Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия поодбни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 😉

 

Още по темата за самостоятелните деца:

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Смелост, мами, смелост!

П.П. Много се радвам, че темата не вълнува само мен.  Danonino вече цял месец  повеждат кампания за насърчаване на самостоятелност у децата и се радвам, че сме на едно мнение. Ура!

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.