Братя и сестри без вражди: възможно е!

– Мамо, той ме удари!

– А пък той ми вика глупак.

– Не ми дава влакчето. То си е мое!

– Мамо, той ми напика крака.

– А пък той ми каза, че съм въшка.

Това е само някаква миниатюрна и непредставителна извадка от всички реплики, които предизвикват побоища и които ме принуждават да влизам в роля на арбитър, която никак не ми харесва.

Предпочитам децата да се справят сами с конфликтите си. Наскоро писах за майките-орлици и конфликтите на детската площадка точно в тази връзка. И все пак, децата не могат да се справят сами с голяма част от трудностите си. А взаимоотношенията са възможно най- сложната задача дори за възрастен. 

Силно убедена съм, че работата на родителите не е да разрешават конфликтите на децата, а да им помогнат сами да ги разрешат. Само че задачата никак не е лесна. Аз поне доста се затруднявам да се намесвам в и без това сложните отношения на момчетата без да вземам страна, без да се гневя и без да ги наранявам допълнително. Оказва се, че не съм само аз.

Адел Фабер и Илейн Мазлиш – авторите на книгата “Братя и сестри без вражди” са посещавали курсовете на вече покойния детски психолог Хаим Гиънт, за да им помогне да разрешат проблемите със собствените им воюващи деца. В последствие двете дами организират свой курс и написват книгата на базата на работата си с родителите в групите.

Изключително практична и лека за четене, препоръчвам я силно на всеки, който има деца и на всеки, който има брат или сестра, защото, както се оказва, когато започнем да виждаме собствените си грешки като родители, си даваме сметка за грешките на нашите родители и осъзнаваме много истини за формирането на собствените си характери през преживяванията от детството.

Ще опитам съвсем накратко да ви запаля за “Братя и сестри без вражди”, защото наистина мисля, че е много ценна. Няма да преувелича ако кажа, че може да промени живота на всеки един член от семейството.

“Ние можем както да засилим съперничеството, така и да го намалим. Можем да прочистим въздуха от враждебността или да създадем клапи за изпускане на напрежението. Можем да засилим противопоставянето или да направим кооперирането възможно.

Аз лично си давам сметка, че притежавам огромна власт над живота на Филип и Дамян, но понякога се чувствам изцяло жертва и роб на тяхното безмислостно владение.

Нашето отношение и думитени притежават сила. Когато Битката на децата започне, вече не е нужно да се чувстваме объркани, ядосани или безпомощни. Въоръжени с нови умения и разбиране, можем да постигнем мир между съперниците.

Книгата разказва опита на авторите в група за родителство, която водят. Всяка глава разисква различен проблем в общуването между братя и сестри и най-вече опасностите, които крият необмислените и прибързани родителски реакции. Разказват се истори на участниците в групата – истински – такива, каквито и ние преживяваме ежедневно с нашите деца и каквите сме преживявали като деца.

Една от най-съкрушителните глави разглежда опита на родителите от групата в техните семейства и грешките, които техните родители са направили с тях. Мнозинството от участниците почти не се чуват с братята и сестрите си, откакто са възрастни. Оказва се, че зад недобрите им взаимоотношения стоят гигантски родителски грешки (не нарочни, разбира се), които някои от участниците разрешават с един телефонен разговор или кратка среща в резултат от наученото в курса. Разбира се, това са дълбоки проблеми, които продължават да имат своите проявления, но осъзнаването и откритото говорене за проблемите оказва много позитивен ефект.

Сред основните теми, върху които се спират авторите са:

  • сравняването на децата от родителя – ужасна грешка, която ни помага да поставим някого на място, в което всъщност не искаме да го виждаме и която може да нанесе много трайни наранявания;
  • деленето на всичко по равно – на пръв поглед много честно, но всъщност доста ощетяващо всички. Трудно е за вярване, но наистина:

Да обичаш еднакво, всъщност значи да обичаш по-малко. Имаме нужда не да бъдем обичани еднакво, а да ни обичат колкото имаме нужда за това, с което се отличаваме.

  • разделянето в роли – ако единият е умен, другият трябва да е сръчен и така първият е обречен да се възприема като несръчен, а вторият като глупак, например.
  • когато децата се картат – черешката на тортата и най-дългоочакваната глава, защото всички се изкушаваме от книгата не за да разберем какви грешки правим, а за да се научим да помагаме на децата да разрешават конфликтите си.
20317128_10155581878657299_1541077301_o
Всяка глава има нещо като комикс, който помага по нагледен начин да видим разликите в различните възможно родителски реакции.

От личен опит: в последните няколко седмици (след като прочетох книгата) знчително подобрих взаимоотношението си с Дамян (по-малкият ми син). Улових се, че в конфликтни ситуации повече разбирам и съчувствам на позицията на Филип, а Ивчо (мъжът ми) повече се свързва с Дамян. Дадохме си сметка, че аз съм била по-голямото дете (макар и близначка, бях по-силна), а той е бил по-малкият от двама братя. Каква ужасна несправедливост, която щеше да ни лиши от възможността да имаме пълноценни взаимоотношения с двете си деца само защото не сме ги разбирали!

Книгата завършва с нещо като стихотворение, което ако не те разплаче, значи не си имал брат или сестра или пък две деца. Ще си позволя да цитирам някои части:

Ще видиш, че ще обикнеш бебето.
Ще е и твое бебе.
Не!
Ето го!
Роди се.
Кой е този непознат?
Какво е “брат”?
Какво е “сестра”?
КРАДЕЦ
на времето за двама.
НАТРАПНИК
в прегръдките и скута.
ОБИРДЖИЯ
на песни, истории и усмивки само за теб.

Ох, добре, да си играем.
На жмичка.
На гоненица.

Кент-купе… Магаре… Война…
Лъжец! Ти мамиш! Махай се от моята стая!

Сега сме разсеяни,
сега сме заети,
различни училища, различни пътеки.
Писмо… от дъжд на вятър.
Разговор потелефона… от време на време.
….
Двма души седят на мястото на всяко дете
Възрастният, който е.
Детето, което е било.
Заключени в миналото.
Кога ще се погледнем такива, каквито сме?
Каквито се борим да станем?

Съжалявам ако те нараних.
Мислех си как ти винаги правеше…
Това беше, понеже ти винаги…
Никога не съм правил така.
Правеше.
Добре, ако съм постъпвал така, то е било понеже ти…
Не знаех това.
Е, вече знаеш.
Ох.

Никой не го е грижа
кой е по-добър,
кой е по-лош,
кой има повече,
кой е с по-малко.
Доволни в нашата свързаност,
ние сме преди всичко
братя и сестри.”

“Братя и сестри без вражди” се издава от “Изток-Запад” и можете да си я купите онлайн тук. Мога и да ви дам назаем моята, но само за малко ((:

Иначе вече имах възможността да подаря едно копие на една очакваща второ дете мама и не бих се колебала, ако и друг път ми се наложи да избирам подарък за родител на повече от едно дете.

На всички пораснали братя и сестри, у които още живее едно наранено дете. 

 

Advertisements

Давид и Голиат – любимата ми битка

Доскоро  си мислех, че нещо не е наред с мен. Когато гледам спортен двубой, в който нямам личен фаворит, винаги избирам да подкрепям по-слабия. Не знам защо. Чудила съм се дали не съм нещо сбъркана. Все пак не е ли логично да искаме да сме от страната на победителите или поне на предполагаемите победители? В последствие открих, че има и други като мен и вече не го смятам за налудничаво. С натрупването на житейски опит открих и вероятната причина да симпатизирам на по-слабия.

Няма по-сладка победа от победата на аутсайдера, на този, който е считан за загубеняк срещу, онзи, на който е сложен етикет победител още преди началото на битката. Дори най-малката надежда, че може да победи по-слабият, ме кара да искам изключително силно тази победа. Обратният случай по-скоро ме отегчава.

DavidGoliath2

Това важи за спорта точно толкова, колкото и в истинския живот. Само че в живота враговете ни много рядко са други хора (според мен дори абсолютно ниога). В живота враговете са болести, конфликти, войни, инциденти и други житейски обстоятелства, които ни поставят в неизгодна позиция. Или поне на пръв поглед.

big-David-cover

В книгата “Давид и Голиат” Малкълм Гладуел излага тезата си, че много често хора (или групи от хора), които са се озовали в на пръв поглед непривилегирована, неравностойна позиция спрямо други хора или спрямо житейски обстоятелства, постигат невъобразим успех, а често дори провокират пробив в науката, социалната среда, предприемачестовото. 

Гладуел описва историите на десетки хора и техните реални ситуации на успех и пробив след преживяна трагедия, инцидент или просто в позиция на по-слабия, на този с по-малкото ресурс.

Самият той казва:

“Давид и Голият” описва какво се случва, когато обикноени хора се изправят срещу великани. Апод “великани” имам предвид всякакви всесилни врагове – армии и могъщи воини, но също и недъзи, беди и потисничество. Всяка глава разказва различна история за хора прочути и незнайни, обикновени и гениални, хора изправени пред необикновено предизвикателство и принудени да реагират. По правилата ли да играя, или да следвам инстинкта си? Да упорствам, или да се откажа? Да отвърна на удара, или да простя?”

В главите се споменават или се разглеждат в дълбочина историите на Давид и Голиат, разбира се, на Мартин Лутър- Кинг, на “Вълненията” в Северна Ирландия, на Андре Трокме от Франция, който спасил хиляди евреи във Втората световна война, на д-р Фрайрайх – пионер в лечението на рака, на много дислексици, които променят света с предприемачество, вкл. сър Ричард Брансън и още и още.

Гладуел те хваща и отвежда в някава линия на мисълта, след което рязко сменя посоката и те изненадва с възхитителни заключения. Разказва всяка от историите на своите герои, довежда я до край, а когато започне историята на следващия, включва в хода на разказа изводи от живота на предишните. Сплита, преплита и не те оставя да затвориш книгата.

Когато накрая все пак стигнеш до последната страница вече си най-малкото абсолютен фен на перото му. Аз лично не намерих и с какво от тезите му да не се съглася (повярвайте, не ми се случва често).

Два дни след като прочетох книгата, намирам себе си и в състояние на необуздаемо любопитство към живота и жажда за ситуации, в които да се окажа в позицията на Давид.

Мисля, че е много полезна и за родители. Помага да погледнем на житейските обстоятелства по различен начин – да спрем да се напрягаме за благата и ресурсите, които осигуряваме на децата си, но най-вече да потърсим начин да им помогнем да се справят с травми, недъзи или трагедии в живота им като победители, вместо като пораженци – жертви на обстоятелствата.

Получих я като подарък за 30 годишнината си от любимо приятелско семейство, а преди това бях чувала за нея от Мая Атанасова – майка на 3 деца и собственик на издателство Клевър Бук. Препоръчвам я горещо на всеки, който е бил, е или може да се окаже в позицията на Давид. Мисля, че това обхваща цялото човечество. Насладете ѝ се!

“Давид и Голиат” се издава от “Жанет-45”. Можете да си я купите от тук. Сега виждам и че е част от поредица “Шеста кохорта“, в която има и други любопитни заглавия.

Картинката взех от: http://mensteppingupblog.com

Задълженията вкъщи учат на отговорност и справяне с трудностите

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (само без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се поучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено нямам никакво търпение за паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне.

Преди някоко дни в един форум една майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но много ми се искаше. Та, реших да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на маките, това важи повече за чувството на отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват “големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си голям е основна ценност. Както и да си силен и на всяка цена пръв 🙂

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

Преди навършване на 1 година – храненето е първото нещо, което започнаха да правят сами още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

1 година и половина – горе- долу след като започнаха да стъпват смело и двамата можеха да носят покривката до масата (може и хляба и друго леко и меко нещичко). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но важното е, че допринася за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за него да бъде включен в задълженията и никога не отказва. С времето се случва да откаже да слага масата, но поне получава сигнал, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за сядане, детето вече се е настроило.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да “помага”. Помагането обикновено е пиполчене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

IMG_20141024_173226
Филип (на 1 и половина) помага на дядо Гого да прави фреш

Според Монтесори между година и половина и три години детето е податливо на приучаване към ред и порядък. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три започнах да прилагам съветите в тази връзка. Едно от нещата беше да започне детето да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което си играе детето, да му е достъпно. Подреждаме заедно разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби, например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

12079724_10153104091090796_5545875658811892638_n
Дамян още преди да проходи (на около 10 месеца) се разпорежда с книжките на батко си

Преди да навърши две Дамян вече можеше да си съблича всички дрехи и да се облича ако дрехите са му приготвени удобно. Филип малко по-късно (откъм възраст), но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години – Филип и Дамян вече слагаха повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Тук вече се включват и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

cooking
Филип на 2 и половина, Дамян на 1: слагат зеленчуци в блендера (под надзор, разбира се)

Когато Дамян стана на две вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати и ясни. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (всички подробности), четкат зъбите сами (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян също вече). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала гадна кърпата, той веднага действа.

12553043_10153276719390796_7625416652485591300_n
Филип (почти на 3) и Дамян (на 1 и 5м) мият зъби качени на столче.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят по-високи цели. И двамата се научиха да си свалят памперсите преди да се научат да не пикат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха памперсите, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години – правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи, примерно, проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

По това време Филип се научи сам да си мие ръцете, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода, могат да светкат и гасят лампата (с приплъзване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, те не отказват да влязат и не чакат някой голям да дойде да им светне.

Като цяло съм убедена, че включването а децата в домакинството е ключово за изграждането на автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете! (:

Още по темата за самостоятелните деца: 

През храненето към самостоятелност

За емоциите и самостоятелните деца

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Майката на патриарха, генерала, министъра, лекаря

 

Попаднах наскоро на едно видео, в което малко детенце посочва ликовете на българските възрожденци и цитира имената им безпогрешно. Впечатлих се много. Самата аз се затрудних за една част от тях. Нещо друго обаче също ми направи впечатление. Всички тези възрожденци или други знайни просветни дейци бяха мъже.

Сещате ли се за жени възрожденки, с които се гордеем и които почитаме?

Добре, друга, освен Райна с байрака?

Честно казано не държа да имаме паметници на знатни жени и не ме боли, че няма много жени по снимките от значимите събития свързани с българската просвета и култура.

Повече ме боли, че не осъзнаваме най-важната роля, която ние жените имаме и не се отнасяме с достатъчно осъзнатост и отговорност към нея. Защото всички тия значими мъже, които цитираме по националните празници, са родени и възпитани от достойни български жени.

Аз съм от жените, които просто не могат да си стоят вкъщи и да домакинстват. Не съм била в същинско майчинство. Дори от родилна зала пращах имейли. Вечно съм нарамила някаква кауза, а понякога цели месеци работя без почивен ден или поне не изцяло.

Убедена съм обаче, че доброто родителство е едно най-смислените неща, на които мога да отдам енергията си. И от тази гледна точка, винаги ми е било прелюбопитно какво родителство са получили децата, които са останали в историята със своите дела като възрастни.  

Днес си мисля за една жена, чийто лик не виси по стените на училищата и не я виждаме по снимките от Възрождението, на които обикновено има само мъже. Стояла си е основно вкъщи и е вършила основно “женски работи”. Сигурно дори не е излизала от Сопот.  Всички се сещаме коя е тя като чуем името ѝ, защото фамилията ѝ е прославена от децата, които е отгледала.

съба вазова
Съба Вазова

Съба Вазова се е научила да чете на 14 години. На 15 се е омъжила.  Има двет деца. Девет. Има някои преки заслуги за просветата на България, но нямам никакво съмнение, че най-ценното, което е дала на България, е великолепното родителство.

Нейни деца са патриарха на българската литература, лекар, виден общественик, трима военни, от които двама генерал-лейтенанти и един военен министър. Сред внуците ѝ има още военни, режисьор, химик, художници, адвокати, политици и други общественици.

Семената, които е посяла тази жена в живота на своите деца, са дали изобилен плод за благословение на цялата ни нация. 

Нямаме информация как точно е отгледала децата си, но едно от нещата, които несъмнено е изиграло своята роля, е бил начинът, по който са отбелязвали празниците във вазовия дом. Съба Вазова е събирала в бащината си къща други жени и са четяли заедно.  

Когато по празници четем, това превръща четенето в празник. Когато по празници ядем, това превръща яденето в празник.

Phil reading
Филип позира. Тонита снима.

Затова днес по повод на най-значимия български празник, ние ще си облечем празничните дрехи, ще отидем до Пролетния базар на книгата, ще си купим нови книжки и ще се приберем да си ги прочетем.

Хайде с нас!

Честит празник!

 

Насилието в детските градини няма да се елиминира само с контрол

Подкрепям майките, които излязоха на протест срещу насилието в градините и училищата, но мисля, че пропускаме някои важни неща.

Твърдото ми мнение е, че семейството е единственото най-добро място за възпитаване и отглеждане на детето. В същото време социалните умения и живота в група няма как да се научат в домашна изолация. И Филип и Дамян тръгнаха на ясла малко преди втората си годинка и се чувстваха добре от самото начало (с епизодични тръшъци, разбира се, както във всяко друго отношение).

P1000530

И макар да избрахме държавна градина,  хич не смятам, че грижата там е отлична. Заведенията ни за деца (държавните) са на светлинни години от онова, което науката и здравия разум в наши дни разпознават като добра среда за изграждането на малкия човек. И разбира се, ние като родители сме една от най-заинтересованите страни това да се промени.

Протестът на майките от тази седмица е много адекватен и аз се радвам, че успяваме да канализираме енергията си в градивни действия, сместо в безкрайно и безполезно мрънкане по градинки и седенки.

Има обаче някои неща, които бих искала да помислим и обсъдим малко по-внимателно. Държа да отбележа, че не съм участвала досега в работната група, която е изработила исканията на простеста, но възнамерявам да се включа ако съм добре дошла, разбира се.

Струва ми се, че онова, за което настояваме в голямата си част е фокусирано върху контрол и ограничения. Имам дълбокото убеждение, че онова, което искаме да постигнем като краен резултат няма да се случи в следствие от подобни мерки. Любовта и добрата грижа не са плод на контрол и ограничения. Любовта и добрата грижа са плод на любов и добра грижа.

В никакъв случай не казвам, че не е добра идея да има строги правила и тестове. Видеонаблюдението също не е лоша идея.  Само че тези мерки и други от този характер само ще ни помогнат да открием и посочим конкретен отговорник при възникнал инцидент.

Да, когато се чувстваш застрашен от понасяне на лична отговорност, може би ще си по-мотивиран да пологаш по-добра грижа, но колко повече ще си мотивиран, ако се чувстваш удовлетворен, щастлив, оценен, свободен да работиш в комфортна среда?

И друг път съм споменавала Маги – моята приятелка детски учител от Великобритания, с която често си говорим за образованието на децата. Маги страда изключително много от резултатите, до които са довели постоянните искания за затягане на контрола и ограниченията в последните години в Кралството. При нас дори не можеш да докоснеш детето, защото не знаеш до какво ще доведе това, казва тя. А не е ли докосването важна част от общуването и изграждането на среда на доверие? Само с думи можем ли да покажем на детето, че го обичаме, ценим, че одобряваме стараието му? 

Ако искаме децата ни да получат добра грижа, мисля че трябва да поискаме добра грижа и за грижещите се. Професията на педагога е изключително стресова и отговорна. Нужно е да издигнем отново престижа и да повишим удовлетворението на учителите и всички педагогически специалисти. 

Затова към исканията на майките от протеста аз бих добавила и следните:

  • увеличение на възнаграждението на педагогическия персонал;
  • осигуряване на грижа за психичното и емоционално здраве на учителите;
  • включване на родителите в общността на училището/дестската градина/яслата;
  • създаване на среда за взаимна подкрепа, менторство, обмяна на опит и успешни практики в професията на педагога;
  • фокус върху емоционалното здраве и развитие на децата във всички възрасти.

 

 

Празниците и (кончината на) дисциплината

Идат Великден и Майските празници. Това определено е любимото ми време от годината. Разбира се, Рождество Христово е изключтелно вълнуващ и светъл празник, но сега някак фокусът не е върху подаръците, а върху събирането на семейството заедно и върху същността на празника. Освен това вече е пролет – топло, зелено. Възкресението носи спасение и като цяло усещане за нов живот и нова надежда…

И въпреки романтичното усещане, за което мога да изпиша много редове, фактът е, че празниците са предизвикателство за доброто родителство. И сякаш най-хубавите елементи на празника се превръщат в негови проклятия. Или поне за неврозните майки на малки момченца (2 броя – на 4г. и на 2 г.).

Събирането с роднини

Децата получават много внимание, ама не от онова качественото, в което някой възрастен прекарва ценно време с тях. Напротив, най-ужасяващото – баби, лели, вуйчовци щипкат бузки, заливат с лакомства, раздават заслужени и незаслужени комплименти и т.н.

Храненето

filip zaharНе знам как е в другите семейства, но моето широко семейство има особен афинитет към трапезите. Слага се масата по някое време преди обед и се вдига по някое време нощес. Това лишава децата от ясните знаци за това кога точно е времето за хранене. Започва се едно подхапване през час, през два, редуват се пържоли с шоколад, козунак със зелена салата и това е в добрия случай.

Нарушен режим

Всичките обстоятелства водят естествено до липсата на всякакъв режим. Предозирали със захар и щипане на бузи, децата не успяват да заспят следобед, вечер също се закъснява. Миенето на зъби се превръща в лукс, а гледането на телевизия в основен инструмент за сваляне на адреналина (нетрайно и некачествено обаче).

Моите деца в такава обстановка изтрещяват. Допускам, че не само моите, разбира се. Неоснователни тръшъци, отказ да изпълняват молби и като цяло да съдействат, побоища (да, адреналинът!), рев, хиперактивност и пр. Като цяло стават неконтролируеми, това ме провокира да крещя, да се карам, да наказвам (у дома аз съм отговорник по изпускането на нервите). Това от своя страна води до още повече бунт от тяхна страна и.. празниците заминават.

Няколко неща, с които опитваме да намилим риска от провал на празничните дни:

Въвеждам правила и информирам всички за тях

Ако ще имаме семейсна сбирка, от самото начало информирам всички за правилата, които въвеждаме относно децата. Когато са наясно другите възрастни, възможността да съдействат (вместо да развалят дисциплината) е много по-голяма. Информирам и децата за правилата. Това даже се получава като много приятно занимание в колата, докато пътуваме. Говорим си за това какви празници ни очакват, какви изненади може да има за тях и как е добре да постъпваме, за да сме щастливи всички. Това помага и за повдигане на духа и очакването на празника.

Десертите са с условие

Децата получават всякакви лакомства безразборно по време на деня. Определяме място, на което ги събираме и ги слагаме на масата след като са похапнали от основното. Избирам на коя част от основното държа и се съгласявамя заедно за количеството, преди да разреша десерт.

Детските са с лимит и в оперделени часове

Вкъщи нямаме телевизор и децата нямат търпение да идем някъде, където има, за да могат да гледат. Разбираме се предварително, че детски се гледат само ако навън вали или ако нещо друго. Всъщност за тях няма проблем да не гледат детски, ако има нещо по-вълнуващо за правене.

Вълнуващи занимания

Ако сме на село – разрешавам безконечна и неконтролируема игра в пръстта. За цетла винаги носим гумени ботуши и гащеризони в студените и влажни месеци. Друго, с което много се забавляват моите деца, е приготвянето на храната. Обикновено все бързаме, но винаги се намира по някой, който е съгласен да поиграе с децата докато бели картофи или меси питка, например. При всички положения, стимулираме игри, които спомагат за изразходване на енергия и за сплотяване на колектива 🙂

Още по темата: Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

Следобедният сън е задължителен

Още докато обядваме говорим за плана за следобеда. Установила съм, че като кажа: „Сега лягаме и после.. нещо супер яко“, те възприемат супер якото нещо като следствие от спането следобед и си лягат с охота в очакване на ставането. Ако пък са получили за подарък книжка, следобедното лягане е чудесен повод да я „сефтосаме“ за приспиване.

DSC_1773

Кисело мляко и зеленчуци

Относно храненето, неизбежно по празници се поглъщат големи количества захар и тесто. Такива въглехидрати спомагат много за покачване нивата на енергия (от там неконтролируема активност, тръшъци.. сещате се). Вкъщи гледаме да балансираме като настояваме да се ядат свежи зеленчуци на обяд и вчеря, а следобед кисело мляко. Когато напълним коремчетата с хубава храна, децата сами си ограничават сладкото и тестото, просто защото няма много останало място.

Още по темата: През храненето към самостоятелност

Отговорник по игрите

dsc_0300.jpgДобра идея е някой да поеме отговорност да следи игрите. Не за друго, а за да дава идеи за нови забавления, когато се поизчерпа интереса към настоящото, а и за да наглежда ако някоя игра включва високи нива на риск или пакост. Не знам момиченцата как са, но момчетата все нещо рисковано си намират.  Не съм фенка на натрапчивия надзор и ми се струва, че най-добре се получава, когато отговорникът по игрите си има свое занимание и само надава ухо какво се случва без да се меси ненужно.

И накрая ще напомня, че първо правило е да има правила и те да са съгласувани с всички. Само тогава те са истински правила, а не спорадични прищявки. Важно е най-вече децата да са предарително подготвени. Даже аз гледам да им дам възможност да съдействат в съставянето на правилата. Така те спазват реда с охота, защото са включени от началото на процеса и не се чувстват, че някой им налага нещо пряко тяхната воля.

Правилата помагат за развиване на самостоятелността на децата – учат ги, че живеят в свят, в който редът е важна част от доброто функциониране на  обществото, учат ги на уважение на свободата и правата на другите. Но най-важното: пестят ми нервичките 🙂

Още по темата за самостоятелните деца:

 

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца

През храненето към самостоятелност

„Мога сам!“ – най-често го чувам на масата. Що ли не съм чула някой да се тръшка, че може да сам да си изпере дрехите, да си почисти фулмастера от дивана или да си събере сам киселото мляко от пода?

Темата за възпитанието на самостоятелни деца сякаш неизменно минава през храненето. Може би защото това е една от първите дейности, която човек се учи да извършва сам.

17236988_10155115099127299_747493502_o

Вкъщи определено насърчаваме самостоятелното хранене още от самото начало. Не съм абсолютен фен на Захранване водено от бебето, но съм прилагала и с двете деца много от похватите на този метод на захранване. И тук не искам да коментирам ползите и вредите от гледна точка на храните, които приема детето, а по-скоро процеса на приучаване към самостоятелно хранене.

17204196_10154270682020796_1228443369_nАз не съм специалист и не искам думите ми да бъдат възприети като експертни съвети. Дори не смятам, че е нужно родителите да изчетат томове научна литература, за да отгледат и възпитат самостоятелни и стойностни хора. Вярвам, че е достатъчно да следваме инстинктите си (това изисква смелост), да не се вманиачаваме (в нищо!) и да проявяваме здрав разум (това понякога изглежда като висш пилотаж).

Бих искала и да добавя да се вслушваме в детето, но е важно и да уточня нещо – твърдо убедена съм, че това трябва да е в здравословни граници. ДА, всяко дете има свой вкус и особености и не можем да прилагаме еднакви подходи към всички. Но също така съм убедена, че за да се чувства детето свободно, щастливо и сигурно, то трябва да вирее в стабилни граници, които родителят трябва да постави.

Как се храним вкъщи и защо точно така?

  • Слагаме масата заедно

От момента, в който децата стъпват стабилно, у дома те носят покривката за слагане на масата. Филип беше на година и половина, когато започна. Когато Дамян стана на година и половина, Филип вече носеше приборите, та остави покривката за Дамянчо. Така се чувстват включени в процеса, горди, че допринасят, а и сядат да се хранят без уговорки.

  • Всеки се храни сам

17203810_10154270689055796_920262595_nВсе още и двамата ядат основно с лъжици, но от около годинка гребат самички. Салата поднасяме в по-цял вид: например, големи парченца краставичка, които се ядат с ръка. Разбира се, помагаме, когато някой е ужасно уморен и не може да си изгребе супата, но това върви и с големи дози саркастично съчувствие, така че на детето да му стане ясно, че ситуацията е необичайна!

  • Опитваме смело различни храни

Струва ми се, че децата по принцип не обичат да експериментират с храната. Моите ако ги оставя да избират сами, ще ядат само пица, картофи и кисело мляко. Не е лошо да имам сигурни козове, разбира се, но се старая да предлагам и необичайни храни, за да усещат рзлични вкусове. Какъв по-подходящ и лесен начин да обогатя света на двегодишен човек!

  • Не насилвам да се изяде всичко

Едно от най-големите предизвикателства, което имам като майка, е да накарам детето да направи нещо, което то не иска. С храненето не си го причинявам – нито на себе си, нито на детето. И двамата знаят – ако не ти се яде, не ядеш. Тази тактика много ми помага и при неоснователно тръшкане – ако детето е гладно, а мрънка, че не иска да яде, отговорът е: „Ок, чудесно, ставаш от масата и няма да ядеш.“ Излишно е да казвам с каква скорост се прегръща паницата и се започва усърдно гребане с лъжица за норматив.

  • Следобедната закуска е по техен избор

Не бих оставила нито Филип, нито Дамян да избере какво да закуси или обядва – това са важни хранения, в които предпочитам аз да избера. Разбира се, нямам против да изберат между супа или мусака, да речем, но не бих оставила въпроса отворен за всякакви експерименти. Следобедната закуска е най-подходящия момент да попитам: Какво ти се яде? Обикновено отговорът е кисело млекце (плодово или чисто) или филийка и всички сме щастливи! ((:


Много ми е интересно да чуя мнението и практиките и на други майки. Моля, коментирайте!

Още по темата за самостоятелните деца:

Какво учат децата, когато е мръсно и опасно

За майките-орлици и конфликтите на детската площадка

За емоциите и самостоятелните деца