За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

Advertisements

Майчинството – не пречка, а възможност за кариерата

working from home

(Обновена статия)

Когато забременях за първи път, бях безобразно щастлива. Бях убедена, че ме очаква най-голямото щастие и удовлетворение на света. Винаги съм вярвала, че да съм майка е едно от най-хубавите неща, което мога да бъда.

Но…

Тревожих се. Не за раждането и майчинството. Повече се тревожех за себе си. И съвсем честно си признавам – за кариерата си. Не че беше някаква кариера, която рискувах да  загубя, а точно обратното. Винаги съм работила нещо, което харесвам и ми дава стойност повече от банковия превод в края на месеца, но чак след 6 години трудов стаж започвах да усещам работата си като нещо, което върви нанякъде конкретно.

До този момент бях работила само в неправителствения сектор и почти само и единствено за кауза, която запали сърцето ми още в гимназията – деца и младежи в неравностойно положение. И макар да бях завидно постоянна в сферата, някак не усещах постоянство в развиването на уменията ми в конкретна посока. До този момент.

Тъкмо усещах, че развивам афинитет към комуникации, бях завършила супервдъхновяващ курс по пиар и хоп, трябваше да изляза в майчинство и да зарежа посятите семенца. Или поне така изглеждаше.

Всъщност, майчинството се оказа страхотна възможност да работя върху кариерата си! Имах куп свободно време и най-вече свободен ум. Да, майчинството е изтощително физически и емоционално, но интелектуално, нека не се лъжем, никак не е предизвикателство. Заех се да работя (безплатно или с минимално заплащане) по няколко проекта на приятели, които изискваха умения в областта на онлайн комуникациите – писане на текстове за уебсайт, блогове, социални мрежи и доста имейл. Беше супер!

Имах много да уча, но и намирах страшно много информация. По време на бременността още четях нощем, а през деня пишех. Като се роди Филип, понамалих темпото, но продължих упорито и само след година се намерих на прекрасно място (образно казано):

  • имах работа (вече платена) от вкъщи и в сферата на онлайн комуникациите;
  • сама разпределях времето си, за да имам време за детето и за работа;
  • бях избегнала клопката “бг мама”;
  • и не на последно място – чувствах се суперудовлетворена (вместо депресирана като повечето мами, които се посвещават изцяло и само на детето)!

working from home

Около 4 години по-късно, нещата продължават да се развиват в същия дух: вече имам две деца – планирахме ги с малка разлика, понеже искахме да растат заедно; имам няколко клиенти, за които преди година не бих си и мечтала, работих няколко месеца и за международна агенция, с която обслужвахме голям корпоративен клиент – Samsung България.

А най-хубавото е, че докато децата ми са малки имам възможност да разполагам с времето си така, както сама преценя. Нямам намерение да изпускам най-хубавите моменти от живота си. Наслаждавам се на достатъчно време с децата. Имам време да играя пълноценно с тях, да четем, да ходим на вълнуващи места. Дори успявам да готвя домашна храна, което ми е суперважно в ерата на веригите за бързо хранене.

С днешна дата, равносметката ми е такава. Излязох в майчинство от “кариера” (6 години) в НПО сектора, без много специфична експертност, макар и в благородна сфера, която носи удовлетворение. Близо 5 години по-късно децата ми вече са достатъчно големи, ходят на градина редовно и почти не боледуват вече (честите настинки при малките деца за ужас за всяка работеща майка) и аз имам CV,  с което съм доста конкурентна за експертни позиции в сферата на пиар и комуникации.

Разказвам всичко това с надеждата, че ще достигне до някоя бъдеща мама, която днес има притесненията, с които аз се борех преди почти пет години.

Писах тази статия по повод едно конкретно обучение за стартиращи онлайн предприемачи, за което имах възможност да дам безплатен билет. Обучението отдавна мина, но то не е единственото. Светът, България и София са пълни с предложения за различни курсове, обучения, които могат:

  • да ти помогнат да доразвиеш компетенциите си;
  • да ти дадат шанс да изследваш нова област за кариерно развитие, без да си пришпорена да вземаш решение или да се отказваш от настоящата кариера;
  • да те срещне с хора “от твоето племе”, с които няма да си говорите за памперси и повръщане;
  • да те разсее от трудностите около детето;
  • да те накара да се почувстваш удовлетворена и способна;
  • да ти върне вярата, че МОЖЕШ!

Хайде, мами, светът повече от всякога има нужда от способни и отговорни хора, които могат да управляват множество процеси по едно и също време без да хленчат и отлагат.

За брака на баба и за потребителското търсене на подходящия партньор

Когато се сгодих, баба, която никога не е споделяла нищо лично, ме привика и ми каза: “Дядо ти не беше голямата ми любов. Бях влюбена в друго момче, обичахме се.” После нещо станало, не помня детайлите, и “се наложило” да се омъжи за дядо. Не помня и какъв съвет ми даде – дали да търся докрай и да се боря за голямата си любов или просто е искала да ми илюстрира, че бракът може да се получи дори да има за какво да съжаляваме, когато наденем халката.

10525596_10152145167655796_5653782798985820428_n

Сигурно изглежда нелепо, че не помня същността, но позволете да се оправдая. Най- яркото нещо, което помня от разговора ми с баба не беше онова, което тя казваше, а онова, което аз си мислех: Дядо е един от най-разкошните хора, които познавам. Благ, трудолюбив, и щедър, винаги търсещ да научи повече. Всички от село го уважават. Никога не сме си били особено близки, но винаги съм се чувствала изключително комфортно в негово присъствие. С баба винаги са изглеждали перфектни един за друг. Не бих могла дори да предположа, че баба е обичала друг. Още повече, че е могла да обича друг.

Днес, от перспективата и на моя брачен опит, си спомням думите на баба и си мисля: какво е нужно, за да е успешен бракът? Двама изключително подходящи един за друг човеци, които много се обичат? Какво прави двама души “изключително подходящи” и какво ги прави “да се обичат”? Съществува ли онзи, подходящият за мен? Ще го обикна ли? Защото е подходящ ли ще го обикна? А защо тогава съм обичала неподходящи? Кое ги прави неподходящи?

Още една случка ще разкажа в опит да илюстрирам най-добре онова, което се опитвам да изтепкам вече четвърти параграф: В офис на куриер, момичето пред мен на опашката получава пратката си (явно от търговец). Служителката ѝ казва: “Имате право да отворите пред мен стоката и ако не Ви хареса или не ви пасне, може да не платите и да я върнете.” Викам си: ехьеее, яките облаги за клиента. Супер маркетинг, много съм впечатлена. Не бях попадала на такава опция досега.

Всичко, което се опитвам да кажа е, че сме стигнали до такова “еволюционно падение” – да  си търсим партньор в живота така, сякаш си търсим подходящи обувки:

  • да се влюбим в тях от пръв поглед,
  • да ни пасват,
  • да сме ги пробвали,
  • да има опция за връщане, ако се разколебаем,
  • да има гаранция, че ще си вършат работата,
  • да не платим повече, отколкото реално струват.

Копирали сме потребителския си подход, с който пазаруваме вещи, и сме го приложили към търсенето на любов. Тя самата концепция за “търсене на любов” е сбъркана. Схващаме любовта като нещо определено, което или го има, или не, и има съвсем определими характеристики (като продуктите, които си купуваме). От партньора също очакваме да е завършен продукт с дадености, които трябва да можем да изберем. Вероятно ще се наложи да направим някои компромиси и тогава на помощ идва приоретизирането (по-ми е важно да е с чувствто за хумор, отколкото да готви добре). Това очакване прилагаме дори и към себе си. И ето, любимото ми оправдание: аз съм си такава! Всеки път, когато го кажа, ми вкисва устата. “Ми, да, сега така съм постъпила, ама не искам ли да съм по-добра” е мисълта, която прави признанието кисело.

Да се върна на подбора на партньор. Днес аз мога да избирам измежду почти всички мъже на света, които са свободни (даже не е задължително), имат достъп до интернет (то и това не е задължително) и отговарят на приоретизирания ми списък с критерии (това вече – обезателно!). Не съм добре с цифрите, а и да бях, нямаше да си направя труда да го сметна. Сигурна съм, че изборът е гооооолям! И сега стигнах до баба и нейния избор. Тя е могла да избира измежду момците в селото и съседното село. За женене не са били повече от 10. Ама, пак, цифрата няма значение. Ясно е накъде бия. Бракът на баба не е успешен, защото някога хората са били по-големи късметлии и най-правилният човек винаги се е оказвал в същото или съседното село.

Бракът на баба е успешен, защото тя е знаела, че е за цял живот. Вместо да се обрече на доживотна мъка и страдание по онзи, дето обичала преди дядо, тя е избрала да обикне дядо – да намери в него най-доброто, да го предизвика да се промени към още по-добро, да има търпението да изчака ако не е готов да направи промени, да има достойнството да промени самата себе си там, където дядо е опитал да извади от нея най-доброто.

Варвам, че и моят ще е успешен по същите причини – с Ивайло се караме е-же-днев-но. Всеки ден по-малко и по-ненараняващо другия. Преди да се оженим не бяхме живели заедно – той не знаеше, че сутрин съм див звер, който просто не говори, а сумти и то само когато е благосклонен. В началото той го приемаше лично и се засягаше, но вече всичко е наред. Ако си беше търсил съпруга, която с отварянето на очите сутрин е ведра и разговорлива като него, вероятно нямаше да имаме семейство в момента.

семейство

И ако това звучи малко пресилено, бъдете сигурни, че има далеч по- фрапиращи неразбирателства помежду ни, които за 3 години изчистихме, но няма как да ги споделя (от уважение към личното ни пространство). Има и много, които продължаваме да чистим. А животът ежедневно ни поднася нови и нови изненади, на които се учим да откликваме по начин, който не наранява другия, а изважда най-доброто от него. Ето, на това казвам аз любов. А не на пеперудите, които бяха там, всеки път когато виждах Ивайло, преди да започна да се будя до него.

И ще завърша с непоискан съвет: не търсете най-‘убавия. Търсете този, който е готов да бъде с вас за-ви-на-ги и е готов да се променя ако се налага. И ако не знаете кой би бил той и дали тоя сега би бил – питайте го. Не директно, разбира се. Натрапчво е. Но ако си поговорите малко за смислени неща, вместо за хобити, ще ви стане ясно дали човекът отсреща има потенциал да се буди до вас докрай.

Писах и за това, че бракът не е приказен пъзел.

И да не проспусна – от 7-ми до 14-ти февруари е седмица на брака. Ако вече сте бракувани, можете да освежите нещата с готини идеи за връщане на романтиката помежду ви (:

Our 2014 precious moments washi tape Christmas tree on the wall

Our Christmas tree this year is simple, space-saving, cheep (5 Еuros to develop the photos) and soooo lovable!

The best thing you could do with a toddler at home is to have the Christmas tree on the wall.

I’ve recently become a great fan of washi tape. Also, I just wanted to do something very special with the thousands photos I took this year. It was a very eventful year for our family indeed!

So it just came naturally… a photo collection washi tape Christmas tree on the wall!

Making of the Christmas tree:

1. Stick 10 washi tape lines on the wall – 15 cm apart in height, bottom one – 140 cm long, each one after – 10-20 cm shorter than the previous:

photos and washi tape christmas tree on the wall

2. Put up the ornaments – they just consist of our most precious moments from 2014: about sixty 10×15 and 10×10 photos.
photos and washi tape christmas tree on the walll3. Enjoy!

photos and washi tape christmas tree on the walll photos and washi tape christmas tree on the walll

Thanks go to Tonita for capturing lots of those moments. Love goes to all the people on the tree!

Our 2012 Christmas tree on the wall.

Събота сутрин с две деца

За протокола: единият е на година и осем месеца, а другият на 2 месеца. Ще се ориентирате кой кой е (:

04:00 – Дамян се буди за среднощна закуска. Кърмя 20-30 минути, не го преобувам и го връщам да спи. Вадя краката на Филип от межу решетките на леглото и го връщам обратно надълго да си спи (той не се събужда). Лягам.

7 и нещо – алармата на Иво звъни и той става, оправя се и излиза за репетиции. Аз промрънквам, че в хладилника има баница, да си вземе.

7:30 – Дамян се събуди и го гушкам при мен да подремна още малко. Той така или иначе обикновено към 9 иска да яде.

8:20 – Филип изкрещява “татиииииии”. Обяснвам сънена, че тати е на работа и да се крещи по-тихо, че бебето спи.

8:22 – Оставам внимателно бебето и ставам. Слагам Филип на тоалетната да си върши, каквото има за вършене, събирам му дрехи, чорапи, пантофи и ги нося в хола готови. Взимам го от тоалетната и го обличам. Дамян, спи, слава Богу! Почвам аз да се порзсънвам.

8:45 – Направила съм овесени ядки на Филип и го слагам на столчето. Той обаче иска “кеки” (no idea!). Дамян реве. Скачам.

9:00 – Давам на Филип царевица да яде сам от кочана, докато аз вече кърмя. Още не съм приключила, когато той пожелава и от другата закуска, която вече трябва аз да я давам с лъжица (докато продължавам да кърмя Дяман). Искаше и книжка да чете, докато яде и, разбира се, не тая дето е на масата, а “гугу” (друга).

9:30 – Оставям Дамян, свалям Филип от стола. Връщам се при Дамян, за да го преобуя. Филип иска кончето, което е зад масата и не го достига. Оставам полугол Дамян, давам кончето и се връщам. Филип: “Пей!” Почвам да пея “Ние сме войници, ще вървим напред…”. Филип си язди кончето доволен.

9:45 – Дамян е преобут и пак заспива, Филип вече не се интересува от мен. Реди си стикитата по пода и пее “Пипи, йейа, Пипи, йейа” (Филип и леля).

сутрин с две деца

Първите два часа са най-тежки! После вече мога да ида да пишкам, да си изпия водата и да си направя кафе, след което да си просна прането, да пусна нова пералня и да си разтоваря миялната.

11:30 Свекърва ми идва на помощ да изведе Филип, а аз си почвам готвенето и сядам да напиша нещичко за някой в блога (:

Добър ден! Аз съм най-щастливата майка на света! ❤

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях

Днес е blog action day – ден, в който много блогъри по света пишат на една тема. Тази година темата е inequalityнеравенство. Моята тема (в живота, по принцип) е социалното неравенство, а днес ще ви разкажа малко за малките. Най-малките. Най-малките от неравните в обществото.

2014bad

Никой не избира родителите си и, когато се родиш в семейство, което не може да се грижи за теб, ти ставаш жертва. Ставаш социално неравен. Цивилизацията ни не е достигнала до решение на този проблем. И не казвам “в нашата държава не можем да се справим с проблема”, защото колкото и добре развита да е социалната система в която и да е държава, просто последиците от откъсването на детето от майката няма как да бъдат компенсирани.

Какво се случва с невръстните неравни?

Сценариите са много в зависимост от това дали родителите по собствено желание се отказват от детето или то им бива отнето поради неспособност да се грижат за него. Независимо какъв е изходът за едно такова неравно дете, има един период, в който то трябва да бъде настанено някъде, докато се намери най-доброто решение за него.

Малките къщи на “Надежда за малките” са такова преходно местенце. Там всичко е различно от големите, отблъскващи институции, които доскоро бяха единствената алтернатива.

В къщата има 5-6 бебнца от 0 до 1 годинка. Материалната база е безупречна, но тя никак не  е най-важна. За бебетата се грижат изключително посветени и грижовни персонал и доброволци. Физиологичните им нужди са посрещнати, но и това не е най-важно. Бебетата получават гушкане, което е толкова важно в тази възраст! Получават и социализация, което може би е най-трудното, но също толкова важно.

Надежда за малките, Динилия Кръстева
Сестра ми Йоана гушка, а директорът на Малката къща Динилия Кръстева радва бебе

Трудно е да социализираш едно дете, което не е твое. Законът е изключително тежък и с резон, защото касае правата на най-уязвимите членове на нашето общество. В тая ситуация за временния настойник най-лесно е да хлопне вратата на дома и да забрани достъп на който и да било до децата освен на персонала. Така си връзва гащите и се предпазва от “гафове”. Но дали това е най-доброто за детето?

Ами, правилно, не е. Безкрайно съм щастлива, че “Надежда за малките” успява да дари децата с достъп до света. Така прави неравенството им малко по-поносимо, малко по-равно. Така или иначе те не са на най-доброто място за тях. Не са при мама. Чудовищно е да ги лишиш и от контакта със света, който – дори да ни се струва враждебен понякога – очаква да ги посрещне и за който трябва да са подготвени.

От друга страна, светът също има нужда от достъп до тези деца. Как иначе ще знае за проблемите им? Как иначе ще може да помогне? Ами, нали трябва да видиш колко успешно работи услугата, за да посикаш да дариш пари за обгрижването на бебетата в нея. Нали трябва да видиш колко са прекрасни те, за да поискаш да доброволстваш като дадеш няколко часа в месеца за хранене, преобуване и ГУШКАНЕ!

Малките в неравностойно положение – неравните малки – имат нужда от света и светът има нужда от тях!

От два месеца съм член на Управителния съвет на “Надежда за малките” и приемам за своя мисия да не позволя временния дом на наште дечица да се превърне в затвор. Независимо от трудностите. Независимо от уязвимостта, която това носи. Независимо от злонамерените атаки, защото и такива има, читателю, колкото и да не ти се вярва.

И в заключение: Неравенството не е присъда. За най-малките от неравните има надежда. Надежда за малките.

П.П. Ако искаш да научиш повече за “Надежда за малките”, за трудностите в работата ни или друго – пиши ни или лично на мен (:

Снимката направи Тонита

Наесен с песен – 3 стъпки за декорации с листа, тиква и други есенни творения

Есента е факт. За онези от нас, които предпочитат топлите летни дни, това не е добра новина. НО! Защо пък да не се постараем да заобичаме есента. Току-виж тя ни отвърнала със същото! Ето, една рецепта за есенна любов (:

Есенни декорации с листа

ДЕКОРАЦИИ

Есента предлага огромно разнообразие от подръчни материали за страхотни декорации вкъщи. От майсторски творения върху тиква до елементарни апликации с листа – вие избирате.

Отделете един уикенд и се позабавлявайте. Включете и децата, задължително!

есенни декорации с тиква, кестени, шишарки

Ето и 3 лесни стъпки:

  1. Потърсете в интернет идеи като използвате следните ключови думи: есенни декорации, декорации с тиква, листа, шишарки, клечки, кестени, направи си сам есенна декорация, апликации с листа и др.
  2. Излезте на разходка да съберете материали. Минете и през книжарницата за лепило, тиксо или други неща, които нямате вкъщи.
  3. ЗАБАВЛЯВАЙТЕ СЕ!

Всичките ми направи-си-сам проекти са тук.

Скоро ще споделя и някоя есенна рецепта за десерт (:

Снимките направи Тонита.