Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Психиатърът Д-р Мириам Гросман публикува в своя блог Отворено писмо до младите хора относно “50 нюанса сиво”. Тъй като е отворено, считам за позволено препечатването му. С превода ми помогна Виктория Иванова (мерси, Вики, страхотна си!). Оригиналът (винаги по-добър от превода) може да прочетете тук: http://www.miriamgrossmanmd.com/an-open-letter-to-young-people-about-fifty-shades-of-grey/

петдесет нюанса сиво

Последно преди да преминем към самото писмо: не съм гледала филма все още, но възнамерявам скоро да го направя въпеки педупрежденията на д-р Гросман. честно казано, смятам, че имам достатъчно негативен и позитивен опит, за да не бъда повлияна от филма по начин, който да застраши физическото и емоционалното ми здраве. Но младите хора, които все още търсят какво е ОК и какво не е, и какво всъщност представлява сексът, може би трябва да имат едно наум. Ето едно – наглас – от психиатър:

“Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Нека обясня.

Аз помагам на хора които са наранени вътрешно. За разлика от лекарите, които използват рентгенови лъчи или кръвни изследвания за да определят защо някой страда, раните, от които аз се интересувам, са скрити. Аз задавам въпроси и слушам внимателно отговорите. Така разбирам защо човекът пред мен „кърви“.

Годините на внимателно слушане са ме научи на много неща. Едно нещо, което съм научила, е, че младите хора са напълно объркани относно любовта – как да я намерят и  как да я задържат. Те правят грешни избори и това ги наранява.

Не искам и вие да страдате като хората, които виждам в офиса ми, така че ви предупреждавам за новия филм, наречен Петдесет нюанса сиво”. Дори и да не гледате филма, неговото послание се промъква в нашата култура, и може да посади някои опасни идеи в главите ни. Бъдете готови.

Петдесет нюанса сиво е пуснат по кината за Свети Валентин и това ни кара да си мислим, че е романтика. Не се хващай на това. Филмът, всъщност е за една болна и опасна връзка, изпълнена с физическо и емоционално насилие. Изглежда бляскаво, защото актьорите са великолепни, имат скъпи коли и частни самолети, а и Бионсе пее на фона. Може да заключите, че Кришчън и Ана са готини, и въпреки че връзката им е различен, тя е приемлива.

Не си позволявайте да бъдат манипулирани от едно холивудско студио. Хората там просто искат парите ви; те не се интересуват от вас и вашите мечти.

Насилието не е бляскаво или готино. Никога не е ОК, при никакви обстоятелства.

Това е, което трябва да знаете заПетдесет нюанса сиво”. Като дете, Кришчън Грей бил ужасно пренебрегван. Той е объркан относно любовта, защото никога не я е преживявал истински. В съзнанието му, любовта се свързва с лоши чувства като болка и срам. Кришчън изпитва удоволствие от това да контролира и наранява жени по странни начини. Анастасия е незряло момиче, което харесва външния вид и богатството на Кришчън, и глупаво се поддава на неговите желания.

В реалния свят, тази история би свършила зле – Кришчън в затвора, а Ана в приют или морга. Или може би Кришчън е щял да продължи да бие Ана, и тя би останала с него в страдание. Така или иначе, животът им определено не би бил приказен. Доверете ми се.

Като лекар, аз ви призовавам: Не гледайте “Петдесет нюанса сиво”. Информирайте се, научат фактите, и обяснете на приятелите си, защо те не трябва да го гледат също.

Ето няколко от най-опасните идеи, лансирани от Петдесет нюанса сиво:

  1. Жените искат мъже като Кришчън, които ги командват и са груби.

НЕ! Една психически здрава жена избягва болката. Тя иска да се чувства в безопасност, уважавана и обгрижвана от мъж, на когото може да се довери. Тя мечтае за сватбени рокли, а не за белезници.

  1. Мъжете искат жена като Анастасия – кротка и несигурна.

Грешно! Един психически здрав мъж иска жена, която може да каже мнението си. Ако по някаква причина той се отклони от правия път, тя да го върне обратно в релсите.

  1. Анастасия упражнява правото си на свободен избор, когато се съгласява да бъде наранявана, така че никой не може да съди решението и.

Погрешна логика! Разбира се, Анастасия има право на свободен избор, но тя прави грешен избор. Саморазрушетелното решение е лош избор.

  1. Анастасия прави избори за Кришчън разумно и самостоятелно.

Съмнявам се! Кришчън постоянно снабдява Анастасия с алкохол, нарушавайки  преценката и. Също така, Анастасия става сексуално активна с Кришчън – първият ѝ опит някога, много скоро след срещата и с него. Невронауката твърди, че подобна на тяхната интимност отключва у нея чувства на привързаност и доверие преди тя да се е убедила, че той ги заслужава. Сексът е силно и интензивно преживяване – особено първият път. И накрая, Кришчън манипулира Анастасия да подпише споразумение, забраняващо ѝ  да разкрие на някого, че той е насилник.

Алкохол, секс, манипулация – това едва ли са съставките на едно внимателно обмислено и независимо решение.

  1. Емоционалните проблеми на Кришчън са излекувани от любовта на Анастасия.

Само във филмите! В реалния свят, Кришчън няма да се промени особено много. Ако Анастасия изпитва потребност да помага на емоционално увредени хора, тя би станала психиатър или социален работник.

  1. Добре е да експериментираш сексуално.

Може би… за зрели хора във дълготрайно, стабилно, посветено и моногамно взаимоотношение, познато още като „брак“. В противен случай, си застрашен от полово предавани болести, нежелана бременност и сексуално насилие. Мъдро е да подхождате с собено внимание към това кой допускате близо до себе си – физически и емоционално, защото само една подобна среща може да ви извади от релси и да промени живота ви завинаги.

Накратко: силата на „Петдесет нюанса сиво“ се крие в това, че посява семена на съмнение. Има огромни разлики между здравите и нездравите взамоотношения, а филмът размива тези разлики  и започваш да се чудиш: „кое е здравословно в едно взаимоотношение? Кое е извратено? Има толкова много нюанси на сивото…“ Не, не съм сигурна.

Виж, тук става въпрос за твоята сигурност и бъдещето ти. Няма място за съмнение; интимна връзка, в която има насилие, независимо дали е по взаимно съгласие, е неприемлива.

Бяло или черно. Тук няма нюанси на сивото. Нито един нюанс на сивото.

За сърцата или… намираш ли, когато търсиш?

На този въпрос ме наведе едно мое хоби, стартирало съвсем наскоро – снимането на сърца. И то не какви да е сърца, а такива, които са възникнали естествено и съм намерила съвсем случайно. Като тези мокрите, които няма да имат шанса да бъдат видени от много.

10958204_10152891924984193_2399765900245836541_nВсичко започна естествено. От прозореца на моето място в работа се вижда сграда, част мазилката на която е паднала – във формата на сърце 🙂 Вече 2 години, всеки път когато погледна през прозореца, го виждам. Особено красиво е, когато е слънчево. И с времето става все по голямо, но запазва формата си.

20150216_124948
Второто беше повратната точка, която отприщи колекционирането. Направо си беше тематично и мотивиращо 🙂

10801527_10152653815154193_6554049274921275306_n

Нещата тръгнаха на шега и си признавам, че ми доставя удоволствие.

Като всяко колекционерството и моето вече си има правила. Признавам за находка само тези, които са с ясно разпознаваема форма и са попаднали в полезрението ми случайно. За да бъда честна, това обикновено се случва, когато най-много бързам. За миг се засуетявам дали да се върна за снимка, но винаги решавам, че няколко секунди закъснение са по-поносими от съжалението, че съм изпуснала мига.
И след това продължавам с усмивка…

Реално в хобито ми няма нищо оригинално. По-интересни са мислите, който започват да вилнеят в главата ми след всяко поредно откритие. За това, че пътят по който минавам всеки ден може да е различен и изненадващ, откривайки нови детайли в него. За това, че несъвършенството  всъщност може да е съвършено. За това, че ако си с отворени сетива, нещата се появява пред очите ти и красотата наистина е във всичко.

10269445_10152855080044193_2513334628069526001_n
Наскоро ми казаха, че когато търсиш нещо го виждаш навсякъде. Така било и с моите сърца. Някак си не бях склонна да се съглася. Има нещо друго, което прави магията. Реших да си направя експеримент и да ги търся целенасочено. Истината е, че можеш да ги видиш, но далеч по-криви и несъвършени. Обикновено трябва да вложиш доза въображение и те са там. Лесно е, но не е истинско и не носи удоволствието на спонтанността. Моите сърца не са такива, не са на всяка цена!

Даже понякога не мога да ги видя повече, дори и да ги търся повторно…

10613158_10152680770314193_4359897505464858377_n
Сега сърцата станах метафора. Какво намираш, когато търсиш? Когато силно искаш да видиш нещо го виждаш, защото вече е в съзнанието и мислите ти. Проектираме го в действителността от нуждата да бъде там. Хващаме малък елемент и чрез въображението допълваме до цялост. А действителността е друга. Това, което ние виждаме, всъщност е бледо подобие на желаното. Но притиснати от необходимостта приемаме и това, и го доукрасяваме в мислите си. Тогава няма удоволствие, има нужда и заблуда. Има отчаяние. Няма истинско откриване, има проекции. Има и разочарование, когато по-късно отворим очите си за истината.

Когато спрем да се водим от нуждата, започваме да откриваме. Когато търсим същността и емоцията, а не формата – тогава откриваме. Когато гледаме с отворени очи и любопитство, а не проектираме – тогава откриваме. Когато започнем да се радваме искрено на откритията си… тогава намираме още! Тогава откриваме и това, което търсим. Истината е, че много често разбираме, че дадено нещо е най-доброто за нас, едва когато го намерим. А колко пъти сте получавали нещо, което сте желали силно и сте били разочаровани след това? Внимавайте какво си пожелавате. Наистина!

Когато емоцията е истинска и от сърце е заразна. Тогава това, което търсиш започва да идва при теб само и в целия си блясък!

10959371_10152875303479193_3128167616294725670_n20150216_134545

И в тези моменти не забравяйте да благодарите! 😉

За ваксините – не какво мисля, а как се чувствам

Не знам поради каква причина в последните няколко дни интернеда избухна с мнения в подкрепа на ваксините. Вероятно нещо са дали по телевизора, което съм пропуснала, че така изведнъж много хора решиха да си кажат мнението.

Аз нямам за цел да изкажа мнение ЗА или ПРОТИВ ваксините, нямам намерение и да коментирам мненията ЗА или ПРОТИВ ваксините.

Искам само да си кажа, понеже ми тежи, как се чувства една средноинтелигентна (по общоприетия стандарт за интелигентност) майка посред тоз обществен диалог, в който никой не слуша другугата страна, за да я разбере, а за да ѝ отвърне подобаващо.

Това, което аз виждам са два типа коментиращи:

1. изпаднали в истерия майки, които се нахъсват помежду си – средноинтелигентни (и те като мен), загрижени, стресирани, малко поизглупели около изтощителната, но интелектуално щадяща грижа за бебето, които гледат надменно всяка невежа, която допуска илюминатите да разболеят детето ѝ от аутизъм, и

2. мъже и жени, които нямат деца (или не са основния грижещ се за детето вкъщи), които са свръхинтелигентни или поне се изказват с надменност, която предполага, че се имат за такива или най-малкото за по-интелигентни (поне мъничко “по-“) от хистерясалите мами, които обвиняват опълчилите се срещу науката и медицината прости люде.

Сега, има и други в целия диалог, но те или си мълчат или просто ме избягват мен лично, защото аз не ги засичам. Всъщност, не всички ме избягват. Онзи ден Гери ми писа: “Мирянка, какво мислиш за ваксините. Мен много ме е страх.”

И мен ме е страх. 

Страхът е най-лошия съветник.

И какво сега?

Страх ме е да направя ваксината, страх ме е и да не я направя. 

И най-малката вероятност да вкарам в детето си нещо, което може да му навреди, ме ужасява. Ужасява ме и мисълта, че ще го оставя уязвимо на болести, за които човечеството вече има лек и той е достъпен за мен.

Сега ще си призная с риск да бъда заклеймена от всички в спора – децата ми са ваксинирани с повечето задължителни ваксини – с изключение на две- три, с които имаме да наваксваме понеже боледуваха доста в последните месеци, но не е сигурно дали ще наваксаме. Просто не съм сигурна какво да правя.

Всеки път, когато държа Филип или Дамян, за да може да му сложат ваксината, в гърдите ми бушува буря и въпросът, чийто отговор никога няма да имам: Правя ли най-доброто за него? 

IMG_0141

Вярно е, че са задължителни някои ваксини, но в крайна сметка, моя отговорност е грижата за моето дете. Вярно е, че нося отговорност и за другите деца – давам си сметка, че ако моите деца не са ваксинирани, те поставят в уязвимост и децата около себе си. Честно да си призная обаче, най-ме е грижа за моите си (та-даам!). Искаше ми се да мога да не ги ваксинирам, но да задължа всички около мен да си ваксинират техните – така моите ще са защитени от заразите и от евентуалните вреди от ваксините. Няма как да стане това и в края на краищата всеки родител носи отговорност за решението, което ще вземе с яснотата, че другите около него може да вземат друго решение.

Бремето на такава отговорност е тежко и моля за милост. Пощадете ни поне от грубостта и осъждението, които струят от мненията по въпроса. Изкажете си аргумените, но не сочете с пръст и не заклеймявайте.

Вижте, нямам против диалога ЗА или ПРОТИВ ваксините. Нужен е. И ще чета всичко, което ми попадне, за да съм сигурна, че съм дала всичко от себе си, за да знам правилния отговор.

Само една молба имам към участниците в диалога: не ни съдете, не ни се присмивайте, не ни сочете с пръст и не ни заклеймявайте. От която и страна да сте. Срещу която и страна да сочите, имайте едно предвид:

Колкото и изглупяла да изглежда отстрани, колкото и фанатично заблудена да ви се струва, колкото и невежа да е, Всяка майка прави каквото прави с убеждението или най-малкото с надеждата, че прави най-доброто за своето дете.