За мисленето, действието и ….още нещо

***Порция делнични размисли от Марина***

Напоследък си мисля….

Започвайки така, не казвам нищо ново за себе си. За хората, които ме познават добре, мисловните двубои, случващи се в главата ми, не са нова информация.

Обаче нека допълнително да отегча аудиторията като споделя, че напоследък си мисля за самото мислене. И ако трябва да бъда по-конкретна, за онова продължително разсъждение, което на моменти ни подлудява.  Това е един мисловен капан, в който редовно попадаме. Капан, който ни отдалечава от реалността и е чест източник на неприятни емоции.

Някъде бях чела, че дългите разсъждения са изкуството да създаваш проблеми там, където ги няма. И съм мнооого склонна да се съглася. Разбира се не подстрекавам импулсивното поведение. Някои неща трябва да се премислят. Къде обаче е границата между строенето на въздушни кули и осмисленото поведение? Границата е реалността. Тя слага нещата по местата им.

12651344_10207672419182810_8796304415369058840_n

Колко пъти ви се е случвало да развивате цели сценарии с много сюжетни линии без капка проверка на фактите в реалността? Ще го обясня с много прост пример:

В петък вечер срещате на изхода на работата си колегата Петър. Той обикновено е много приветлив, но днес ви казва „чао“ вяло и бърза да си тръгне. Вие го гледате смутена докато се отдалечава, но само успявате да измрънкате едно „Ми, чао!“. А в главата ви остава да кънти: „Чао? Чао! ЧАО!!! ЧАО?!!!“

Това негово поведение ви се струва крайно необичайно и в съзнанието ви започва буря от мисли, всяка със своя емоционален привкус. До понеделник вече сте преживели:

А) Шест пъти уволнението си, защото си мислите, че колегата Петър е подочул нещо и сте изтълкували поведението му като смесица между неудобство и съжаление за тежката ви участ.

Б) Три пъти сте изпаднали в дълбок срам, защото сте решили, че Петъре изтълкувал неправилно доброто ви отношение към него и сега си мисли, че сте влюбена в него и го преследвате.

В) И цяла неделя проигравате сценария за това как се извинява на колегата си след като той окончателно е пожелал да ви зачеркне от живота и. Каете се за неподозирано какво и се чувствате виновни за същото.

И всичкото това за едно по-неентусиазирано „Чао“.

В понеделник сте емоционално изтощени, но с кашон под ръка (в случай, че ви уволнят и трябва да си вземете нещата от бюрото) и подготвени с цял куп извинителни обяснения за неподозираната ви вина към Петър.

А той просто е имал зъбобол.

В понеделник отново ви поздравява с обичайната си широка усмивка.

Колко ли проблеми щяхте да си спестите, ако просто го бяхте попитали какво се случва?

Ето тук се намества реалността. Тя не е нашата интерпретация за мислите и действията на другите. Тя е субективната причина, която стои зад  обективното им поведение, а до нея можем да достигнем само чрез задаването на директни и ясни въпроси. Намеците не се броят 🙂

Другият проблем, който произтича от безкрайното мислене, е опасността да останем само там – в мислите си. Тоест мислим, мислим и много хубаво сме го измислили, ама на практика нищо. А това си е проблем, както и да го погледнете.

Когато сме измисли цял план, основан само на допускания, още при първия досег с реалността си даваме сметка, че има фактори, които не можем да предвидим и да контролираме. Ето защо няма нужда да се хабим, а просто можем да действаме стъпка по стъпка. Реалността дава истинските отговори на въпросите ни, а не безкрайните разсъждения. Както се казва, решението на проблема не може да дойде от същия ум, който го е създал.

Най-абсурдното е, когато включим в нашите мисловни сценарии друг човек и проектираме всичките си вярвания върху него.

Така, след като днес сме се запознали с Иван, три дни по-късно в представата ни сме щастливо женени, с 3 деца, куче и една златна рибка. Или пък се виждаме след 20 г., изоставени, с 5 котки, 1 капан за мишки, тотално отчаяни и самотни.

Драма!

И всичкото това преди да сме отговорили на първото му съобщение: „Здрасти, как сиии?“.

И си казваш: „Амииии, няма да му отговарям. И без т‘ва не искам връзка сега/ не ми се страда пак.“ 

А той просто е искал да ви попита дали имате една книга на Хорхе Букай. И всъщност май изобщо не харесва жени.

И така. От мислите има смисъл, когато са съпроводени с решения и действия. Няма нужда от пребиваване в паралелни реалности. Колкото и да е клиширано, животът е тук и сега. Животът е смелост, действие, реализиране. В крайна сметка, ако трябва да вземете решение и ви трябва информация, просто я съберете от първоизточника…и действайте.

Ако се чудите дали ще се получи с ей онази жена/мъж, дето не ви излиза от мислите от известно време, ами просто питайте. Не гадайте какво е искал да каже авторът с последното си съобщение. Ще спестите много време и емоции. 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Покана: Има надежда за малките, но не без големите

Някъде в средата на август 2014 моят приятел Пепи Кънчев ми се обади с молба да мине през вкъщи да погворим за нещо набързо. В тон с лежерната му молба, го поканих да седне на счупен стол по средата на коридора в новото ни жилище, в което течеше бурен ремонт по това време. Бях бременна с Дамян и се очакваше да вляза в болница седмица по-късно.

Помня много добре обстоятелствата около тази среща, защото беше наистина вълнуваща за мен. Казват, че емоционалната памет на човек е най-силна. Пепи ме покани да стана част от управителния съвет на “Надежда за малките”. Бях помагала като доброволец, а семейно бяхме отделяли за дарения на фондацията през предходната година-две. Поканата ме развълнува, не само защото каузата ми е на сърце, но и защото наскоро се бях разделила с една друга кауза, която беше променила живота ми, и имах нужда да давам още.

Пепи ме увери, че участието ми в управителния съвет няма да ме натовари твърде много. Това беше важно, защото след две седмици се очакваше да родя и ми беше притеснено как ще се справя с вече две деца, работа и каузата. Нямаше как обаче да откажа. Представях си, че ще гушкам едни бебета, ще пиша едни коледни картички на дарители и ще организирам бебешки рождени дни! Нямах търпение.

Е, реалността е съвсем друга. Взехме някои доста тежки решения в последната година и половина. Преборихме не една криза и прекарахме доста часове в проучване и намране на добри решения по трудни казуси.

Едно от най-хубавите неща, които се случиха през този период, е откриването на Консултативен център, който цели да насочи усилията на екипа на “Надежда за малките”, както и на външни експерти, към работата с родители. В двете Малки къщи, ние се грижим за бебета и малки деца, които са претърпяли криза в семейството и се е наложило да бъдат отделени от него. Тази криза обаче, не касае само тях и ние винаги сме вярвали, че родителите имат не по-малко нужда от подкрепа в този труден момент.

Консултативен център “Заедно с надежда” подкрепя семействата в прехода до стабилност, когато те се  намират в криза. Повече за центъра може да прочетете тук: http://hope.bg/nashite-proekti/konsultativen-tsentar/

Малко снимки от работата със семейства:

Поводът днес да пиша на тази тема, е събитието, което организираме този петък (25.03.16). Не го наричаме конференция, семинар или нещо подобно, а просто събитие, на което споделяме опита си от работата със семействата на децата, които намират временен дом в нашите Малки къщи. Събитието би трябвало да е интересно за хора, които работят с деца/лица и семейства в неравностойно социално положение, както и за хората, които се интересуват от осиновяване и приемна грижа.

Нуждата от работа със семейства всъщност може да изглежда доста очевидна, но за нас в началото не беше съвсем такава. Нашата Малка къща в Княжево е първата в България по рода си. Преди нея всички бебета, които бяха поверени на държавата, се отглеждаха в големи сиви институции, имаше и съвсем малко приемни семейства. В тази среда, ние наистина бяхме фокусирани изцяло върху представянето на първокачествена индивидуална грижа за децата. Имаше риск да погледнем на биологичните семейства като на виновник или враг, а на осиновителските семейства като на съперник или конкурент. В сърцата на екипа обаче имаше само любов към всички тези хора и тази любов, както и професионализма, всъщност ни водеха към намиране на подход, който днес оценяваме като правилен и жизнено необходим.

Защо работим със семействата, как го правим и защо е нужно да работим още по-здраво в посоко приобщаваща грижа, ще говорим именно на предстоящото събитие.

Без да имам намерение да подценя участието на колегите, определено смятам, че най-интересната част от събитето ще бъдат личните истории, които ще споделят две майки, които са минали през труден период. На едната дама ѝ се е наложило да се раздели със своето момченце след раждането, а после с помощ и подкрепа от нас и отдел “Закрила на детето” успява да да разреши кризата и да си върне детето. Другата е майка на три деца, едно от които биологично и две осиновени.

Замислили сме събитието, не просто за да отчетем един проект по една програма, но така че наистина да е изпълнено със стойност за хората, които ще дойдат!

Аз ще подавам микрофона на важните хора и ще моля аудиторията да се усмихва. Ще се радвам да се видим там!

Линк към събитието във фейсбук: https://www.facebook.com/events/789776351128680/

Ако някой има въпроси по темата, на които не намира отговор тук, моля пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com или във фейсбук (https://www.facebook.com/miryanka), туитър (@MiryankaZah) или LinkedIn (https://bg.linkedin.com/in/miryanazaharieva).

Писах още по темата:

Най-малките неравни имат нужда от света и светът има нужда от тях