Щастие без подсладители

*** Порция делнични размисли от Марина Попова***

Видях ги в магазина и за момент ме обхвана една такава носталгия по миналото, по детството. Не обичам плодови дъвки. Не обичам и тези лъскавите, примамливите, чиито вкус изчезва за минути. Едва уловим момент на наслада. Но си купих. От носталгия. Нетърпеливо я разопаковах и очаквах някакъв емоционален взрив. Сякаш нещо трябваше да ме изстреля към едно идеално време и място, което е било. Към едно време на безметежна радост. Нещо направо утопично.

13336032_10153981630279193_7695978223729640522_n

Еми да. Не ги харесах. Не ги харесвах и тогава. Миналото някак си се надценява.Наложи се да си го призная.

Та по този повод ме навяха разни мисли…

Да! Миналото често се надценява. Имаме странната склонност да идеализираме неща, които дори не харесваме, само защото принадлежат на миналото. Склонни сме да забравяме или дори откровено да затваряме очите си за всичко, което не сте вписва в романтичния образ на едни времена, които вече са зад гърба ни.

Интересно. Някак си щастието винаги е било. „Ах, какво беше тогава“, Ех, колко прекрасен беше той.“. Носталгия по детство, училищните години, студентските, първата любов дето не хващала ръжда, втората и тя не хваща, ‘щото е втора, последната също, защото е последна.

А сега съм нещастна, защото е СЕГА. СЕГА имам трудности и предизвикателства. От всички времена, сегашното винаги е най-неприятно. В миналото има романтика, в бъдещето надежда, а СЕГА носим цялата тежест на човечеството върху плещите си. Щастието винаги е било…или ще бъде. Но никога не е сега. Винаги е напудрено, захаросано, идеално.

Нашият ум е усложлив. Имаме способността да забравяме. Да освобождаваме паметта си от ненужната информация.  И понеже забравяме избирателно,  някак си е естествено, първо да се освободим от неприятното. Като да си оставиш най-вкусното за накрая. И в крайна сметка ученическите години стават „най-хубавото време в живота ми”, защото някак си се оказва, че сме забравили стреса от изпитването, неприятният съученик, който ни се е подигравал, кофти приятелката, която ни крадеше всички гаджета и още куп подобни „дребни” детайли. Или пък „след него няма да има друг” нищо, че никога не ме подкрепяше, нито веднъж не ми подари цвете, изобщо не се интересуваше от мнението ми и накрая ме заряза. А-а-а, май първо ми изневери, след това каза, че аз съм била виновна и накрая ме заряза. Та все пак „друг като него няма да има”. Я-я-я, пак да си помисля май. Някак си странно звучи да съм била много щастлива тогава. Ама пуста му носталгия…

Сигурно след време ще забравя, че „днес един ме наруга в автобуса”, че „онзи, дето много ме кефи, не ми обръща внимание”, че „работата тая седмица не върви много”, че на срещата снощи, „косата ми май не беше в най-добрия си вид и той сигурно не ме е харесал” и ще броя тази година (”ехеее, помниш ли като бяхме на по 30”) като една от най-щастливите в живота ми.

Е, след като така или иначе ще забравим хора, имена, събития, май е редно избирателно да насочваме вниманието си сега. Да не хабим много нерви. Да си припомняме, че всичко минава и много неща се забравят. Да приемем, че щастието в настоящето е без подсладители. Натурално, естествено, леко стипчиво.  Да го ценим такова, защото преживяванията и чувствата ни днес са бъдеща ни носталгия.

Advertisements

Покана и отстъпка за Семеен семинар 2016

working from home

Много често се случва някой да ме попита как се справям с две малки деца, работа, доброволчество и динамичен социален живот. Аз лично все още търся отговора на този въпрос. Всъщност, пред мен всеки ден стои въпроса как ще се справя днес – да свърша служебните задачи, да прекарам пълноценно време със семейството и да ми остане и за спане (а аз имам нужда от 8 часа сън задължително).

Тази събота (18.06) ще имам възможността да разкажа за това как (успявам да) балансирам между брака, децата и работата. Говоренето ми ще е част от ежеодния Семеен семинар, който се провежда от Асоцияция за интензвно семейно консултиране. Лично за мен този семинар е най-значимото събитие в годината посветено на брака и семейството (поне доколкото са ми изветни одобни събития). Присъствах на миналогодишното издание на семинара и си тръгнах от там с много ценни уроци, които (се стараем да) прилагаме в брака си и днес.

10408792_10152753293905796_2300734701856961099_n

И нека не Ви подвеждам, няма да говоря от позицията на някой, който знае правилните отговори и може да даде готови решения, които да приложите още утре. Ще говоря честно и откровено за своя опит в търсенето на баланса, за слабостите, които отчитам в усилията си и за малките, но ценни победи над умората, инерцията, а понякога дори над времето и пространстовото (:

Знам, че това е 238976563478-та покана за семинар, която получавате от началото на годината, но съм и убедена, че повечето от другите семинари имат за цел да Ви помогнат да натрупате несметно богатство или пък да изградите успешна империя като се съсредоточите върху усъвършенстване на владетеля на Вселената – АЗ. Семеен семинар 2016 е единственото събитие, което ми е известно, което ни помага да бъдем по-стойностни за човека до себе си и така да постигнем щастлив и удовлетворяващ брак, в който се чувстваме пълноценни.

Смятам, че щастето е истинското мерило и свидетелство за успеха и понеже имам себе си за щастлив човек, смея да заключа и че постигам успеха, такъв, какъвто го мечтая.

Програмата на Семеен семинар 2016 можете да видите тук: http://goo.gl/nF37tx

Таксата за семинара може да Ви се стори малко висока, но истината е, че си заслужава всяка стотинка. И не че някой може да Ви гарантира 100% възвращаемост на парите, както напоследък е модерно. Нима някой може да оцени колко струва близостта помежду ни? Колко струва да спрем да се караме, вместо да разрешваме конфликтите градивно? Колко струва да се чувстваме пъноценни, утвърждавайки и човека до себе си? Колко струва да можем да бъдем щастливи у дома? Аз намирам всичко това за безценно и също така съм убедена (от опит), че не е резултат от късмет или вълшебна химия, а плод на усилия и умения.

От Асоцияция за интензвно семейно консултиране правят отстъпка по повод рождения ден на техния сайт semeistvo.bg и цената пада от 200 на 120 лева. Аз имам щастието да дам допълнително намалание за всички, които четат тази публикация. Така че, ако смятате, че имате нужда от вдъхновение и практични съвети за това как да имате по-щастлив и успешен брак, запишете се за семинара тук и не забравяйте да кажете, че имате отстъпка от Мирянка. Така цената за Вас ще е 90 лева! Може да ми пишете и на мен преди да се запишете, ако предпочитате (miryana.zaharieva(@)gmail.com)

Ще се радвам да Ви видя в събота!

П. П. Мисля, че записването приключва във вторник, но ако четете това по-късно и се решите за семинара, пишете ми.

Обичаме ближния като себе си

***Порция делнични размисли от Марина  Попова***

Обичаме го условно, сравнително, невротично, непостоянно – обичаме го като себе си. Обичаме с  „но“, „обаче“, „ама“, „когато“…

Миряна наскоро ми каза: „В следващите 100 години няма какво ново да бъде написано. Просто няма нужда. Всичко вече е изказано.“ (цитирам я по спомен) И мога само експресивно да изразя съгласието си (с абсурдно словосъчетание) така, както езиковият фейсбук-етикет повелява: „МНОООГО ВЯРНО, Миряна, много вярно!“. 🙂

Всичко вече звучи като клише, толкова сме наясно с нещата. Остана само трудната част- да го заживеем. Да заживеем с мъдростите, които надарените с изящно слово са създали и създават. Тези неща, дето звучат като открадната от нашите глави, ама по-добре формулирани. Всички сме много умни и по-умни ставаме. Четем, мислим, ревизираме и пак на ново. Еманципирани, граждани на света, на Вселената, „морето ни е до колене“, избор много, жени и мъже бол. Ама какво от това?! Как оползотворяваме възможностите? Как боравим с нещата, които „много добре знаем“? Защото едно е да знаеш, съвсем друго да можеш, а още по-различно е да го направиш.

Да се върнем към основния съвет, който всички ни дават – да обичаме себе си. Така де, самочувствие на много хора не липсва. Самочувствието – оня раздут балон, особено чувствителен и готов да се спука от най-малката външна намеса.

Ама обичаме ли се всъщност? На практика, не на теория. Това, как се обичаме реално, личи най-много в това как обичаме другите. Или Другия! Онзи, който след нас самите, най-много заслужава обичта ни. Най-специалният, най-търсеният, най-чаканият – Човекът. Как се отнасяме към връзките си? Към противоположния пол?

Тази не е достатъчно такава, онзи не е достатъчно инакъв, ама „и по-добра ще намеря“. Всичко е сравнение, състезание, условия, промени, мода… Търсим стойност в другия, която да прибавим към себе си. Превръщаме другите в аксесоари, които да добавят тежест към ПО-образа, към който се стремим. С  поглед вечно устремен към НАЙ.

Така приемаме и себе си, колкото и упорито да го отричаме. Ние сме във вечно сравнение с другите. Поставяйки условия и задавайки критерии за хората около нас, разкриваме собствената си ограниченост. Ограничени сме от мнението и одобрението на другите. От това какво ще кажат за нас и къде ще се позиционираме в обществото.

Ако трябва да се представим пред някого, най-вероятно можем да кажем много добри неща за себе си, да ги назовем с думи. Но живеем ли достойнствата си? По повод на себе си наскоро си мислех – какво значение има, че аз знам, че съм много любвеобилна и романтична, ако никой не го разбира чрез действията ми?

Често твърдим, че мнооого можем да обичаме, ама видиш ли, нямало кого. „Хората не го заслужават.“ Ами така обичаме и себе си –когато сме добри. Когато се издъним, когато не се чувстваме успешни, когато качим някое килце или нямаме плочки, като оня пич във фитнеса, тогава не заслужаваме любовта си. Упрекваме се, самобичуваме се, отхвърляме слабостта си. Изливаме ярост и негодувание върху себе си. Наричаме се неудачници и понякога трудно си прощаваме.

Това е да се обичаш условно – само когато си силен, безгрешен, могъщ….и все сравнение с някой друг. Как иначе бихме могли да преценим стойността си?

Така обичаме и ближния – условно. Тя трябва да е слаба, защото приятелите трябва да ни завиждат. Тя трябва да е чернокоса, защото „русото не е модерно“. Той трябва да е нацепен батка с BMW, за се чувствам жена до него. И всякакви други „трябва“, които се вписват във визията ни за ПО-ПО-НАЙ живот.

Едва когато приемем, че грешим, че понякога сме слаби, че в живота ни има и падения, освен възходи. Едва когато приемем, че имаме чувства и нужди, че не сме си самодостатъчни, че понякога се налага да се опрем на другите. Едва когато приемем, че никога няма да бъдем съвършени, че винаги ще има по-добри от нас в дадена област. Едва когато приеме, че стойността ни не преминава с модата или сезона, не зависи от годините, цвета на косата и формата на тялото ни, тогава можем да започнем да се обичаме. Когато приемем себе си като несъвършени, ще разберем, че не можем да очакваме съвършенство от нищо и никой. Няма съвършен мъж, жена, връзка, живот…

love sharing

Най-добрият начин да изживеем любовта към себе си е като обичаме някой друг, така както себе си. Да го обичаме с приемане, с разбиране, с уважение, свободно.

В крайна сметка смисъл има само това, което правим на практика. Добрите намерения и сухата теория не топлят никого…. нито прочувствените статуси във Фейсбук. 🙂