Писмо до Дядо Коледа

Скъпи дядо Коледа!

Знаеш, вече съм голяма. Аз от своя страна знам, че ти не си съвсем белобрад старец- просто така се явяваш за първи път на малките деца, за да могат да приемат образа ти по-лесно. След това живееш чрез най- близките ни хора – онези, които ни обичат и искат да ни правят щастливи и да ни изненадват. Живееш и в мен, за да мога и аз да радвам и изненадвам онези, които обичам.

Знам ги тези неща, защото познавам Един, по чието подобие и ти работиш. Даже и Него често го оприличават на белобрад старец. Но стига… продължавам към същината на това писмо.

И така, тази година си пожелавам много весели дни с моето семейство! Искам да се съберем и да ни е радостно и уютно! Нека сме здрави и да се обичаме все повече. Пожелавам си и всичко да е наред с малкия юнак, който расте в мен и нека той да донесе радост на всички в семейството! Моля се и за повече топлина и любов за децата от Липница и младежите от „Дом възможност”. За тези неща се моля на Бог – все пак той е Всемогъщия! За теб съм оставила по- дребни и материални заръки, с които съм сигурна, че ще се справиш. Ето ги и тях:

[Краят на това писмо е различен във всяко от копията, които бяха разпратени до пожелалите да сложат червените ботушки и да зарадват децата- веселушки! ((:]

Много благодаря, че всяка година ме радваш, дори да не съм била от най- послушните и че си гъвкав и модерен, а не закостеняла консерва!

Весели празници!

С обич,

Миряна

Image

Advertisements

всичко друго може да почака

по принцип съм от онези, които не спят от тревоги, когато имат несвършена задачка или неизпълнен план. това май не личи от начина, покойто бях зарязала блога в последните месеци (мислех да напиша ‘седмици’, ама си станаха месеци).

причината да не се тревожа, че десетките редовни читатели на блестящия ми блог са останали без стойностно четиво (малко самоирония никога не вреди) е, че малкия човек, който нося в себе си има нужда мама да е спокойна. някак си всички “големи и важни” неща направиха стъпка назад в списъка с приоритетите ми.

това ме подсеща да споделя с вас урока за живота, който един професор дал на своите суденти (фактите са ми убягнали).

та, професорът взел един буркан, който нарекъл ‘буркана на живота’. в него сложил 2-3 тенис топки и попитал студентите дали бурканът е пълен, на което получил положителен отговор. добавил 7-8 камъчета между топките, задал същия въпрос, за да получи същия отговор и направил отново същото след като изсипал шепа пясък между топките и камъчетата.

накрая професорът обяснил, че така е и с живота- тенис топките са големите, важните неща, които са достатъчни, за да запълнят живота ни – семейството, приятелите, вярата, работата и др. камъчетата са други важни неща, които допринасят за пълнотата – кола, къща и др. пясъкът представлява онези неща, които добавяме към живота си, за да е по-плътен – забавления, джажди, блог! и пр.

ако сипем първо пясъка и камъчетата, няма да остане място за топките.

ето и първата снимка на най- новата ми тенис топка:

мъртвородените бебета биват изгаряни като био отпадък

днес, докато търсех помощ за кампанията ни в Бойчиновци, се натъкнах на ужасяващ факт! в България ако детето ти се роди мъртво, нямаш право да си го вземеш и да го погребеш. то отива на боклука и бива изгоренo като биолегичен отпадък! детето, с което ти си живяла 3, 6 или 9 месеца, детето, което може би си има име, но не и права. права над него нямаш и ти. то става собственост на болницата!

поради липса на личен опит по темата, ще ви разкажа историята на Иън и Алисън и техния син Джошуа.  след дългогодишни, мъчителни опити да имат бебе и изключително трудна бременност и раждане, Иън и Алисън научават новината, че Джошуа не е оцелял по време на ражаденето. няма да опитвам да описвам скръбта им – знам, че не мога дори да започна да си представям как са се чувствали.

те правят погребение за малкия Джошуа (във Великобритания живеят, все пак!), на което Иън казва на своите познати, роднини и приятели: “въпреки, че не успя да види този свят, за девет месеца малкото ни момче ни донесе толкова много радост, колкото някои от нас със всичките си години житейски опит не успяват да донесат дори на най-близките си.

затова Алисън и аз решихме да дарим всички пари, които събирахме за него, за проект в България, който ще даде възможност на млади хора, които напускат домове за сираци, да получат шанс за по- добро бъдеще. така Джош ще има възможност да дарява още повече радост още дълги години.”

така през 2007 година “Къщата на Джошуа” отваря врати в с. Скравена. 5 години по-късно, тя вече е част от национална програма “Дом възможност”, през която са минали повече от 40 младежа от домове за деца.

ако Джошуа беше роден в България, той най- вероятно щеше да бъде изгорен като парче вмирисано телешко.

подкрепи кампанията на БХК за спиране изгарянето на мъртвородените бебета. (отнема минута)

научи повече за “Къщата на Джошуа” и “Дом възможност”.

Равносметка след посещението в Бойчиновци или за стойността на живота, поправката и любовта

Поправителният дом в Бойчиновци е място, което те сдухва. Просто е потискащо само по себе си – стара сграда, отблъскваща мозайка за под, влажни стени в депресиращи тонове, ронеща се мазилка, кънтящо ехо, миризми на застояло. Съвсем отделно затворническите мотиви – решетки, бодлива тел, звук от спускане на резета, деца строени по етажи в зависимост от това колко лоши са били.

Ако това е поправителна институция – тя трябва да има за цел да промени миналото на обитаващите я и да ги стимулира да поискат по-добър живот за себе си. Те не могат да поправят действията си, да съберат и залепят счупеното, но могат да се замислят следващия път преди да сторят нещо подобно.  Това е моето разбиране, защото все пак говорим за поправителна, а не наказателна институция. Ако до тук не си съгласен, може би следващите редове хич няма да ти допаднат..

Прекарвайки един крайно недостатъчен следобед с момчетата там, имам време само да си дам сметка, че всъщност тази институция не поправя нищо. Те така или иначе си живеят в мизерия, така или иначе са заобиколени от бедност, враждебност, насилие и омраза (липса на любов) – в домовете им, кварталите им, в обществото ни. Така, чувството на несправедливост и липсата на всякаква стойност за живота им се засилват още повече и това неизбежно води до задълбочаване на социалните проблеми на момчетата.

Липса на стойност на живота – просто кънти в главата ми в образи след посещението в Бойчиновци.

Говорим си за вредата от наркотиците – върху тялото, върху психиката, върху социалното функциониране, а всъщност за тях тези неща така или иначе нямат стойност. Ако ти кажа да си пазиш старите, вехти, изцапани и скъсани дрехи, ще си ги пазиш ли? Пък макар и единствени?

Друго е усещането на терена. След скучната беседа, на която ние научихме повече за живота и наркотиците отколкото научиха момчетата, отидохме да играем футбол. И понеже аз бях от запалянките, имах време да ги наблюдавам и да слушам какво ги вълнува, как реагират и за какво си говорят – помежду си и с другите запалянки. Бяха щастливи и се бореха за победа, защото имаше награди или защото виждаха смисъл в победата сама по себе си.

Единственото, което може да мотивира един „развален” човек да се погрижи за себе си и за света около себе си и да „поправи” действията си е да види, че има смисъл. А смисълът се корени в стойността – да повярва, че живота му има стойност, следователно и животът на другите. Когато животът има стойност, стойност има и здравето, и вещите, и благосъстоянието въобще. Все неща, които някое от момчетата в Бойчиновци е отнел някому.

А единственият начин да придадеш стойност на нечий живот е чрез демонстрация на любов.  Най- мащабния акт на любов в исторически план, който мога да цитирам е „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Това доказва, че любовта се демонстрира със (само) жертва. И всеки родител ще се съгласи с мен.

Ние се лишихме от един ден и няколко левчета за път, но вярвам, че ако го направим отново и отново, някое от момчетата в Бойчиновци може би ще ни повярва.

Ще ни повярва, че животът му има стойност.

Очаква ни красива нощ

С радост днес прочетох тук, че в нощта на 5-ти срещу 6-ти май Луната ще е необикновено голяма. Луната ще е пълна и на всичкото отгоре ще има метеоритен дъжд!

Не вярвам, че това ще повлияе на нечий сън. Не вярвам, че това ще промени съдбата на някой. Не вярвам, че 12-те същества на зодиака имат нещо общо. Нито че звездите “му го говорят” на някого.

Вярвам обаче, че ще имаме една красива нощ, огряна от прекрасната Луна. За мен ще е още по-специална тази нощ, но тук вече спирам… (:

Каня ви да споделите този подарък. Излезте от дискотеките и баровете. Навън ще бъде топло и красиво. Обещавам!

Ще ми се…

Опаа.. ето и моя пръв пост! В деня на труда и четири дни преди сватбения ми ден реших да бъда уеб активна и да кажа на света, че имам какво да му кажа.

В последните седмици и месеци нямах достатъчно време да планирам блога си. Вярвам, ще ме разберете. Все още не мога да обещая за какво точно ще пиша. Затова озаглавих първия си пост “Ще ми се..”

Ще ми се да пиша за вечни неща…

Ще ми се да пиша за красиви неща…

Ще ми се да напиша нещо, което ще вдъхнови някой…

Ще ми се да напиша нещо, което ще накара някой да потръпне…

Ще ми се да напиша нещо, което ще накара някой да се усмихне…

Ще ми се да напиша нещо, което ще предизвика някой да промени нещо към по-добро…

Ще ми се и някой да оцени неопитомения ми хумор и да се посмее с мен, когато има над какво…

Стига съм искала вече. Време е да дам…

(:

П.П. Благодаря на усмихващата се Жюстин Томс за практичните насоки и свежия импулс, които доведоха този блог до съществуване!