Давид и Голиат – любимата ми битка

Доскоро  си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия.

Няма по-сладка победа от победата на аутсайдера, на този, който е считан за загубеняк срещу, онзи, на който е сложен етикет победител още преди началото на битката. Дори най-малката надежда, че може да победи по-слабият, ме кара да искам изключително силно тази победа. Обратният случай по-скоро ме отегчава.

DavidGoliath2

Това важи за спорта точно толкова, колкото и в истинския живот. Само че в живота враговете ни много рядко са други хора (според мен дори абсолютно ниога). В живота враговете са болести, конфликти, войни, инциденти и други житейски обстоятелства, които ни поставят в неизгодна позиция. Или поне на пръв поглед.

big-David-cover

В книгата “Давид и Голиат” Малкълм Гладуел излага тезата си, че много често хора (или групи от хора), които са се озовали в на пръв поглед непривилегирована, неравностойна позиция спрямо други хора или спрямо житейски обстоятелства, постигат невъобразим успех, а често дори провокират пробив в науката, социалната среда, предприемачестовото. 

Гладуел описва историите на десетки хора и техните реални ситуации на успех и пробив след преживяна трагедия, инцидент или просто в позиция на по-слабия, на този с по-малкото ресурс.

Самият той казва:

“Давид и Голият” описва какво се случва, когато обикноени хора се изправят срещу великани. Апод “великани” имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история за хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна на удара, или да простя?”

В главите се споменават или се разглеждат в дълбочина историите на Давид и Голиат, разбира се, на Мартин Лутър- Кинг, на “Вълненията” в Северна Ирландия, на Андре Трокме от Франция, който спасил хиляди евреи във Втората световна война, на д-р Фрайрайх – пионер в лечението на рака, на много дислексици, които променят света с предприемачество, вкл. сър Ричард Брансън и още и още.

Гладуел те хваща и отвежда в някава линия на мисълта, след което рязко сменя посоката и те изненадва с възхитителни заключения. Разказва всяка от историите на своите герои, довежда я до край, а когато започне историята на следващия, включва в хода на разказа изводи от живота на предишните. Сплита, преплита и не те оставя да затвориш книгата.

Когато накрая все пак стигнеш до последната страница вече си най-малкото абсолютен фен на перото му. Аз лично не намерих и с какво от тезите му да не се съглася (повярвайте, не ми се случва често).

Два дни след като прочетох книгата, намирам себе си и в състояние на необуздаемо любопитство към живота и жажда за ситуации, в които да се окажа в позицията на Давид.

Мисля, че е много полезна и за родители. Помага да погледнем на житейските обстоятелства по различен начин – да спрем да се напрягаме за благата и ресурсите, които осигуряваме на децата си, но най-вече да потърсим начин да им помогнем да се справят с травми, недъзи или трагедии в живота им като победители, вместо като пораженци – жертви на обстоятелствата.

Получих я като подарък за 30 годишнината си от любимо приятелско семейство, а преди това бях чувала за нея от Мая Атанасова – майка на 3 деца и собственик на издателство Клевър Бук. Препоръчвам я горещо на всеки, който е бил, е или може да се окаже в позицията на Давид. Мисля, че това обхваща цялото човечество. Насладете ѝ се!

“Давид и Голиат” се издава от “Жанет-45”. Можете да си я купите от тук. Сега виждам и че е част от поредица “Шеста кохорта“, в която има и други любопитни заглавия.

Картинката взех от: http://mensteppingupblog.com

Advertisements

Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (само без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се поучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено нямам никакво търпение за паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне.

Преди някоко дни в един форум една майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но много ми се искаше. Та, реших да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на маките, това важи повече за чувството на отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват “големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си голям е основна ценност. Както и да си силен и на всяка цена пръв 🙂

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

Преди навършване на 1 година – храненето е първото нещо, което започнаха да правят сами още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

1 година и половина – горе- долу след като започнаха да стъпват смело и двамата можеха да носят покривката до масата (може и хляба и друго леко и меко нещичко). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но важното е, че допринася за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за него да бъде включен в задълженията и никога не отказва. С времето се случва да откаже да слага масата, но поне получава сигнал, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за сядане, детето вече се е настроило.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да “помага”. Помагането обикновено е пиполчене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

IMG_20141024_173226
Филип (на 1 и половина) помага на дядо Гого да прави фреш

Според Монтесори между година и половина и три години детето е податливо на приучаване към ред и порядък. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три започнах да прилагам съветите в тази връзка. Едно от нещата беше да започне детето да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което си играе детето, да му е достъпно. Подреждаме заедно разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби, например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

12079724_10153104091090796_5545875658811892638_n
Дамян още преди да проходи (на около 10 месеца) се разпорежда с книжките на батко си

Преди да навърши две Дамян вече можеше да си съблича всички дрехи и да се облича ако дрехите са му приготвени удобно. Филип малко по-късно (откъм възраст), но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години – Филип и Дамян вече слагаха повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Тук вече се включват и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

cooking
Филип на 2 и половина, Дамян на 1: слагат зеленчуци в блендера (под надзор, разбира се)

Когато Дамян стана на две вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати и ясни. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (всички подробности), четкат зъбите сами (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян също вече). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала гадна кърпата, той веднага действа.

12553043_10153276719390796_7625416652485591300_n
Филип (почти на 3) и Дамян (на 1 и 5м) мият зъби качени на столче.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят по-високи цели. И двамата се научиха да си свалят памперсите преди да се научат да не пикат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха памперсите, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години – правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи, примерно, проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

По това време Филип се научи сам да си мие ръцете, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода, могат да светкат и гасят лампата (с приплъзване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, те не отказват да влязат и не чакат някой голям да дойде да им светне.

Като цяло съм убедена, че включването а децата в домакинството е ключово за изграждането на автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете! (:

Още по темата за самостоятелните деца: 

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно