Щастие без подсладители

*** Порция делнични размисли от Марина Попова***

Видях ги в магазина и за момент ме обхвана една такава носталгия по миналото, по детството. Не обичам плодови дъвки. Не обичам и тези лъскавите, примамливите, чиито вкус изчезва за минути. Едва уловим момент на наслада. Но си купих. От носталгия. Нетърпеливо я разопаковах и очаквах някакъв емоционален взрив. Сякаш нещо трябваше да ме изстреля към едно идеално време и място, което е било. Към едно време на безметежна радост. Нещо направо утопично.

13336032_10153981630279193_7695978223729640522_n

Еми да. Не ги харесах. Не ги харесвах и тогава. Миналото някак си се надценява.Наложи се да си го призная.

Та по този повод ме навяха разни мисли…

Да! Миналото често се надценява. Имаме странната склонност да идеализираме неща, които дори не харесваме, само защото принадлежат на миналото. Склонни сме да забравяме или дори откровено да затваряме очите си за всичко, което не сте вписва в романтичния образ на едни времена, които вече са зад гърба ни.

Интересно. Някак си щастието винаги е било. „Ах, какво беше тогава“, Ех, колко прекрасен беше той.“. Носталгия по детство, училищните години, студентските, първата любов дето не хващала ръжда, втората и тя не хваща, ‘щото е втора, последната също, защото е последна.

А сега съм нещастна, защото е СЕГА. СЕГА имам трудности и предизвикателства. От всички времена, сегашното винаги е най-неприятно. В миналото има романтика, в бъдещето надежда, а СЕГА носим цялата тежест на човечеството върху плещите си. Щастието винаги е било…или ще бъде. Но никога не е сега. Винаги е напудрено, захаросано, идеално.

Нашият ум е усложлив. Имаме способността да забравяме. Да освобождаваме паметта си от ненужната информация.  И понеже забравяме избирателно,  някак си е естествено, първо да се освободим от неприятното. Като да си оставиш най-вкусното за накрая. И в крайна сметка ученическите години стават „най-хубавото време в живота ми”, защото някак си се оказва, че сме забравили стреса от изпитването, неприятният съученик, който ни се е подигравал, кофти приятелката, която ни крадеше всички гаджета и още куп подобни „дребни” детайли. Или пък „след него няма да има друг” нищо, че никога не ме подкрепяше, нито веднъж не ми подари цвете, изобщо не се интересуваше от мнението ми и накрая ме заряза. А-а-а, май първо ми изневери, след това каза, че аз съм била виновна и накрая ме заряза. Та все пак „друг като него няма да има”. Я-я-я, пак да си помисля май. Някак си странно звучи да съм била много щастлива тогава. Ама пуста му носталгия…

Сигурно след време ще забравя, че „днес един ме наруга в автобуса”, че „онзи, дето много ме кефи, не ми обръща внимание”, че „работата тая седмица не върви много”, че на срещата снощи, „косата ми май не беше в най-добрия си вид и той сигурно не ме е харесал” и ще броя тази година (”ехеее, помниш ли като бяхме на по 30”) като една от най-щастливите в живота ми.

Е, след като така или иначе ще забравим хора, имена, събития, май е редно избирателно да насочваме вниманието си сега. Да не хабим много нерви. Да си припомняме, че всичко минава и много неща се забравят. Да приемем, че щастието в настоящето е без подсладители. Натурално, естествено, леко стипчиво.  Да го ценим такова, защото преживяванията и чувствата ни днес са бъдеща ни носталгия.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s