През храненето към самостоятелност

„Мога сам!“ – най-често го чувам на масата. Що ли не съм чула някой да се тръшка, че може да сам да си изпере дрехите, да си почисти фулмастера от дивана или да си събере сам киселото мляко от пода?

Темата за възпитанието на самостоятелни деца сякаш неизменно минава през храненето. Може би защото това е една от първите дейности, която човек се учи да извършва сам.

17236988_10155115099127299_747493502_o

Вкъщи определено насърчаваме самостоятелното хранене още от самото начало. Не съм абсолютен фен на Захранване водено от бебето, но съм прилагала и с двете деца много от похватите на този метод на захранване. И тук не искам да коментирам ползите и вредите от гледна точка на храните, които приема детето, а по-скоро процеса на приучаване към самостоятелно хранене.

17204196_10154270682020796_1228443369_nАз не съм специалист и не искам думите ми да бъдат възприети като експертни съвети. Дори не смятам, че е нужно родителите да изчетат томове научна литература, за да отгледат и възпитат самостоятелни и стойностни хора. Вярвам, че е достатъчно да следваме инстинктите си (това изисква смелост), да не се вманиачаваме (в нищо!) и да проявяваме здрав разум (това понякога изглежда като висш пилотаж).

Бих искала и да добавя да се вслушваме в детето, но е важно и да уточня нещо – твърдо убедена съм, че това трябва да е в здравословни граници. ДА, всяко дете има свой вкус и особености и не можем да прилагаме еднакви подходи към всички. Но също така съм убедена, че за да се чувства детето свободно, щастливо и сигурно, то трябва да вирее в стабилни граници, които родителят трябва да постави.

Как се храним вкъщи и защо точно така?

  • Слагаме масата заедно

От момента, в който децата стъпват стабилно, у дома те носят покривката за слагане на масата. Филип беше на година и половина, когато започна. Когато Дамян стана на година и половина, Филип вече носеше приборите, та остави покривката за Дамянчо. Така се чувстват включени в процеса, горди, че допринасят, а и сядат да се хранят без уговорки.

  • Всеки се храни сам

17203810_10154270689055796_920262595_nВсе още и двамата ядат основно с лъжици, но от около годинка гребат самички. Салата поднасяме в по-цял вид: например, големи парченца краставичка, които се ядат с ръка. Разбира се, помагаме, когато някой е ужасно уморен и не може да си изгребе супата, но това върви и с големи дози саркастично съчувствие, така че на детето да му стане ясно, че ситуацията е необичайна!

  • Опитваме смело различни храни

Струва ми се, че децата по принцип не обичат да експериментират с храната. Моите ако ги оставя да избират сами, ще ядат само пица, картофи и кисело мляко. Не е лошо да имам сигурни козове, разбира се, но се старая да предлагам и необичайни храни, за да усещат рзлични вкусове. Какъв по-подходящ и лесен начин да обогатя света на двегодишен човек!

  • Не насилвам да се изяде всичко

Едно от най-големите предизвикателства, което имам като майка, е да накарам детето да направи нещо, което то не иска. С храненето не си го причинявам – нито на себе си, нито на детето. И двамата знаят – ако не ти се яде, не ядеш. Тази тактика много ми помага и при неоснователно тръшкане – ако детето е гладно, а мрънка, че не иска да яде, отговорът е: „Ок, чудесно, ставаш от масата и няма да ядеш.“ Излишно е да казвам с каква скорост се прегръща паницата и се започва усърдно гребане с лъжица за норматив.

  • Следобедната закуска е по техен избор

Не бих оставила нито Филип, нито Дамян да избере какво да закуси или обядва – това са важни хранения, в които предпочитам аз да избера. Разбира се, нямам против да изберат между супа или мусака, да речем, но не бих оставила въпроса отворен за всякакви експерименти. Следобедната закуска е най-подходящия момент да попитам: Какво ти се яде? Обикновено отговорът е кисело млекце (плодово или чисто) или филийка и всички сме щастливи! ((:


Много ми е интересно да чуя мнението и практиките и на други майки. Моля, коментирайте!

Още по темата за самостоятелните деца:

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Съвсем честно ще си призная: не зная какво учат децата, когато е мръсно и опасно. Само знам, че така учат. Да, когато си на 1, на 2 или 3 години не можеш да учиш седнал на чин. Като цяло не смятам, че и на 14 можеш да учиш успешно седнал на чин, но това е тема на друг дълъг разговор.

Когато е мръсно

Вкъщи не се притесняваме от мръсотийки: пясък, пръст, храни и всякакви други вещества и материали, които оставят следи по дрехите, по пода, по мебелите и нявсякъде вкъщи и около децата. Признавам, трудно ми е с почистването и понякога много се изнервям. Тогава, поемам дълбоко въздух и казвам “И това ще мине”. Първите 3 – 5 години са много тежки, чисто физически, за всяка майка. Но това е времето, в което детето се развива с възможно най-бързи темпове (това не е мое мнение) и съм твърдо убедена, че точно в този период децата трябва да бъдат изложени на възможно най-богато разнообразие от преживявания, за да развиват своя мозък. И да, да мачкаш варен картоф, мокър пясък, гол охлюв или лепкаво тесто е изключително обогатяващо преживяване за човек на 2 години.

Следва галерия поодбни преживявания на Филип и Дамян в последните 3 години:

 

Когато е опасно

Вкъщи не се страхуваме от дебнещите опасности на детската площадка и като цяло в живота на децата. Най-често тези опасности са свързани с ограничената сособност на малкия човек да се контролира – да пази баланс (прохождайки и пр.) и да управлява ръцете си. Разбира се, не отричам необходимостта от родителски надзор, както и известни ограничения. Опасявам се обаче, че стерилната откъм “опасности” обстановка, в която нашето поколение отглеждаме децата си, ги лишава от шанса да се научат да се грижат за себе си, да преодоляват трудности и да носят отговорност за действията си.

Мисля, че е много важно (особено ние майките на момчета) да се опитаме да превъзмогнем себе си и да не се поддаваме на всяа ужасяваща мисъл, която неизбежно спохожда главата на всяка майка, когато надуши потенциална опасност. Сърцето на мъжа има нужда от приключение, което да го сполети, от крепост, която да покори, от враг, който да надвие, от принцеса, която да спаси. Всичко това се случва в контекста на безброй препятствия и ако на малка възраст ги пазим от малките опасности, как да очакваме да станат доблестни и смели мъже?

Прилагам галерия с предизвикващи стрес кадри от живота на Филип и Дамян в последните 3 години.

*Предупреждавам, че съдържанието е крайно неподходящо за родители (особено за баби и дядовци) със слаби сърца. 😉

 

Още по темата за самостоятелните деца:

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

Смелост, мами, смелост!

П.П. Много се радвам, че темата не вълнува само мен.  Danonino вече цял месец  повеждат кампания за насърчаване на самостоятелност у децата и се радвам, че сме на едно мнение. Ура!

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Напоследък много ме вълнува въпроса за това как да приучим децата на самостоятелност и с любопитство изследвам темата. Направих допитване до приятелите ми във фейсбук и едно от уменията, на които хората казват, че искат да научат децата си е умението да общуват с другите самостоятелно (обобщавам няколко сходни отговора).

Не съм от майките, които прекарват много време с децата навън по площадките и в разходки. Не знам защо така, просто някак не ми се получава – все недостига време, а често и желание. В редките случаи, в които съм била с децата на площадката, все попадам в ситуации, в които се разкъсвам между това да направя каквото смятам, че е правилно относно възпитанието на детето ми и онова, което се чувствам притисната да направя и което е социално приемливото нещо.

Ето една стандартна ситуация, която ме побърква:

Филип си играе с чуждо дете. Сдърпват се нещо за играчката на чуждото дете, Филип му я взема, но другото дете не протестира. Продължават играта. Аз съм видяла, но не реагирам, защото в крайна сметка децата са се разбрали. Чуждата майка обаче ми хвърля остър поглед, в който (ако се зачета) прочитам: “Няма ли да направите нещо по въпроса? Каква наглост!”

16295459_10154981602697299_428527771_n

Обратната ситуация, която също ме побърква:

Филип и чуждо дете се сдърпват. Филип е ощетен по някакъв начин. Чуждата майка скача и въвежда справедливост (в полза на Филип), докато Филип се опитва да ми се оплаче и аз се опитвам да обясня на Филип, че трябва да се опита да се разбере с детето сам. Само че вече няма за какво да се разбират, защото майката-орлица „се е разбрала“ вместо тях.

Аз лично се старая да оставям моите деца да се разберат помежду си. Те имат година и половина разлика и понякога това означава и физическо превъзходство на големия. Много често се налага да се намеся в момент, когато тръгнат да се бият, например. Предпочитам обаче да оставя ситуацията да се развие и след това да говоря с тях за това, което се е случило и заедно да достигнем до изводи за това, кой къде е сгрешил и защо.

Защо го правя? Повечето родители, които съм наблюдавала, казват директно: „Не това, не така. Ей, така. Хайде,  научете се вече да слушате.“ Особено, когато ситуацията се развива пред други родители, всеки гледа да демонстрира колко е принципен и как трябва да се прави. Аз съм напълно съгласна, че родителите знаят по-добре от децата кое е добро и кое е лошо (или поне така би трябвало да бъде), но много често ние бързаме да се намесим без да сме разбрали всъщност какво се е случило и какви са подбудите на детето да действа по един или друг начин.

Знам, че е трудно и самата аз невинаги успявам, но мисля, че е много важно, когато е налице конфликт, да се стигне до дъното на нещата, преди да се отсъдят присъдите и да се вмени вина на когото и да е било.

Вкъщи имаме следното правило: всяка играчка, която принадлежи на едно от децата, по правило е негова и другият си играе с нея, само ако собственикът няма против. За общите играчки важи правилото, че който е взел първи играчката, той има право върху нея и другият трябва търпеливо да изчака.

Естествено, винаги когато някой се заиграе с играчка, другият проявява невиждан досега интерес към нея и така възникват безброй различни ситуации, за които неписаните в семейния кодекс правила не са детайлно категорични.

16402142_10154172968275796_1628690616_n

Изходът от такива неясни ситуации почти винаги е бой или някакъв друг физически конфликт (дране, скубане, ала-бала, знаете ги). То си личи накъде отиват нещата още отрано, но аз се старая да не реагирам, докато децата не станат сами свидетели на своя конфликт. Смятам, че това е важно, защото тогава разговорът с децата протича с разбиране от тяхна страна, че има нужда някой възрастен да се намеси. Те са наясно защо ги дръпвам на страна. Пострадали са и самите те искат да се разреши ситуацията. Това е различно от това аз да видя, че Филип взема играчката на Дамян и да скоча веднага и да кажа, че той е длъжен да му я върне, защото така е правилно.

Ето някои от въпросите, които вкъщи задаваме при конфликт:

  • Какво се случи?
  • Ти защо направи това?
  • Ти как се почувства, когато…..?
  • Тази играчка на кой е?
  • Кой я взе пръв?
  • Какво е правилото за такива ситуации?
  • Кой е по-скъп: играчката или брат ти? – това почти винаги е последния въпрос, когато друг аргумент нямаме в полза на разбирателството.
  • Какво правим сега? – възобновяваме мира, за да може играта да продължи с усещане за взаимно съгласие и справедливост.

Разбира се, невинаги преговорите завършват успешно. Невинаги дори успяваме да ги започнем успешно. Има случаи, в които се налага да подходим по-авторитарно. Вкъщи практикуваме и вид наказание, което представлява следното: децата излизат в коридора, където няма играчки, единият застава в единия край, другият в другия край и имат време да размишляват. Това не е наказание такова, каквото цели виновникът за нещо да страда, за да разбере, че е съгрешил. Това е време, в което децата могат да помислят за случилото се и да преценят как искат да действат оттук насетне. Случва се да се тръшкат, да реват и да протестират, но след като им мине гневът, почти винаги са размислили. Тогава се гушкаме и си говорим за случилото се, за да се почувстват приети и обичани, въпреки че са разбрали, че са сгрешили. На всеки се случва да сгреши, нали така?

При всички положения, смятам, че е особено важно да обръщаме целенасочено внимание на децата към общуването им с другите. Справянето с конфликти е само един аспект от общуването, но забелязвам, че то е препъникамък за самите нас – родителите и по тази причина се превръща и в причина често да изземваме от децата властта върху техните отношения с другите. Това ги лишава от шанса да се научат как да се справят с конфликтите и съответно култивира зависимост и инфантилност, която се проявява на по-късен етап.

За емоциите и самостоятелните деца

Наскоро си говорих с една позната – пенсиониран учител – относно емоциите и как и кога децата се учат да ги изразяват и назовават. Маги е доброволец в начално училище в Понтипул, Уелс и веднъж в седмицата прекарва време с децата, в което четат книжки и се учат на различни неща.  Тя ми сподели, че наскоро във Великобритания са забелязали, че децата в началното училище разпознават само две емоции: щастлив и тъжен. Та, това ме накара да се замисля много защо е важно да разпознаваме емоциите и как това помага на децата да развиват своята самостоятелност.

1-ayran-shtastie1
Филип и 1 айрян щастие

Оставям настрана факта, че в българското училище не се говори за емоции, освен ако някой сърцат учител не е поел инициативата в свои ръце. Макар да смятам, че е добре да се учат децата как да разпознават своите чувства и тези на другите, не искам да питам къде е държавата тук, а по-скоро се замислям какво правим вкъщи по въпроса.

 

Убедена съм, че емоциите са важна част от личността на зрелия, балансиран човек. Дори бих казала – на независимия човек. Това е дълга тема, по която не съм експерт и не искам да изглежда, че се изказвам генерално и авторитетно, но ще споделя своя опит.

Защо е важно

Това, което наблюдавам сред майките от моето поколение, е че имаме склонността да се превърнем в „майки-орлици“, които следят и контролират детето на всяка крачка. Това прави детето зависимо и му пречи да постигне своята самостоятелност. Под самостоятелност нямам предвид да пишка в гърне на година и половина. Имам предвид на 2 години да може да заяви какво харесва и какво не и да може да вземе решение дали иска нещо или не.

Не прави това, не прави онова, вземи това, облечи тези, сложи това кубче горе, не пипай на другото дете играчките, това влакче се слага така, това се рисува иначе – всички тези фрази казват на детето: „Има един единствен правилен начин да се случват нещата и ако  не го следваш, ти се проваляш.“

Разбира се, важно е да се въвеждат правила и детето да знае, че има граници, които не бива да преминава, но в голяма част от случаите, забележките, които правим на децата, не касаят неоспорими правила.

Този контрол в по-късна възраст произвежда млади възрастни, които нямат представа какво искат от живота, какво харесват да правят, какво таланти имат, къде виждат себе си в света. Това води до нещастие. Нещастие.

Какво се опитваме да правим вкъщи по въпроса

chetat
“Четат”

 

  • Едното много важно нещо, което виждам, че помага на Филип и Дамян да разпознават емоциите, е четенето на книжки. В поредицата за Франклин, както и в книжките на Макс Лукадо се говори много за емоциите през игрите и преживяванията на героите. Веднъж Филип (тогава на 3 г.) отвори нова книжка за Франклин, която не бяхме чели и попита: „Мамо, защо Франклин е угрижен тук?“
  • Казваме „не знам“. Децата искат отговори на всичките си въпроси. Аз много често казвам „не знам“. Първо, не искам да растат с илюзията, че мама знае всичко, но още повече не искам да се учат, че „не знам“ е лошо/неприемливо.
  • Питаме „ти как мислиш“. Най-честото продължение на отговора „не знам“ вкъщи е въпроса „ти как мислиш“. Това провокира децата да разсъждават. Филип (почти на 4г.) вече ни изумява с всякакви неочаквани отговори. Дамян за момента (2 и 6.) свива рамене „Ная“ (не зная).
  • Питаме „Как се чувстваш“, макар невинаги въпросът да е така отворен. Например,
    yadosan-damyan
    Дамян се прави на ядосан

    когато се сбият или сдърпат, ги спираме, питаме какво се е случило и веднага след това „Ти ядоса ли се/Натъжи ли се“ или пък ако получат някакъв подарък/изненада, винаги питаме „Щастлив ли си“.

  • Даваме право на избор, което върви с последствия. Най-чето това се случва с храненето. Случвало се е и не е инцидент, децата да не искат да ядат яденето, което съм сготвила. В такъв случай не ги натискаме и имат избор да ядат кисело мляко (такова винаги има вкъщи) или да не ядат. Знам, че много родители (включително съпругът ми) се ужасяват от мисълта децата да си легнат гладни, но практиката къщи показва, че няма нищо обезпокоително.

Не съм фен на генерализациите, още по-малко когато касаят родителството. Всеки човек е различен, всяко дете е различно  и това означава, че няма как едни и същи подходи да работят във всички различни ситуации. Ще ми се обаче, да видя повече родители, които обръщат внимание на емоционалната интелигентност и си дават сметка колко е важна за възпитаване на самостоятелност и автономност у децата.

 

 

 

 

Писмо до родителите в детската градина относно подаръците и Коледа

Написах това писмо до родителите на децата в групата на Филип  (3г. и 10 мес.) във връзка с подготовката за коледното тържество в детската градина. Споделям го публично, тъй като смятам, че практиките, които има в нашата градина, вероятно съществуват и на други места. Това са неща, за които ние родителите се разбираме, не са “институционални” за градината въпроси и не са ни спуснати от ръководството на градината. Писмото ми адресира това какво ние като родители избираме да направим за децата си.

Скъпи родители,

Пиша това писмо със свито сърце, поради няколко причини. От една страна, не искам да обидя някого или да прозвуча сякаш омаловажавам усилията на по-активните родители. От друга страна съм изпълнена с притеснение за начина, по който се очертава да почетем един от най-светлите празници за цялото човечество – Рождество Христово. Загрижена съм и за това, че когато в една група има 20-30 човека, които трябват да вземат решения за най-ценното – своите деца – много вероятно е да имаме несъгласие и да възникнат конфликти.

Аз не искам това.

Повече от всичко искам в следващите 4 години с вас да изградим приятелства и да си сътрудничим по въпросите, които касаят общия живот на нашите дечица в детската градина.

Позволете ми да дам малко предистория преди да споделя мислите си относно Коледните активности в градината.

През септември се събрахме заедно на родителска среща и на всички нови родители беше казано каква е практиката: събираме по 70 лева за учебни материали и по 30 лева за 3 предстоящи през годината празници: Коледа, 8-ми март и 1-ви юни (по 10 лева за празник). Нищо от това не беше обсъждано и никой от нас, по-новите родители, не се възпротиви. Аз лично предпочитам откритите обсъждания, но съм и готова да се доверя на хора с опит, затова се доверих и участвах в установената практика.

Вчера говорих с една от по-активните майки, която изключително много уважавам по не една причина. От нея разбрах, че 10те лева, които сме събирали са само за „лакомства“, а отделно от това всеки родител трябва да предостави подарък за своето дете по списък съставен от госпожите. Те са питали нашите деца какво искат и са ни го написали, да знаем и да купим. Чух дори, че някои родители ще носят подаръци на цени от порядъка на 60 – 100 лева, че и повече.

Скъпи родители, аз съм притеснена!

Притесняват ме няколко неща:
1. 10 лева за лакомства – това са 6-7 килограма захар. Моите деца не изяждат толкова за 3 месеца! Както и да е. Това ще го преживеем – празник е. Нищо няма да им стане на децата от веднъж.
2. Госпожите питат децата какво искат за подарък. Това за мен е много неприемливо. Разговорът за коледния подарък е разговор за онова, за което детето мечтае. На тази възраст това са техните мечти! Това е разговор, в който аз имам възможност да си поговоря с детето за онова, което то обича и да му помогна, ако има нужда от насока. Не бих искала някой да отнема тази привилегия от мен! img_20141217_154113-crop

3. Всяко дете ще получи различен подарък на тържеството в градината. Това ни поставя в ситуация да се състезаваме! Защо? Всеки иска детето му да се чувства специално и затова ще се постараем да получи най-доброто. На тази възраст децата се идентифицират с групата, към която принадлежат. Ако някое дете получи по-малък (в неговите очи) подарък, то ще се почувства нещастно и по-недостойно в своята група. Аз не искам това за никое дете!
4. Гигантски подаръци в градината. Съвсем честно, аз смятам, че мястото за най-хубавите подаръци е вкъщи. Ако и в градината има големи и пищни подаръци, това обезценява всички други подаръци. Това прави децата алчни и цинични. Аз не искам това за моето дете. Ако пък сме готови да дадем на децата си най-хубавите подаръци в градината, а вкъщи подарим нещо малко, на какво ги учи това? Че градината е мястото, където се грижат за нас най-добре? Не възпитава ли това възрастни, които чакат на държавата и институциите да се погрижат за тях? Опасявам се, че това е социалистическо наследство, което аз не желая да предавам на поколението след мен.

Скъпи родители, не искам да развалям направената вече организация. Но ако тук има някой, който споделя моето мнение, моля ви, споделете. Нека заедно да намерим начин да направим нещата така, че всички да сме щастливи! Ако и да решим, че продължаваме по вече приетия план, тъй като няма време, аз ще измисля как да се справя с притесненията си, но нека не подминаваме въпроса само защото сме твърде заети да обсъждаме или пък твърде пасивни, за да не споделим мнението си.

Съжалявам ако обиждам някого. Това е последното, което бих искала. Всеки родител е различен и има своето виждане за отглеждането на детето си. В група от 30 човека има 30 различни мнения, сигурна съм, но нека се опитаме да се разберем в дух на приемане, изслушване и сътрудничество.

Благодаря ви!

Подарък за Коледа на дете от 2 до 5 години

В последните няколко седмици твърде натрапчиво ми се оявява въпроса за това какъв подарък е подходящ за деца от 2 до 5 години. Та, реших да поизтупам праха от този личен хаотичен блог и да драсна това-онова, което ми се върти в главата. Очевидно, вкъщи никой не ме слуша, затова имам нужда от дигитална публика и лайкове за самочувствие (:

Разбира се, наближава Рожсдество и е нормално да мисля за подаръци за децата. С тях писахме и писмо до Дядо Коледа. Освен това от тази есен и Филип (3г. и 10 мес.) и Дамян (2г. и 3 мес.) ходят на държавна детска градина. Явно е практика да се събират пари в градините за общи подаръци (които остават в групата) или за лични подаръци, които Дядката да донесе на тържеството.

С родителите от групата на Филип обсъждахме набързо някои неща или по-скоро родителите с по-големите деца ни казаха как се процедира, да си знаем и да не губим време в изразяване на мнение и подобни ереси. Аз не обичам да се конфронтирам излишно и само слушах.

Събираме по 10 лева за Коледа, с коит ще се купят “лакомства” за децата. Мисля, смятам. За 10 лева това са си 6-7 кила захар!

Та започнах да мисля ако имах само 10 лева, какво бих взела за подарък на децата си (и разбира се ако не се налагаше да го обсъждам с още 30 родители). Продължих мисълта си, увеличавайки бюджета и ето какво се получи:

Подходящ подарък за дете от 2 до 5 години до 10 лева:

  • 14237547_10153791526900796_8423993242994893078_nКнижка (3 до 7 лева) – много харесваме “Франклин” и имаме около 30 книжки от поредицата. Всяка струва 3 лева и досега не съм попадала на история, която да не ми харесва – всички са супер увлекателни и поучителни. За 6 лева са книжките от поредицата за зайчето Феликс, макар че те по-скоро са за по-големи (4-7 години). Любими са ни и книжките на Макс Лукадо (6-7 лева) за Пънчинело и други.

 

  • Остават и пари за “лакомства”. Честно си признавам, че ненавиждам пакетираните лакомства за деца, но понякога се налага. Позволявам на бабите да купуват шоколадовия яйца, като шоколадът саможертвено изяждам аз, а за децата остава играчката. Тези мънички играчици са наистина страхотни или поне вкъщи много се харесват – децата ги носят със себе си навсякъде и ги включат в ролеви игри. Винаги досега съм ги мислела за ненужни пластмаси, но моите момчета наистина ги харесват, а и на мен ми харесва как си играят с тях. До левче може да сместим и за едни солетки – не познавам дете, което не обича солети.
  • Пакет моливи – никога не са излишни, стимулират въображението, развиват умения за координация и пр. Не смятам, че е нужно да обяснявам защо моливите са подходящ подарък за деца.

За 10 лева мисля, че скалъпихме прилична радост!

Продължавам с подходящ подарък за дете от 2 до 5 години до 20 лева:

  • Пъзел или друг тип конструктивна игра. Когато трябва да избирам подарък за дете, проверявам какво имат в магазинчето за дървени играчки под нас – Playsense. Сега откривам един много приятен и подходящ за сезона дървен пъзел Зима за 17,50.
  • Има и по-евтинки варианти за пъзели – стандартните хартиени. Ако се спрете на такъв, задължително добавете и книжка, а може и останалите предложения от по-горния вариант.
  • Колички (за момчета) и кукли (за момичета) – ако трябва да купя количка или кукла, бих избрала такива, които са част от серия конструкри. #MegaBlocks имат най-различни варианти, които в последствеие мгат да се комбинират с цели конструктори. В този си вид играчките стимулират децата да правят къщи, градове и да разиграват ролеви игри. получават се много комплексни занимания, които развиват въображението и куп умения у децата.

Продължавам с подходящ подарък за дете от 2 до 5 години от 20 до 40 лева:

  • image-0-02-05-2bdb1d63b848ec0401ec3da134ea86de4ca0773fc1e5a14d041f83d11e6b69df-v-cropВ този ценови диапазон е пълно със страхотни конструктори. Лего са скъпи (поне за нас). Наскоро получихме кутия с #MegaBlocks и децата много ги харесаха. Идват с лепенки, които се добавят към блокчетата и игрите стават съсвем живи. С радост установихме и че са съвместими с едни други блокчета, които ни бяха подарявали преди и щастието да комбинират е пълно!
  • Бих добавила книжка отново. Четенето се възпитава и дете, което е научено да чете (да му се чете) се радва много на нви книжки. У нас Филип изпада в абсолютен екстаз като получи книжка и затова я слагам във всички ценови диапазони като предложение  за подарък (:

Не мисля, че е разумно да се харчат повече от 40 лева за подарък за дете от 2 до 5 години, освен разбира се, ако не е нещо, от което има нужда детето, но то така или иначе не е най-вълнуващото. Чувала съм за много деца, на които им се подаряват таблети на по 4 години, но на мен ми се струва прекалено. Вкъщи имаме таблет, на който децата играят или гледат филмичета в определеното за това време, но този таблет не е техен и като цяло се стараем да не ги учим да ценят скъпите вещи.

При всички положения и независимо от бюджета, между 2 и 5 години децата имат нужда от вещи, които развиват въображението им, помагат за координациятя очи-ръце и фината моторика. Вкъщи се стараем да възпитаваме и отношение към взаимоотношенията – децата се учат как да се държат с хората като разиграват ролеви игри. Не съм специалист, но нещата, които съм чела в сремежа си да съм адекватен родител ме водят в тези посоки, та когато избирам подарък, гледам да е полезен освен вълнуващ.

Струва ми се добра идея и да препоръчам най-страхотните Коледни картички с кауза, които можете да добавите към подаръка само за 1,50- 2 лева. Направени са от отпечатъците от крачетата и ръчичките на бебетата от двете Малки къщи на фондация “Надежда за малките” и приходите от покупката им отиват директно в подкрепа на каузата. В  линка има и списък с обекти, от които можете да си ги купите: http://hope.bg/koledni-kartichki-s-kauza/

15039723_569708179884374_7818668611526898484_o

 

Щастие без подсладители

*** Порция делнични размисли от Марина Попова***

Видях ги в магазина и за момент ме обхвана една такава носталгия по миналото, по детството. Не обичам плодови дъвки. Не обичам и тези лъскавите, примамливите, чиито вкус изчезва за минути. Едва уловим момент на наслада. Но си купих. От носталгия. Нетърпеливо я разопаковах и очаквах някакъв емоционален взрив. Сякаш нещо трябваше да ме изстреля към едно идеално време и място, което е било. Към едно време на безметежна радост. Нещо направо утопично.

13336032_10153981630279193_7695978223729640522_n

Еми да. Не ги харесах. Не ги харесвах и тогава. Миналото някак си се надценява.Наложи се да си го призная.

Та по този повод ме навяха разни мисли…

Да! Миналото често се надценява. Имаме странната склонност да идеализираме неща, които дори не харесваме, само защото принадлежат на миналото. Склонни сме да забравяме или дори откровено да затваряме очите си за всичко, което не сте вписва в романтичния образ на едни времена, които вече са зад гърба ни.

Интересно. Някак си щастието винаги е било. „Ах, какво беше тогава“, Ех, колко прекрасен беше той.“. Носталгия по детство, училищните години, студентските, първата любов дето не хващала ръжда, втората и тя не хваща, ‘щото е втора, последната също, защото е последна.

А сега съм нещастна, защото е СЕГА. СЕГА имам трудности и предизвикателства. От всички времена, сегашното винаги е най-неприятно. В миналото има романтика, в бъдещето надежда, а СЕГА носим цялата тежест на човечеството върху плещите си. Щастието винаги е било…или ще бъде. Но никога не е сега. Винаги е напудрено, захаросано, идеално.

Нашият ум е усложлив. Имаме способността да забравяме. Да освобождаваме паметта си от ненужната информация.  И понеже забравяме избирателно,  някак си е естествено, първо да се освободим от неприятното. Като да си оставиш най-вкусното за накрая. И в крайна сметка ученическите години стават „най-хубавото време в живота ми”, защото някак си се оказва, че сме забравили стреса от изпитването, неприятният съученик, който ни се е подигравал, кофти приятелката, която ни крадеше всички гаджета и още куп подобни „дребни” детайли. Или пък „след него няма да има друг” нищо, че никога не ме подкрепяше, нито веднъж не ми подари цвете, изобщо не се интересуваше от мнението ми и накрая ме заряза. А-а-а, май първо ми изневери, след това каза, че аз съм била виновна и накрая ме заряза. Та все пак „друг като него няма да има”. Я-я-я, пак да си помисля май. Някак си странно звучи да съм била много щастлива тогава. Ама пуста му носталгия…

Сигурно след време ще забравя, че „днес един ме наруга в автобуса”, че „онзи, дето много ме кефи, не ми обръща внимание”, че „работата тая седмица не върви много”, че на срещата снощи, „косата ми май не беше в най-добрия си вид и той сигурно не ме е харесал” и ще броя тази година (”ехеее, помниш ли като бяхме на по 30”) като една от най-щастливите в живота ми.

Е, след като така или иначе ще забравим хора, имена, събития, май е редно избирателно да насочваме вниманието си сега. Да не хабим много нерви. Да си припомняме, че всичко минава и много неща се забравят. Да приемем, че щастието в настоящето е без подсладители. Натурално, естествено, леко стипчиво.  Да го ценим такова, защото преживяванията и чувствата ни днес са бъдеща ни носталгия.