опита си от работата със семействата на децата, които намират временен дом в нашите Малки къщи. Събитието би трябвало да е интересно за хора, които работят с деца/лица и семейства в неравностойно социално положение, както и за хората, които се интересуват от осиновяване и приемна грижа.

Нуждата от работа със семейства всъщност може да изглежда доста очевидна, но за нас в началото не беше съвсем такава. Нашата Малка къща в Княжево е първата в България по рода си. Преди нея всички бебета, които бяха поверени на държавата, се отглеждаха в големи сиви институции, имаше и съвсем малко приемни семейства. В тази среда, ние наистина бяхме фокусирани изцяло върху представянето на първокачествена индивидуална грижа за децата. Имаше риск да погледнем на биологичните семейства като на виновник или враг, а на осиновителските семейства като на съперник или конкурент. В сърцата на екипа обаче имаше само любов към всички тези хора и тази любов, както и професионализма, всъщност ни водеха към намиране на подход, който днес оценяваме като правилен и жизнено необходим.

Защо работим със семействата, как го правим и защо е нужно да работим още по-здраво в посоко приобщаваща грижа, ще говорим именно на предстоящото събитие.

Без да имам намерение да подценя участието на колегите, определено смятам, че най-интересната част от събитето ще бъдат личните истории, които ще споделят две майки, които са минали през труден период. На едната дама ѝ се е наложило да се раздели със своето момченце след раждането, а после с помощ и подкрепа от нас и отдел “Закрила на детето” успява да да разреши кризата и да си върне детето. Другата е майка на три деца, едно от които биологично и две осиновени.

Замислили сме събитието, не просто за да отчетем един проект по една програма, но така че наистина да е изпълнено със стойност за хората, които ще дойдат!

Аз ще подавам микрофона на важните хора и ще моля аудиторията да се усмихва. Ще се радвам да се видим там!

Линк към събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/789776351128680/

Ако някой има въпроси по темата, на които не намира отговор тук, моля пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com или във фейсбук (https://www.facebook.com/miryanka), туитър (@MiryankaZah) или LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/miryanazaharieva).

Писах още по темата:

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

 

“Моля ви, не ми правете забележка” или за кърменето като част от моя живот.

Винаги съм смятала, че всичко естествено е най-добро за детето – в т. ч. раждането без операционна намеса и кърменето вместо шишетата. Бях убедена, че искам да родя естествено (освен ако медицински причини не изискваха друго) и да кърмя децята си до годинка. Преди да родя Филип (сега на 2г.) се притеснявах единствено от клизмата преди раждане – просто ме ужасяваше мисълта за това извращение. Раждането и кърменето ги бях писала “естествен процес”, следователно всичко ще си цъфне от самосебе си. 21 часа родов процес бяха достатъчни, за да ме убедят, че макар и естествени, някои процеси изискват особена сила, че дори и умения. И тъкмо си мислех, че  е свършило най-трудното и се започна с кърменето.

Ще ме прощават хората, с по-чувтвителни сетива, но вече разчупих леда с откровението за клизмата. Та, започна се тримесечна борба с кърменето – на всеки три часа – 45 минути нетърпими болки, ако детето проспи часа за кърмене – подуване и нови болки. На втората седмица ми спря кърмата и тъпо и упорито трябваше да я потеча отново. По това време имах рани на краката, понеже ги търках един в друг, за да изтърпя болката от кърменето. Оказа се, че на Филип небцето е твърде високо, та оттам проблемите. Започнах да се цедя – два вида, ръчни помпи, една елекртическа, отделно техники за цедена наръка. Един час цедене. След два часа пак. Да, и през нощта. Навивах си будилник, защото ако пропуснех, това казваше на мозъка, че детето няма нужда от кърма и той не произвеждаше. Трябваше освен цеденето, да давам и на Филип да суче, че да не забрави как се прави. На третия месец бялото злато потече в достатъчни количества, за да е достатъчно на Филип. Аз не бях излизала от вкъщи, с изключение на 4-5 път за три месеца! Буквално!

Беше вече юни и почнахме да излизаме. Търкахме жълтите павета по 4-5 часа всяка вечер (да, беше лето орешарово). Аз кърмех спокойно (вече по за 5-10 минути) и нямаше нужда да се тревожа за цедене, удобни възглавници за подпиране и пр. Това лято кърмих на стълбите на БНБ, в градинката на Народния театър, в градинката около паметника на съветската армия, на стълбите на СУ, на тротоара около Ал. Невски. Не се сещам за други места.

Не знам дали, защото протестът беше съставен от “младите, умните и красивите”, но никой никога не ми направи забележка, не ме погледна накриво. И така, аз пораснах в свят, в който кърменето е трудно само докато тръгне, после вече е песен – носиш си храната на детето, където и да си – винаги топла, винаги в чисто и подходящо шишенце. Разкош!

Роди се и Дамян и след около половин година пауза, започнах да кърмя отново. Вече лесно от самото начало (с изключение на няколко дни, докато количеството се установи). Работя активно през цялото време, излизам ежедневно за срещи и по други задачи. Нося си шал, с който се покривам, когато се наложи да кърмя и не съм се добрала до вонящ обществен кенеф. Кърмя на срещи на Управителния съвет на Надежда за малките. Кърмя в полувремето на баскетболни мачове, където публиката в основната си част не се състои от “умните и красивите” (ще ме прощавате, приятели, не че не сте умни или красиви – просто този израз се възприе за една друга част от населението), кърмя на пейки в мола (аха). От време на време попадам и на места, специално пригодени за кърмене и тогава се чувствам като принцеса.

Ако някой някога ми направи забележка, ще помоля мъжа ми да го набие. Не, разбира се. Вероятно ще се сдухам и като се прибера, ще си поплача. Сигурно няма да повторя. Ще реорганизирам ежедневието си, ще се откажа от динамичността му, ще зарежа някои от проектите, които движа и ще си натискам парцалите в следващите няколко месеца. 

Моля ви, ако ме видите да кърмя някъде и не ви е приятно, обърнете се на другата страна. Не ми правете забележка. Ще сринете вярата ми в света, ще разколебаете решителността ми да имам трето, четвърто и пето дете, ще ме замислите дали да насърчавам сестра ми да кърми своите деца, ще направите терминал едно и две мнооого привлекателни, макар да нямат стаи за къмачки.

За ваксините – не какво мисля, а как се чувствам

Не знам поради каква причина в последните няколко дни интернеда избухна с мнения в подкрепа на ваксините. Вероятно нещо са дали по телевизора, което съм пропуснала, че така изведнъж много хора решиха да си кажат мнението.

Аз нямам за цел да изкажа мнение ЗА или ПРОТИВ ваксините, нямам намерение и да коментирам мненията ЗА или ПРОТИВ ваксините.

Искам само да си кажа, понеже ми тежи, как се чувства една средноинтелигентна (по общоприетия стандарт за интелигентност) майка посред тоз обществен диалог, в който никой не слуша другугата страна, за да я разбере, а за да ѝ отвърне подобаващо.

Това, което аз виждам са два типа коментиращи:

1. изпаднали в истерия майки, които се нахъсват помежду си – средноинтелигентни (и те като мен), загрижени, стресирани, малко поизглупели около изтощителната, но интелектуално щадяща грижа за бебето, които гледат надменно всяка невежа, която допуска илюминатите да разболеят детето ѝ от аутизъм, и

2. мъже и жени, които нямат деца (или не са основния грижещ се за детето вкъщи), които са свръхинтелигентни или поне се изказват с надменност, която предполага, че се имат за такива или най-малкото за по-интелигентни (поне мъничко “по-“) от хистерясалите мами, които обвиняват опълчилите се срещу науката и медицината прости люде.

Сега, има и други в целия диалог, но те или си мълчат или просто ме избягват мен лично, защото аз не ги засичам. Всъщност, не всички ме избягват. Онзи ден Гери ми писа: “Мирянка, какво мислиш за ваксините. Мен много ме е страх.”

И мен ме е страх. 

Страхът е най-лошия съветник.

И какво сега?

Страх ме е да направя ваксината, страх ме е и да не я направя. 

И най-малката вероятност да вкарам в детето си нещо, което може да му навреди, ме ужасява. Ужасява ме и мисълта, че ще го оставя уязвимо на болести, за които човечеството вече има лек и той е достъпен за мен.

Сега ще си призная с риск да бъда заклеймена от всички в спора – децата ми са ваксинирани с повечето задължителни ваксини – с изключение на две- три, с които имаме да наваксваме понеже боледуваха доста в последните месеци, но не е сигурно дали ще наваксаме. Просто не съм сигурна какво да правя.

Всеки път, когато държа Филип или Дамян, за да може да му сложат ваксината, в гърдите ми бушува буря и въпросът, чийто отговор никога няма да имам: Правя ли най-доброто за него? 

IMG_0141

Вярно е, че са задължителни някои ваксини, но в крайна сметка, моя отговорност е грижата за моето дете. Вярно е, че нося отговорност и за другите деца – давам си сметка, че ако моите деца не са ваксинирани, те поставят в уязвимост и децата около себе си. Честно да си призная обаче, най-ме е грижа за моите си (та-даам!). Искаше ми се да мога да не ги ваксинирам, но да задължа всички около мен да си ваксинират техните – така моите ще са защитени от заразите и от евентуалните вреди от ваксините. Няма как да стане това и в края на краищата всеки родител носи отговорност за решението, което ще вземе с яснотата, че другите около него може да вземат друго решение.

Бремето на такава отговорност е тежко и моля за милост. Пощадете ни поне от грубостта и осъждението, които струят от мненията по въпроса. Изкажете си аргумените, но не сочете с пръст и не заклеймявайте.

Вижте, нямам против диалога ЗА или ПРОТИВ ваксините. Нужен е. И ще чета всичко, което ми попадне, за да съм сигурна, че съм дала всичко от себе си, за да знам правилния отговор.

Само една молба имам към участниците в диалога: не ни съдете, не ни се присмивайте, не ни сочете с пръст и не ни заклеймявайте. От която и страна да сте. Срещу която и страна да сочите, имайте едно предвид:

Колкото и изглупяла да изглежда отстрани, колкото и фанатично заблудена да ви се струва, колкото и невежа да е, Всяка майка прави каквото прави с убеждението или най-малкото с надеждата, че прави най-доброто за своето дете.

Иван и Иван, които ме разплакаха

В събота ме разплакаха двама Ивановци. Единият е топ стрелецът на Балкан Ботевград, който си даде старите нови кецки (обувани веднъж) на момче, което не познава с надеждата, че ще му донесат късмет и ще го запалят още повече за любимия баскетбол. Другият Иван е 17-годишната надежда на монтанския Слава-99, който беше дошъл до новата зала в Ботевград след като трогна един успял играч със своето отношение към баскетбола.

87040-33dc67f3a46abbdc384560b08ecff605.jpg.620x350_q85_crop

Лилов беше обявил, че ще подари кецовете си на онзи, който напише най-хубавите думи на тема “Какво за мен е баскетбола” (без правописни грешки). Русимов изля сърцето си в десетина изречения и се сдоби със зелено-жълтите лодки (все пак са 48-ми номер!)

Разпитах адашите набързо (отбелязвам ги с първата буква от фамилиите, очевидно защо):

  1. Име и години: Л: Иван Венциславов Лилов, 26г. Р: Иван Русимов, 17 години
  2. Представи се с три думи: Л: Щур, амбициозен и трудолюбив Р: отдаден, добър, уверен
  3. От колко време играеш баскетбол: Л: От 15 години Р: 4 години
  4. Къде играеш в момента: Л: Балкан Ботевград Р: Монтана – БК “Слава 99”
  5. Кое е най-ценното, което си взел от играта: Л: Научи ме да не се предавам пред трудностите Р: Дисциплина и воля, хиляди емоции, страхотни хора и много други…а и свалих някъде 10 кг 😀
  6. Коя е най-гомлямата жертва, която си правил за нея: Л: Често съм отсъствал от училище за да мога да ходя на състезания и тренировки Р: Правил съм много жертви, със здравето си, със свободното си време, с приятелите си, прекараното време в залата в дни на лични празници на мен и на близките ми, но знам, че не е било напразно!
  7. За какво мечтаеш в баскетбола: Л: Да играя в голям европейски клуб Р: Мечтая живота ми да е свързан с баскетбола по какъвто и да е начин, играч, треньор или нещо друго няма значение, важното е да съм максимално близо до любимата игра.
  8. Кви качества са нужни, за да успееш в баскета: Л: Упоритост и талант Р: Дисциплина, талант, интелигентност, амбициозност и постоянство
  9. Пожелай нещо на феновете: Л: Пожелавам им любимият им отбор винаги да побеждава и да бъдат здрави Р: Пожелавам на всички да са живи и здрави, да не спират да слушат сърцето си и да преследват мечтите си

Ивановците бяха трогнали не само мен. Влади Лазарова ако пишеше с молив, сигурно щеше да подпали хартията със своя урок по доброта:

Балкан загуби от Лукойл, но Иван Лилов победи. Доказвайки, че един жест понякога може да бъде безценен. Показвайки нагледно колко малко се иска да бъдем добри.

Писах и през лятото за Лилов. Надявам се и за Русимов да пиша пак (:

П.П. Днес пък православната църква празнува Св. Иван Рилски. Просто отбелязвам (: